Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 246                                      14.06.2013г.                  гр.С.З.

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Старозагорският окръжен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав

на тридесети май 2013г.

в публично заседание в следния състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

Секретар П.Г.

като разгледа докладваното от съдията – докладчик ЗЛАТЕВ

Гражданско дело № 1141/2011г., за да се произнесе съобрази следното :

        

         Производството е на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ във вр. с чл.49- 49 и чл.82- 86 от ЗЗД.

 

Постъпила е Искова молба/л.3-10 от делото/ от ищеца- пълнолетния български гражданин И.Г. *** която се твърди, че в продължение на 15г. и 8м. срещу него е било водено наказателно преследване за престъпление по чл.196а, във вр. с чл.195, ал.1, т.З, 4, и 5 от НК, като предварителното производство е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, без да е внесено в съд и без да има постановена присъда. В продължение на 15г. и 8м. разследващите органи са бездействали, като не са положили необходимите усилия да докажат повдигнатото обвинение или при липса на доказателства да го прекратят. На 26.05.1994г. ищецът е бил задържан със заповед за задържане за 24 ч., след което на 28.05.1994г. с постановление за привличане на обвиняем и определяне мярка за процесуална принуда по сл.д.№ 235/1994г. по описа на Окръжна Следствена Служба- С.З., той е бил привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл.196а, във вр. с чл.195, ал.1, т.З, 4, и 5 от НК и му е взета мярка за процесуална принуда "Задържане под стража", която той първоначално е търпял в Следствения арест- гр.С.З. за периода считано от 26.05.1994г. до 02.03.1995г., на която дата е преведен в Затвора- гр.С.З., след което остава там до 25.10.1995г., на която дата му е изменена мярката за неотклонение от „Задържане под стража“ в по-лека такава, а именно в „Парична гаранция“. В продължение на 1г. и 5м. ищецът е търпял незаконно наложената му мярка за неотклонение, което довело до негативни последици за неговото психическо и физическо здраве. При задържането му е бил на 18 години - възрастта, в която човек оформя съзнателно своя житейски път, в която започва своето професионално развитие и чертае планове за личностно поведение и създаване на свое собствено семейство. Търпените от ищеца 1г. и  5м. мярка за процесуална принуда „Задържане под стража“ са довели до промяна в характера и поведението на ищеца. Психическият тормоз, преживян в местата за изпълнение на наложената мярка, е променил изцяло житейското му развитие. При задържането му под стража ищецът е имал приятелка, с която са планували евентуална сватба и семеен живот. След продължителния престой в следствения арест, а след това и в затвора, отношенията между тях се влошили и това е довело до раздялата им. Преживяното в местата за задържане и травмата от раздялата е довела до отчуждаване на ищеца от хората и задълбочилата се неспособност да се доверява, което от своя страна го прави и към настоящия момент неспособен да създаде семейство. Времето прекарано в килията, лишен от нормално общуване и контакти, е променило коренно психиката му и въпреки изминалите години, спомена от тези дни го преследва, както в собствените му мисли, така и в отношенията му с околните. През всичките тези 15г. и 8м. образуваното наказателно производство е било пречка за него да започне нормална работа. Особено в първите години след промяната на мярката, явявайки се на интервю за работа фактът, че има образувано наказателно преследване, е бил пречка за започване на такава, и той не е можел да кандидатства и за работа в чужбина, тъй като е имал забрана да напуска пределите на Р.България. С образуването на наказателното производство ищецът е страдал, чувствал безсилие и онеправданост от институционалния тормоз, упражняван от прокуратурата, злепоставен е бил пред обществото, близките и приятелите, възпрепятстван е за професионалното си развитие и реализация, нарушено е общуването му с близки, познати и приятели. Наказателното производство се е отразило негативно и на здравословното му състояние - страдал от главоболие, задух, нарушен сън и високо кръвно налягане. Животът му заедно с осъдени престъпници, през времето, когато е търпял мярката за процесуална принуда в Затвора-гр.С.З., е предопределил и бъдещото му личностно поведение. От една страна спрямо него няма осъдителна присъда, а в същото време е третиран от обществото като престъпник. За всички околни ищецът е престъпник и той, поради бездействието на разследващите органи, 15г. и 8м. не може да докаже своята невинност, тъй като делото така и не влиза в съд. Висящото му следствено дело, повече от 15г. прави невъзможно воденето на нормален живот - живеел в постоянен страх от полицията, защото наличието на образувано срещу него наказателно производство го прави част от контингента на криминално проявените лица. Нежеланието да бъде назначен на работа от множество работодатели го озлобява още повече и задълбочава чувството му за безсилие. Виждайки как неговите връстници се реализират в живота, как пътуват по работа или за удоволствие в чужбина със семействата си, как са станали вече бащи и се радват на успехите на децата си, го тормози и той се отчуждава все повече и повече от околните. Неспособен е да създава приятелства и семейство, защото мисълта, че може евентуално да бъде осъден и да влезе в затвора, ще разруши живота и на семейството му. Поставил си е бариера в живота, със съзнанието, че никой не би искал за приятел или съпруг човек, върху когото тежи едно, неизвестно в своя изход, наказателно преследване. 15г. и 8м. е един неоправдано дълъг период, през който господар на живота ти е страхът от неизвестното, безсилието, чувството, че си в тежест на родителите си, чувството, че си неспособен и усещането, че си нежелан. Заявява, че съдбата ти е коренно променена, но по никакъв начин не можеш да попречиш на случващото се. Живее с минимални средства, които изкарва поради съжалението на някой работодател, наел го на временна работа и разчита на близките си за да има покрив над главата си. Всичко това е пъти по-тежко като страдание и болка, когато се касае за млад човек в разцвета на силите и възможностите си като ищеца. Пълно бездействие от органите на досъдебното производство, като това наказателно преследване от 15г. и 8м. реално е една незаконна репресия на държавата спрямо ищеца. Счита, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, като е налице
причинна връзка между действията /бездействието/ на Окръжна прокуратура- С.З., Районна прокуратура- С.З. и МВР- С.З. и твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди. Ето защо и с оглед разпоредбите на чл.2 и сл. от ЗОДОВ, за ищеца се поражда правен интерес от предявяване на настоящия иск за обезщетение за претърпени неимуществени, вследствие на продължилото повече от 15г. и
8 м. наказателно преследване срещу него, под формата на сл.д.№ 235/1994г. по описа на ОСС- С.З.., ведно с произтичащите от това незаконното „задържане под стража" за срок от 1 г. и 5 м., без да е предаден на съд и без да има влязла в сила присъда за деянието, за което му е повдигнато обвинение, и наложените му ограничителни мерки “Забрана да му бъде издаван международен паспорт” и “Забрана да напуска пределите на Р.България “ за повече от 15г. Размерът за претърпените неимуществени вреди е 190 000 лв., което реално за страданията през приблизително 5715-то дни на наказателно преследване, от които 515 дни е задържан под стража /по съществото си е равносилно на лишаване от свобода/ възлиза на 33, 25лв. на ден. Тази сума е по-малко от нужната дневна издръжка на член от домакинството в страната ни. С прекратяване на наказателното производство и отменяне на ограничителните мерки срещу ищеца, същият е напуснал България, и към настоящия момент живее и работи в чужбина/Испания/. Месечното му възнаграждение го прави независим човек, и малко по малко му връща вярата в себе си, нещо за което дори не си е мечтал през дългите години на проведеното наказателно преследване срещу него. Счита, че продължаващото повече от 15г.  наказателно   преследване  срещу него,  което  е  прекратено  поради  изтекла  абсолютна  давност, е нарушило основни негови човешки права, гарантирани му от Конституцията на Р. България (чл.31), Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи - право на свобода и сигурност и право на справедлив процес в разумни срокове; Харта на основните права на европейския съюз (2007/с 303/01) - Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Счита, че са нарушени основни негови права - на „Свободно предвижване“, на „Пребиваване“ и на „Работа“ в държава членка на Европейския съюз. Счита, че посочените ответници, са отговорни солидарно за претърпените вреди от ищеца. Моли съда да осъди ответниците в условията на солидарност да му заплатят сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди за претърпени болки и страдания, като  обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на наложената в продължение на повече от 15г. административни мерки „забрана за издаване на международен паспорт“ и „забрана за напускане пределите на Република България“, както и само срещу ответника ПРБ- София сумите 70 000 лв. парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на воденото 15г. и 8м. наказателно преследване спрямо него, и 70 000 лв. парично обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на търпяната в продължение на 1г. и 5м. принудителна мярка за неотклонение „Задържане под стража“, ведно със законните лихви върху присъдените   като обезщетения суми, считано от датата на прекратяване на наказателното производство против него/29.01.2010г./, до нейното окончателно изплащане. Моли да му бъдат присъдени и направените съдебни и деловодни разноски по настоящото съдебно производство.

 

Първият ответник МВР- София в Отговора си на ИМ /л.56 - 64 от делото/ в срока и по реда на чл.131 от ГПК, заявява, че срещу МВР е предявен иск (солидарно и срещу Прокуратурата на РБ) за заплащане на суми за причинени неимуществени вреди, с правно основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, като искът срещу МВР е недопустим. Счита, че в съответствие с чл. 27, ал. 1 от ГПК процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право. За да се установи налице ли е процесуалната легитимация за МВР по настоящия иск, следва съобразно страните по материалното правоотношение да се определят съответно кои са страните в процесуалното правоотношение по настоящото съдебно производство. За тази цел от съществено значение е кой е органът, който действително е наложил ПАМ, визирана в иска, по отношение на която се търсят претендираните вреди. Видно от приложените писмени доказателства към настоящия отговор, за налагането на ПАМ съществува карта с данни по чл.7 от Закон за задграничните паспорти (ЗЗП- отм.) - образец ЗП-003, с уникален № 618010, като тя е наложена по искане на Т., който съгласно положения печат върху подписа му е от НСС-Регионална следствена служба- С.З.. С тази карта по чл.7 от действащия към датата на налагане на ПАМ ЗЗП (отм.), ОСС- С.З. е изискала от "Задгранични паспорти" на МВР налагането на ПАМ на ищеца, с правно основание чл.7, б."б" от ЗЗП (отм.), поради водено срещу него следствено дело № 235/1994г. на същата следствена служба. Твърди, че към датата 27.12.1994г., която се счита за датата на налагане на ПАМ на ищеца, статутът на Окръжната следствена служба/ОСС/- С.З. е бил уреден съобразно действащия вече Закон за съдебната власт (обн.ДВ.бр.59 от 22.07.1994г., отм.-2007г.), по силата на който следствената служба не е била в системата на МВР, а част от самостоятелната съдебна власт. Поради липсата на отношения на подчиненост и свързаност между ОСС- С.З. и ОД-МВР-С.З., изявлението на следователя Т., обективирано в описания картон не може да бъде обвързано с действия или административен акт на служители на ОД на МВР- С.З.. Картонът и искането в него са адресирани директно до действащата към онзи момент структура „Задгранични паспорти" на МВР. Самото искане на ОСС- С.З., съдържащо се в описаната карта е било изцяло със задължителен характер по отношение на „Задгранични паспорти“ -МВР по силата на чл.121, ал.2 от ЗСВ (отм.), който задължава „Задгранични паспорти"- МВР да изпълнява всички разпореждания на следователите от следствените служби/включително и в С.З./, във връзка с воденото сл.д. № 235/1994г. на ОСС- С.З.. Задължителното разпореждане е било дадено с описаната карта № 618010 за налагане на ПАМ на И.В. и то е било изпълнено от страна на „Задгранични паспорти“- МВР при условията на обвързана компетентност, без право за органа на преценка и без право да откаже налагането изисканата от следствените органи мярка. Този извод се потвърждава и от предоставения Списък № 3496/02.12.1997г., изпратен от ОСС- С.З. на Направление „Паспорти и визи“- МВР, с искане за продължаване на срока за наложения ПАМ на ищеца. Списъкът е подписан за ръководител на ОСС- С.З. отново от Т., следователя попълнил гореописаната карта за налагане на ПАМ. В тази насока е и Писмо рег.№ пи-2139/10.02.2010г. на Директор на ДБДС- МВР до Районна прокуратура- С.З., във връзка с приложеното постановление за прекратяване на наказателното производство, представляващи индиция за това кой е органът, който може да разпорежда снемането на наложената ПАМ. Съгласно трайно установената съдебна практика, действията при условията на обвързана компетентност, не могат да определят органа като такъв, който да представлява държавата като субект на отговорността по ЗОДОВ. Действителната отговорност се следва за органа, по чиято инициатива на основание чл.7, бл."б" от ЗЗП (отм.) е била наложена ПАМ - в случая това е ОСС- С.З.. Дори преценката за законосъобразността на наложената ПАМ като административно действие или административен акт не може да бъде извършена по отношение на МВР, а само по отношение на следствения орган, в лицето на ОСС- С.З.. Съгласно тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. Ако администрацията действа при условията на обвързана компетентност, административният орган не отговаря за вредите, които са настъпили в причинна връзка от това действие или акт.

Алтернативно счита, че се търси обезщетение с твърдение, че те са възникнали от действията на служители на ОД МВР- С.З., при което следва, че материално-правно отговорен по така предявения иск за обезвреда не е МВР, а ОД МВР- С.З.. Това е друго основание, водещо до липса на пасивна процесуална легитимация по отношение на МВР. МВР в качеството си на юридическо лице по чл. 3 от ЗМВР, не е носител на материална и процесуална легитимация по предявените искове. Правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано в основанието и петитума на исковата молба, е определящо за обуславянето на правната легитимация на ответника. Ищецът претендира вреди, причинени му от действия от лица, за които твърди, че са служители на ОД МВР- С.З.. Сочената ПАМ от която се претендират вредите според исковата молба е наложена от ОД МВР- С.З.. С оглед на тези твърдения именно ОД МВР- С.З. се явява държавният орган, действията на чийто служител се сочат като причина за настъпили вреди за ищеца и вследствие на които се поражда отговорност за държавата по ЗОДОВ. ОД МВР- С.З. е и предвидения в чл.49 от ЗЗД възложител на работата, по повод на чието изпълнение се претендират вреди. Счита, че съгласно чл.14, ал.2 от ЗМВР, ОД МВР- С.З. е юридическо лице и като такова тя притежава правна и финансова самостоятелност и поема задължения по граждански правоотношения. По силата на чл.30, т. 4 и т. 7 от ЗМВР, Директорът на ОД на МВР управлява човешките ресурси, управлява бюджета на дирекцията и ръководи финансовото и материално-техническото й осигуряване. Съгласно чл.27, ал.2 от ГПК съдопроизводствените действия се извършват срещу висшестоящото учреждение, само когато държавното учреждение не е разпоредител с бюджетни кредити. В т.11.25 от списък - приложение към член единствен на ПМС № 323/19.12.2008 г. за определяне на първостепенния и второстепенните разпоредители с бюджетни кредити в МВР, Директорът на ОД МВР- С.З. е посочен като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Всяко едно от изброените две основания поотделно счита, че определят искът спрямо МВР като недопустим, поради което производството по него следва да бъде прекратено.

Моли съда, ако приеме, че МВР следва да бъде ответник по предявения иск, да приеме същия за неоснователен, тъй като с оглед на изложеното МВР не е надлежна страна по материалното правоотношение, искът е и неоснователен, поради което го оспорва изцяло. В случай, че не приемете доводите за процесуалната легитимация на МВР в настоящото производство, изложените по горе съображения в тази насока се отнасят и за материалната легитимация. МВР не е носител на пасивната материална легитимация по този иск. С оглед на това че евентуалните вреди са причинени не от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на служители на МВР, а от органите на НСлС, задължила МВР да наложи ПАМ на лице по следствено дело, органите на следствието са надлежна страна по материалното правоотношение. „Задгранични паспорти“ МВР са само изпълнители на задължителното разпореждане на НСлС по приложението на чл.7, б"б" от ЗЗП (отм.), което по никакъв начин не може да направи МВР страна в материалното правоотношение по ЗОДОВ. Ако се приеме, че следствените органи не са страна, то следва да се има предвид, ищецът кои служители сочи като извършители на действията, от които е претърпял вредите - служители на ОД МВР- С.З., която е самостоятелно юридическо лице и директорът на ОД МВР-С.З. се явява работодател (възложител на работата), което определя като надлежна страна по материалното правоотношение ОД МВР- С.З., а не МВР.

Искът не е основателен и поради липса на фактическия състав по чл.2 от ЗОДОВ, пораждащ отговорността на държавата в лицето на МВР, в посочените в нормата случаи. Отговорността по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ е деликтна и за да се ангажира, следва да се установи наличието на вреда, причинна връзка с противоправно деяние на правозащитен орган при посочените в чл. 2 хипотези, всяка от които е самостоятелно основание за претендиране на обезщетение. Изрично и изчерпателно са изброени случаите, в които държавата отговаря за вреди, както и от действията на кои правозащитни органи участвали в наказателното производство се поражда тази отговорност. Сред тези случаи не е предвидена възможност държавата да отговаря за приложена административна мярка, дори и когато прилагането на тази ПАМ е обвързано с водено наказателно производство, което е прекратено по изброените в чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ начини. Разпоредбата предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер. В исковата молба и уточнението към нея се описва фактическа обстановка за приложена ПАМ през 1994г. по реда на чл.7, б."б" от ЗЗП (отм.), като на ищецът не е издаван задграничен паспорт, с оглед на образуваното срещу него наказателно производство - сл.д. № 235/1994г. по описа на ОСС С.З.. Очевидно се касае за административна дейност по налагане на принудителна административна мярка, определена в специален закон, която не е визирана и включена в хипотезите на чл.2 от ЗОДОВ. Независимо от основанието за прилагане на тази административна мярка, тя не е част от наказателното производство, а е резултат от отделна административна дейност, с която се осъществява административна принуда спрямо лицето. За отговорността по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно: повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и прекратяване на наказателното производство на посочените правни основания. Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение, независимо по какви причини е осъществено, е основание за възникване на гаранционната отговорност на държавата по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ. То е напълно неотносимо към наложената ПАМ по реда на ЗЗП (отм.),    представляваща вид административна принуда извън воденото наказателно производство по сл.д. №235/1994г. В подкрепа на този извод е фактът, че с постановлението на РП- С.З. от 29.01.2010г. се прекратява наказателното производство по сл.д. № 235/1994г. и се разпорежда на ДБДС- МВР да се снеме ПАМ, при условията на обвързана компетентност по административен път. Действията по воденето на наказателното производство и действията по прилагане на административната мярка са на напълно различни правни основания - съответно НПК и ЗЗП (отм.). Това личи и от различния начин на приключване на тези действия - съответно за наказателното производство с постановление на РП -С.З., а за ПАМ със заповед на директора на ДБДС. Наложената мярка при действащата към момента на налагането й правна уредба не допуска същата да бъде определена като мярка на процесуална принуда. Забраната за напускане пределите на РБ нормативно е въведена като мярка на процесуална принуда през 1999г., с новия чл.153а от НПК (отм.), като впоследствие е възпроизведена в чл.68 от новия и действащ към момента НПК. От тези правни разпоредби произтича липсата на компетентност за служители на МВР да налагат тази мярка на процесуална принуда в наказателното производство, тъй като такава възможност е предоставена само на прокурора. Мярката на процесуална принуда подлежи на съдебен контрол, с оглед пълната защита на правата на обвиняемия. Това прави неоснователна претенцията по отношение на МВР за обезщетение за съществувалата мярка на процесуална принуда.В същото време ЗЗП (отм.), въз основа на който е наложена ПАМ е бил действащ до 1998г. (отм.ДВ.бр.93 от 11 Август 1998г.) и е бил заменен от ЗБЛД, като в последния ПАМ по чл.75, т.З (изм.ДВ.бр. 70 от 6 Август 1999г.) е трансформирана в такава, налагана само по силата на вече наложена от прокурора забрана по чл.153а от НПК. Характерно е, че напълно са различни условията по чл.7, б."б" от ЗЗП и тези по чл.75, т.З от ЗБЛД (отм.) до изменението на нормата през 1999г. - в първия случай ПАМ се налага при образувано наказателно производство срещу лицето, а във втория само когато на лицето е повдигнато обвинение и то за престъпления от общ характер, наказуеми с лишаване от свобода повече от Зг. Т.е. от 1999г. забраната на ищеца да напуска пределите на РБ вече е мярка на процесуална принуда, представлява елемент от наказателното производство и може да бъде отнесена към последиците от незаконосъобразно обвинение. До този момент обаче тя е вид ПАМ, наложена по административен ред, а не по реда на НПК, като част от воденото наказателно производство по сл.д. № 235/1994г. на ОСС- С.З.. При това фактическо положение оценката за основателността на иска следва да премине и през преценката дали следва да намери приложение хипотезата на чл.5 от ЗОДОВ, с оглед на поведението на ищеца. Приложението на тази норма е в зависимост от това дали ищецът е предприел действия и упражнил своите права по чл.153а, ал.2 и ал.З от НПК (отм.) и чл.68, ал.2 и ал.З от НПК в периода от време след 1999г. Още повече, че ПАМ наложена по реда на чл.7, б."б" от ЗЗП (отм.) през 1994г. е била с валидно правно основание до изменението на чл.75, т.З от ЗБЛД през 1999г. От този момент само наличието на обвинение на лицето не е било достатъчно основание за съществуването на тази мярка, а е било необходимо и произнасяне на прокурора. При всички случаи прилагането на възможността за упражняването на правото на ищеца да получи съдебен контрол върху мярката след измененията през 1999г. е от съществено значение за по-нататъшното й приложение спрямо него. От 1999г. мярката на процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на РБ" е само процесуална възможност, не и задължително прилагана във всички случаи на повдигнато обвинение по наказателно производство. Очевидно при отпадането на правното основание през 1999г. за съществуването на наложената през 1994г. ПАМ, при нейно оспорване от страна на ищеца, същата е подлежала на отмяна. В този аспект следва да се обсъжда и факта, че за периода 1997г. до 2009г. наказателното производство е било спряно и много лесно би могло при проявена инициатива от ищеца да бъде отменена ПАМ без правно основание, вкл. и да не бъде наложена (или отменена) мярка на процесуална принуда - забрана за напускане пределите на РБ. В случая единствено и само поведението на ищеца е причина за твърдяни в исковата молба вреди от наложения през 1994г. ПАМ и то в периода след 1999г., тъй като пасивността и бездействието на ищеца са в пряка и непосредствена причинно следствена връзка с тези вреди. Представеното с отговора писмо рег.№ Б-4177/18.05.2012г. на ДБДС и приложеното към него писмо рег.№ 30684/16.05.2012г. на ОД МВР- С.З. по безспорен начин установяват, че за процесния период ищецът не е предприемал действия по искане за издаване на задграничен паспорт и не е получавал откази на такива искания. Нормата на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ има за обект на защита правата на гражданина, които държавата може да накърни законно единствено, когато чрез своите органи упражнява свое материално право по предвидения за това ред. По иска на ищеца това материално право не е принадлежало на служители на МВР, в качеството им на правораздаващ орган, който има правомощието да налага принудителни административни мерки по чл.7, б."б" от ЗЗП (отм.). или мерки на процесуална принуда по наказателно производство по НПК. През 1994г. МВР не е разполагало с компетентност да води следствени дела и да прилага във връзка с тях принудителните административни мерки по чл.7, б."б" от ЗЗП (отм.). Основанието за налагане на ПАМ в тази норма сочи ясно и на органа, компетентен да направи искане за същата, а неговия статут по ЗСВ (отм.) определя и задължителния характер на това искане. Предявеният иск е необоснован и недоказан. Твърденията в исковата молба и нейното уточнение са най общи и декларативни. Ищецът не е подкрепил нито едно от тях с конкретни и реални доказателства. По изложените по-горе съображения, по нито едно от сочените основания по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за настъпилите вреди не може да се установи пряка причинно следствена връзка с действия на служител на МВР по досъдебното производство. Напротив от представените с отговора писмени доказателства се установява по безспорен начин, че такава пряка причинно следствена връзка съществува само по отношения действията на следовател от ОСлС С.З., но не и по отношение на служители на МВР. В случай, че приеме наличието на отговорност на МВР за причинени на ищеца вреди по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ от наложената ПАМ през 1994г., във връзка с незаконосъобразно обвинение, доказаност на исковата претенция, както и наличие на условия за прилагане института на чл.53 от ЗЗД и носене на солидарна отговорност, оспорвам иска по размер. Претендираната сума за обезщетение за неимуществени вреди е силно завишена и несъразмерна на конкретното измерение на твърдяните за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Преценката за действителния размер на конкретните и реални вреди следва да бъде осъществена само в контекста на тяхното безспорно установяване. Основополагащ за преценката на действително дължимото обезщетение е и принципът за справедливост, формулиран в чл.52 от ЗЗД. Моли да се остави без разглеждане предявения срещу МВР иск като недопустим  поради  липсата  на  пасивна  легитимация  на МВР да отговаря по него. Ако се приеме, че искът е допустим, моли съда да го отхвърли като неоснователен, поради липса на доказателства за наличие на всички елементи от фактическия състав, ангажиращ отговорността на МВР по чл.2 от ЗОДОВ. Ако съдът приеме иска за основателен, моли да се определи размера на обезщетението съобразно реално претърпените вреди и при приложението на чл.52 от ЗЗД. В случай, че отхвърли иска като неоснователен, моли да му се присъдят  юрисконсултско  възнаграждение  съобразно  размера  на предявения иск срещу МВР.

 

Вторият ответник ПРБ- София в Отговора си на ИМ /л.74 от делото/ в срока и по реда на чл.131 от ГПК заявява, че намира предявените искови претенции като неоснователни. Счита, че не е осъществен фактическия състав на отговорността по чл.2 от ЗОДОВ, тъй като наложената МН „Задържане под стража“ не е била отменена, като незаконосъобразна в нарочно контролно производство и наказателното производство срещу ищеца не е прекратено на някое от изчерпателно изброените в чл.2, т.2 от ЗОДОВ основания. Съгласно т.8 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК, прекратяването на наказателното производство на основание изтекла абсолютна погасителна давност, не окачествяват обвинението и извършените процесуални действия като незаконни. Видно от исковата молба и приложенията към същата не са ангажирани доказателства за действително претърпени вреди, като пряк резултат от изтърпяната мярка за процесуална принуда от страна на ищеца. Възразява срещу приемането на приложените писмени доказателства -формуляри за кандидатстване на ищеца за работа и трудови договори, като неотносими към предмета на доказване по делото. Намира за неоснователно искането за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза, тъй като ищецът не твърди и не ангажира доказателства за налично психиатрично или друго заболяване.

 

Контролиращата страна в лицето на ОП- С.З. не е подала от свое име писмен Отговор на ИМ в срока и по реда на чл.131 от ГПК и няма свои доказателствени искания по делото.

 

ОТНОСНО ПРОЦЕСУАЛНАТА ДОПУСТИМОСТ НА ИСКОВЕТЕ :

Съдът намира, че предявените от ищеца против двамата ответника поотделно и солидарно искове са процесуално допустими, своевременно предявени, родово и местно подсъдни като първа съдебна инстанция  на настоящия първоинстанционен ОС – С.З., тъй като искът е в  размер на 190 000 лв./над границата от 25 000 лв./, и е подсъден като първа инстанция на ОС съгласно императивната разпоредба на чл.104, ал.1, т.4, пр.1 от ГПК.

 

ОТНОСНО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКОВЕТЕ :

Видно от събраните по делото писмени доказателства- Постановление на ОП – С.З. № 550/04.12.2009 г.; Постановление за прекратяване на досъдебно производство по сл.д. № 70/1994 г. от 29.01.2010 г.; Сертификат от Испания за регистрация на гражданин на съюза – 08081254 превод на български; Съобщение за трудов договор; Трудов договор на К.Р.Й.; Документ за възнаграждение на И.Г.В. – превод от испански – 6 бр.; писмо на ДБДС до РП – С.З. рег. № ПК-2139/10.02.2010 г.; карта с данни по чл.7 от ЗЗП на И.Г. ***.99 г. до ДНП „Паспорти и визи” – София; Писмо до директора на ДПНД от МВР, Д „Български документи за самоличност” рег. № Б-4177/18.05.2012 г.; Писмо до директора на ДБДС – София от МВР, Обл Д на МВР – С.З. рег. № 30684/16.05.2012 г., - в продължение на 15г. и 8м. срещу ищеца е било водено наказателно преследване за престъпление по чл.196а, във вр. с чл.195, ал.1, т.З, 4, и 5 от НК, като предварителното производство е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, без да е внесено в съд и без да има постановена присъда. В продължение на 15г. и 8м. разследващите органи не са положили достатъчно усилия да докажат повдигнатото обвинение или при липса на доказателства да го прекратят своевременно в един разумен срок. На 26.05.1994г. ищецът е задържан със заповед за полицейско задържане за 24 ч., след което на 28.05.1994г. с постановление за привличане на обвиняем и определяне мярка за процесуална принуда по сл.д.№ 235/1994г. по описа на тогавашната Окръжна Следствена Служба/ОСС/- С.З., е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл.196а, във вр. с чл.195, ал.1, т.З, 4, и 5 от НК и му е взета мярка за процесуална принуда "Задържане под стража", която първоначално е търпял в Следствения арест- гр.С.З. за периода от 26.05.1994г. до 02.03.1995г. включително, на която дата е преведен в Затвора- гр.С.З., след което остава там до 25.10.1995г., на която дата му е изменена мярката за неотклонение от „Задържане под стража" в по-лека такава- в „Парична гаранция“. В продължение на 1г. и 5м. ищецът е търпял незаконно наложената му мярка за неотклонение, което довело до негативни последици за неговото психическо и физическо здраве. При задържането му е бил на 18 години - възрастта, в която човек оформя съзнателно своя житейски път, в която започва своето професионално развитие и чертае планове за личностно поведение и създаване на свое собствено семейство. Търпяната от ищеца 1г. и  5м. мярка за процесуална принуда „Задържане под стража“ е довела до промяна в характера и поведението на ищеца. Психическият тормоз, преживян в местата за изпълнение на наложената мярка, е променил изцяло житейското му развитие. При задържането му под стража ищецът е имал приятелка, с която са планували евентуална сватба и семеен живот. След продължителния престой в следствения арест, а след това и в затвора, отношенията между тях се влошили и това е довело до раздялата им. Преживяното в местата за задържане и травмата от раздялата е довела до отчуждаване на ищеца от хората и задълбочилата се неспособност да се доверява, което от своя страна го прави и към настоящия момент неспособен да създаде семейство. Времето, прекарано в килията, лишен от нормално общуване и контакти, е променило коренно психиката му и въпреки изминалите години, спомена от тези дни го преследва, както в собствените му мисли, така и в отношенията му с околните. През всичките тези 15г. и 8м. образуваното наказателно производство е било пречка за него да започне нормална работа. Особено в първите години след промяната на мярката, явявайки се на интервю за работа фактът, че има образувано наказателно преследване, е бил пречка за започване на такава, и той не е можел да кандидатства и за работа в чужбина, тъй като е имал забрана да напуска пределите на Р.България. С образуването на наказателното производство ищецът е страдал, чувствал безсилие и онеправданост от институционалния тормоз, упражняван от прокуратурата, злепоставен е бил пред обществото, близките и приятелите, възпрепятстван е за професионалното му развитие и реализация, нарушено е общуването му с близки, познати и приятели. Наказателното производство се е отразило негативно и на здравословното му състояние - страдал от главоболие, задух, нарушен сън и високо кръвно налягане. Животът му заедно с осъдени престъпници, през времето, когато е търпял мярката за процесуална принуда в Затвора-гр.С.З., е предопределил и бъдещото му личностно поведение. От една страна спрямо него няма осъдителна присъда, а в същото време е третиран от обществото като престъпник. За всички околни ищецът е престъпник и той, поради бездействието на разследващите органи, 15г. и 8м. не може да докаже своята невинност, тъй като делото така и не влиза в съд. Висящото му следствено дело, повече от 15г. прави невъзможно воденето на нормален живот - живеел в постоянен страх от полицията, защото наличието на образувано срещу него наказателно производство го прави част от контингента на криминално проявените лица. Нежеланието да бъде назначен на работа от множество работодатели го озлобява още повече и задълбочава чувството му за безсилие. Виждайки как неговите връстници се реализират в живота, как пътуват по работа или за удоволствие в чужбина със семействата си, как са станали вече бащи и се радват на успехите на децата си, го тормози и той се отчуждава все повече и повече от околните. Неспособен е да създава приятелства и семейство, защото мисълта, че може евентуално да бъде осъден и да влезе в затвора, ще разруши живота и на семейството му. Поставил си е бариера в живота, със съзнанието, че никой не би искал за приятел или съпруг човек, върху когото тежи едно, неизвестно в своя изход, наказателно преследване. 15г. и 8м. е един неоправдано дълъг период, през който господар на живота ти е страхът от неизвестното, безсилието, чувството, че си в тежест на родителите си, чувството, че си неспособен и усещането, че си нежелан. Живее с минимални средства, които си изкарал поради съжалението на някой работодател, наел го на временна работа и разчита на близките си. Всичко това е пъти по-тежко като страдание и болка, когато потърпевшият е един млад човек в разцвета на силите и възможностите си какъвто е ищецът. Пълно бездействие от органите на досъдебното производство, като това наказателно преследване от 15 г. и 8 м. реално е една незаконна репресия на държавата спрямо ищеца. Налице е хипотезата на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, като е налице пряка и непосредствена
причинно- следствена връзка между действията /бездействието/ на Окръжна прокуратура- С.З., Районна прокуратура- С.З. и МВР- С.З., и твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди. Ето защо и с оглед разпоредбите на чл.2 и сл. от ЗОДОВ, за ищеца се поражда правен интерес от предявяване на настоящия иск за обезщетение за претърпени неимуществени, вследствие на продължилото повече от 15г. и
8 м. наказателно преследване срещу него, под формата на сл.д.№ 235/1994г. по описа на ОСС- С.З., ведно с произтичащите от това незаконното „задържане под стража" за срок от 1 г. и 5 м., без да е предаден на съд и без да има влязла в сила присъда за деянието, за което му е повдигнато обвинение, и наложените му ограничителни мерки “Забрана да му бъде издаван международен паспорт” и “Забрана да напуска пределите на Р.България “ за повече от 15 г. Размерът за претърпените неимуществени вреди е 190 000 лв., което реално за страданията през приблизително 5715-то дни на наказателно преследване, от които 515 дни е задържан под стража /по съществото си е равносилно на лишаване от свобода/ възлиза на 33, 25лв. на ден.

С прекратяване на наказателното производство и отменяне на ограничителните мерки срещу ищеца, същият е напуснал България, и към настоящия момент живее и работи в чужбина/Испания/. Месечното му възнаграждение го прави независим човек, и малко по малко му връща вярата в себе си.

 

От събраните по делото гласни доказателства се установи следното:

Свидетелката М.И.К. заявява, че познава ищеца от 16 – 18 г. Съседи са, живеят в един блок. В една компания са били и продължават да бъдат. Сочи, че е задържан за около една година и половина. Имал е приятелка, с която след като го задържали се разделил. До момента като излязъл от затвора не могъл да си намери работа, странял от тях. Нямал работа, само веднъж баща й успя да му помогне да работи известно време. Не са го взимали, тъй като е осъждан. Последствие работил за себе си, защото нямал доходи. Не излизал с тях, нямал е пари. Страхувал се да каже, че е осъждан и за това не е имал приятелки. В чужбина правил опити да излиза, но имал забрана да излиза. Не можел и там да работи. Променил се, странял от тях. Преди да влезе е бил весел човек. Сега е в Испания. Сега вече е доволен, след като успя да излезе в чужбина. Не си спомня кога е задържан мисли, че е била 16 – 17 годишна. Сега е на 33. Около една година и половина не е живял в жилището. Затворил се в къщи, не се събирал с тях. Казвал, че психически се чувства недобре. Сега й изглежда по-добре като не е в България. Звучи по-добре, чуват се по скайп и се виждат. Той мисли да остане в Испания, там се чувства добре. Тук странял от компании. Точната причина не е казвал. Знае, че е задържан. Точната година не си спомня. Като брат и сестра са.

 

Свидетелят Т.М.Т. заявява, че познава ищеца от 90-та година, от деца се познават. 92- 93г. когато влязъл в казарма, са обвинили ищеца за нещо, в ареста и в затвора е бил. Една година и половина е бил в затвора. Преди бил спокоен, нормален човек. Като излязъл имало промяна в отношенията, не можел и работа да си намери, изнервен бил. Сега като е в Испания е по-добре. Тогава искал да излезе навън в чужбина, но имал забрана. В България търсил работа, но не намерил. Правел коли, собствен бизнес. После влязъл и в казармата още година и половина. Имал приятелка, но после се разделили. Сега се чува с него. Преди месец – месец и нещо се видели. За една седмица си идва в България и бърза да се прибира. Постоянно е споделял, че не може да излезе и да си намери работа. Не е семеен. Момичето, с което ходеше, се оженило и има две деца. След излизането от затвора и след казармата имал приятелка. Преди да замине за Испания е имал приятелки. Като си взел паспорта е заминал.

 

Свидетелят М. Г.В. заявява, че е брат на ищеца. Като го задържали свидетелят е бил в казармата. Като се върнал родителите им му казали, че обвинили ищеца в кражби. Влязъл е в затвора. Лежал там година и половина и излязъл. Имало е разлика бил по-свит, по-променен, необщителен, уплашен. Работа търсил, отначало не намирал. После един комшия му помогнал. Причината е, че е осъждан и е бил в затвора. Държанието му било променено, с по-близките се разбирал, но странял от другите. За чужбина заминал преди две години, като му свалили обвинението. Там работи. Няма да се върне. Не е създал семейство през тези години.

 

Съдът кредитира изцяло показанията на тези 3 бр. свидетели, тъй като макар да са налице родствени или други отношения със страните, показанията са им вътрешно непротиворечиви, съответстват помежду си, подкрепят се от събраните по делото писмени доказателства и липсват по делото данни някои от свидетелите да се пряко или косвено заинтересовани от изхода на настоящия спор. От тях се установява по несъмнен и безспорен начин, че пострадалият от прекомерно дългото, неоправдано и недоказано наказателното преследване, и свързаните с това законови ограничения от ответиците към ищеца, са нарушили душевния му комфорт, взаимоотношенията с околните и мъчително са ограничили негови основни конституционни права и свободи.

 

Още с образуването на наказателното производство против него ищецът е изпитвал страдания, чувствал се е безсилие и онеправданост от тормоза, упражняван от прокуратурата, усещал се е злепоставен пред обществото, близките и приятелите, изглеждал е възпрепятстван  професионалното си развитие и реализация, нарушено е било и нормалното му общуването с близките, познатите и приятелите му. Наказателното производство се е отразило доста негативно и на самото му здравословно състояние- започнал е да страда от главоболие, от задух, от нарушен сън и от високо кръвно налягане. Животът му сред осъдени престъпници, през времето, когато е търпял мярката за процесуална принуда “задържане под стража” в Затвора-гр.С.З., е предопределил и бъдещото му личностно поведение, тъй като от една страна спрямо него няма осъдителна присъда, а в същото време е бил реално третиран в обществото като фактически престъпник. За всички околни ищецът е изглеждал като престъпник и той, поради бездействието на разследващите органи, 15г. и 8м. не е можел да докаже своята невинност, тъй като делото така и не влиза за разглеждане в съда по съществото му. Висящото му следствено дело, повече от 15г. е правило невъзможно и воденето на нормален живот - живеел постоянно със страх от полицията, защото наличието на образувано срещу него наказателно производство го правило автоматично като част от контингента на криминално проявените лица. Нежеланието да бъде назначен на работа от множество различни работодатели го озлобило още повече и задълбочило чувството му за безсилие пред правораздавателните органи на страната. Виждайки как неговите връстници се реализират в живота, как пътуват по работа или за екскурзии в чужбина със семействата си, как са станали вече бащи и се радват на успехите на децата си, го тормозило и той се отчуждавал все повече и повече от околните. Неспособен е бил да създава приятелства и семейство, защото мисълта, че може евентуално да бъде осъден и да влезе ефективно в затвора, е щяло да разруши живота и на бъдещото му евентуално семейство. Наложило му се е да си постави бариера в живота със съзнанието, че никой не би искал за приятел или съпруг човек, върху когото тежи едно обвинение и наказателно преследване, неизвестно в своя изход. В продължение на тези 15г. и 8м.- тоест в един неоправдано дълъг период от време, той не се чувствал като господар на живота си, поради страх от неизвестното, безсилие, чувството, че е в тежест на родителите си, чувството, че е неспособен и усещането, че е нежелан. През този период от време е живеел с минимални средства, които изкарвал трудно поради съжалението на някой работодател, наел го на временна работа и разчитал основно на близките си, за да има покрив над главата си. Всичко това се е явявало в пъти по-тежко като страдание и болка, когато се касае за един тогава млад човек, в разцвета на силите си и на възможностите си, какъвто е бил тогава ищеца.

 

Видно от заключението на приетата по делото комплексна психиатрично- психологична експертиза /л.111-120 от делото/ се установи, че стресът, притесненията и напрежението от наказателния процес, наложената мярка за процесуална принуда и наложените административни ограничения са предизвикали тревожно-депресивна симптоматика. Същите са оказали негативно влияние върху общото психично състояние и са се отразили върху отношенията му с приятели и близки.

 

ОТНОСНО ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ :

С оглед разпоредбите на чл.2 и сл. от ЗОДОВ, за ищеца се поражда правен интерес от предявяване на настоящия иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на продължилото повече от 15г. и 8м. наказателно преследване срещу него, под формата на сл.д.№ 235/1994г. по описа на ОСС- С.З.., ведно с произтичащите от това незаконното „задържане под стража" за срок от 1г. и 5м., без да е предаден на съд и без да има влязла в сила присъда за деянието, за което му е повдигнато обвинение, и наложените му ограничителни мерки “Забрана да му бъде издаван международен паспорт” и “Забрана да напуска пределите на Република България “ за повече от 15 г.

 

ОТНОСНО ВИДА И РАЗМЕРИТЕ НА ПРЕТЕНДИРАНИТЕ ПАРИЧНИ ОБЕЗЩЕТЕНИЯ :

ОТНОСНО вида :

Предявеният иск е по чл.2, ал.1, т.2 от специалния закон ЗОДОВ във връзка с общите правила на чл.55-59 от ЗЗД.  Чл.2 от ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения от общ характер, какъвто са прокуратурата и МВР. Отговорността на държавата е обективна и не се предполага вина от действията на съответния орган за понесените от ищеца щети. Отговорност се носи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно или по непредпазливост от съответните длъжностни лица.

 

ОТНОСНО размерите :

 

ОТНОСНО ИСКА ОТ 70 000 лв. ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ ЗА 15г. и 8м. НАКАЗАТЕЛНО ПРЕСЛЕДВАНЕ :

За претърпените страданията през приблизително 5715 дни на наказателно преследване, претърпените неимуществени вреди, съобразени с действащата за този период от време минимална и средната работна заплата за страната, са в размер на 50 000 лв. До този размер искът се явява основателен и доказан, и следва да се уважи, ведно със законните последици от това, като ответникът-ПРБ бъде осъден да му ги заплати, ведно със законните последици от това. В останалата част, над признатите и доказани 50 000 лв. до претендираните от ищеца общо 70 000 лв., искът се явява неоснователен и недоказан по размер и следва да се отхвърли в тази му част, ведно със законните последици от това.

 

ОТНОСНО ИСКА ОТ 70 000 лв. ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ ЗА 1г. и 5м. НАКАЗАТЕЛНО ПРЕСЛЕДВАНЕ :

За времето от общо 515 дни с мярка за неотклонение ”Задържане под стража”, което по съществото си е равносилно на лишаване от свобода, дължимото парично обезщетение е в размер на 50 000 лв. До този размер искът се явява основателен и доказан, и следва да се уважи, ведно със законните последици от това, като ответникът-ПРБ бъде осъден да ги заплати на ищеца, ведно със законните последици от това. В останалата част, над признатите и доказани 50 000 лв. до претендираните от ищеца общо 70 000 лв., искът се явява неоснователен и недоказан по размер и следва да се отхвърли в тази му част, ведно със законните последици от това.

 

ОТНОСНО ИСКА ОТ 50 000 ЛВ. ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ ЗА 15г. НАЛОЖЕНИ ОГРАНИЧИТЕЛНИ МЕРКИ :

За 15 г. търпени наложени принудителни административни мерки/ПАМ/, които са лишавали ищеца от право на свободно придвижване и са нарушавали това му конституционно право, за 5 475 дни общата вреда е в размер на 40 000 лв., като двамата ответници дължат на ищеца сумата солидарно съгласно чл.122-127 от ЗЗД, ведно със законните последици. Като в останалата част, над признатите и доказани 40 000 лв. до претендираните от ищеца общо 50 000 лв., искът се явява неоснователен и недоказан по размер и следва да се отхвърли в тази му част, ведно със законните последици от това.

 

ОТНОСНО ЛИХВИТЕ ВЪРХУ УВАЖЕНИТЕ ЧАСТИ ОТ ГЛАВНИЦИТЕ НА ИСКОВЕТЕ :

Същите като акцесорни задължения към основните такива/главниците/, на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ във вр. с чл.55- 59 и във вр. с чл.82- 86 от ЗЗД, се дължат върху уважените от съда горепосочени размери върху главниците от датата на влизане в законна сила на изцяло прекратителното Определение срещу ищеца на /16.02.2010г./, а не от претендираната от ищеца дата- 29.01.2010г./тъй като към тази дата Постановлението за прекратяване е било постановено, но още е било обжалваемо в законния 7- дневен срок от връчването му на съответните лица, включително и ищеца на 08.02.2010г.- лично, видно от Разписката за връчване по пр.пр./, до окончателното изплащане на сумите от всеки един от съответните осъдени лично или солидарно за това ответници по делото.

 

ОТНОСНО ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ ПО ДЕЛОТО :

Държавни такси не се дължат от двамата ответници по делото върху уважените части от предявените против тях искове, тъй като и двамата ответници представляват публични централни държавни учреждения/публично-правни субекти/, и те не дължат ДТ на иска съгласно изричната разпоредба на чл.84, т.1, пр.2 от ГПК.

 

ОТНОСНО ОБЖАЛВАЕМНОСТТА НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ :

Настоящото първоинстанционно съдебно Решение може да се обжалва и протестира в законния 2- седмичен срок от връчването му на всяка от страните и на ОП – гр. Ст. Загора, с въззивна жалба/протест чрез настоящия първоинстанционен ОС- С.З. пред въззивния му АС- Пловдив по правилата на чл.258- 261 от ГПК.

 

 

Ето защо водим от горните мотиви и на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във вр. с чл.55-59 и чл.82-86 от ЗЗД, първоинстанцонният Окръжен съд- С.З.  

 

 

                                       Р  Е  Ш  И :

 

 

             ОСЪЖДА ответника ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ/ПРБ/, гр.София, бул.„Витоша" № 2, да заплати на ищеца И.Г.В. – ЕГН **********, с постоянен адрес– *** и със съдебен адрес – гр. С.З., ул.“Генерал Столетов“ № 111, ет. 1, ап.1 чрез адвокатско дружество „Й., Т. и Даскалов“, представлявано от адв.М. Ефтимов Т., парично обезщетение за неимуществена  вреда вследствие на воденото 15г. и 8м. наказателно преследване спрямо него в размер на 50 000 лв./петдесет хиляди лева/, ведно със законната лихва върху главницата от 50 000лв. от 16.02.2010г. до окончателното изплащане на сумата.

 

 

             ОСЪЖДА ответника ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ/ПРБ/, гр.София, бул.„Витоша" № 2, да заплати на ищеца И.Г.В. – ЕГН **********, с постоянен адрес – *** и със съдебен адрес – гр. С.З., ул.“Генерал Столетов“ № 111, ет. 1, ап.1 чрез адвокатско дружество „Й., Т. и Даскалов“, представлявано от адв.М. Ефтимов Т., парично обезщетение за неимуществена  вреда вследствие на търпяната в продължение на 1г. и 5м. принудителна мярка за неотклонение „задържане под стража“ в размер на 50 000 лв./петдесет хиляди лева/, ведно със законната лихва върху главницата от 50 000лв. от 16.02.2010г. до окончателното изплащане на сумата.

            

             ОСЪЖДА ответниците МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ/МВР/-гр.София- 1000, ул.“Шести септември“ № 29 и ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ/ПРБ/ - гр.София, бул.„Витоша“ № 2, да заплатят солидарно на ищеца И.Г.В. – ЕГН **********, с постоянен адрес – *** и със съдебен адрес – гр. С.З., ул.“Генерал Столетов“ № 111, ет. 1, ап.1 чрез адвокатско дружество „Й., Т. и Даскалов“, представлявано от адв.М. Ефтимов Т., парично обезщетение в размер на общо сумата 40 000 лв./четиридесет хиляди лева/ за обезщетяване на неимуществена  вреда за наложена в продължение на повече от 15г. административни мерки “забрана за издаване на международен паспорт” и “забрана за напускане пределите на Република България”, ведно със законната лихва върху 40 000 лв. от 16.02.2010г. до окончателното изплащане на сумата.

            

 

             ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата им част над уважените съответно 50 000 лв., 50 000 лв. и 40 000 лв. до претендираните от ищеца размери – съответно 70 000 лв., 70 000 лв. и 50 000лв., като неоснователни и недоказани по размер, ведно със законните последици от това.

 

 

    РЕШЕНИЕТО може да се обжалва и протестира в 2седмичен срок от връчването му на всяка от страните и на ОП – гр. Ст. Загора, чрез Окръжен съд  – гр. С.З. пред Апелативен съд – гр. Пловдив.

 

 

                                     ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :