Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  348 /02.10.2013 г.    Година 2013                Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На седемнадесети септември                                                Година 2013

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. ТРИФОН МИНЧЕВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1227 по описа за 2013 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на Я.К.В. чрез пълномощника си адв. К.С.Т. ***, против Решение № 491/15.04.2013 по гр. дело № 5919/2011г. по описа на РС-С., което обжалват в неговата цялост и в законоустановения срок, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила.

 

Молят издадената на основание 328, ал.1 т.3 от КТ заповед № 49 от 24.09.2009г. за прекратяване на трудовото правоотношение й от управителя на “Е.” ООД да бъде отменена като недействителна, и съдът да постанови възстановяването на преди заеманата от нея длъжност и да й бъде присъдено обезщетение за принудителната безработица.

 

Молят да бъде уважена подадената въззивна жалба, да се отмени постановеното решение от Старозагорския районен съд, като неправилно и незаконосъобразно и бъде постановено друго, с което да се отмени издадената заповед от управителя на “Е.” ООД и Я.В. да бъде възстановена на заеманата от нея предишна работа като дружеството бъде осъдено да й заплати обезщетение за незаконното й уволнение и принудителна безработица -  в размер на 5 400 лева за срок от шест месеца, считано от 24.09.2009г. до 24.03.2010г., обезщетение за неспазване на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение – 900 лева, за времето през което е останала без работа и за несвоевременното й издаване на необходимите документи за незаконно задържане на трудовата книжка. Претендира ответника да й заплати за 26 години трудов стаж по коефициент 0.6 – равно на 15.6% върху договорената заплата от 900 лева за 3.5 месеца или равно на 491.40 лева, както и да бъде осъден ответника да й заплати лихва за забава върху горните суми за периода от датата на завеждане на исковата молба – 20.112009г., до окончателното им изплащане. Не правят искане за събиране на нови доказателства.

           

          В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от управителя на  “Е.” ООД  гр. С. чрез адвокат М.С., чрез който изразяват становището си по постъпилата въззивна жалба. Считат подадената въззивна жалба за процесуално допустима, но неоснователна, поради което молят да бъде оставена без уважение и бъде потвърдено постановеното решение на Старозагорския районен съд, като бъде осъдена ищцата Я.В. да им заплати направените съдебни и деловодни разноски. С отговора не са направени искания за събирането на новите доказателства пред въззивния съд.

 

           Въззивникът Я.К.В. - редовно и своевременно призована, не се явява и не изпраща представител по делото пред въззивния съд, но по делото е постъпило писмено заявление от въззивницата Я.К.В., с което заявява, че поддържа въззивната си жалба, няма да сочи нови доказателства и моли жалбата й да бъде уважена, ведно със всички законни последици от това, като бъдат уважени предявените от нея искове.

 

Въззиваемият “Е.” ООД – гр. С. редовно и своевременно призован, не изпращат представител, но представят писмено становище, с което молят решението на районния съд да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в същото писмено становище и депозирания писмен отговор на въззивната жалба.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

          Във въззивната жалба на първо място се релевират оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд в хода на първоинстанционното производство и най-вече относно произнасянето на съда по непредявен иск.

 

          Въззивният съд намира това оплакване във въззивната жалба на въззивницата за неоснователно, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по отмяната именно на атакуваната Заповед за уволнението на жалбоподателката под № 49/24.09.2009 год., издадена на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ. Другата Заповед за уволнение е със същия номер и дата, но е издадена на основание чл.325, ал.1 , т.1 от КТ, но за нея въззивницата във всички материали по приложените дела твърди, че не знае за последната, не й е била връчвана и е разбрала за нея едва от писмения отговор на ответника пред първоинстанционното производство.

 

Налага се извода, че в хода на първоинстанционното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд и въззивният съд не констатира нарушения на съдопроизводствените правила. Дори и да се приеме, че е налице някакво незначително нарушение на съдопроизводствените правила, то не се явява от категорията на съществените такива, които да обосновават отмяната на първоинстанционния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от първостепенният съд.  В тази насока въззивният съд счита, че оплакванията във въззивната жалба в тази им част се явява неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат оставени без уважение.

 

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

По силата на трудов договор под №119 от 09.07.2009г. въззивницата В. е приела да изпълнява при въззиваемото дружество длъжността „началник ОТКК" на пълно работно време с уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 740 лева /лист 7 на приложеното дело под № 5086/2009 Сливенския РС/. Не е спорно между страните, че до сключването на договора се е стигнало поради течащата в предприятието процедура по внедряване на системата 1SО 9001:2008 и обстоятелството, че жалбоподателката имала опит по прилагането на тази система. Поради това работодателят й бил възложил да изпълнява и функциите на упълномощен представил на ръководството относно Системата за управление на качеството ………., като във връзка с това на В. са били връчени длъжностни характеристики /лист 45-49 на приложеното дело/. Трудовият договор е бил подготвен от свидетелката Д. У.-Р. заемаща длъжност ТРЗ и личен състав в предприятието. Според показанията й при постъпването си на работа ищцата не е представила трудова книжка, като заявила, че не е оформена все още от предходния работодател. Трудовия й стаж свидетелката записала в договора съобразно декларираното от жалбподателката В., която била обещала да представи трудовата книжка по-късно. Тъй като това не станало работодателят бил издал нова книжка, където удостоверил сключването на трудовия договор с ищцата.

 

Също така, страните не спорят, че след встъпването си в длъжност въззивницата е започнала да изпълнява възложената й работа. Изпълнявала е задълженията си до датата 23.09.2009г., когато е депозирала пред работодателя си заявлението, че напуска считано от 24.09.2009г., на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ /лист 53 от гр.дело № 5086/2009 на СлРС/. Заявлението е било  представено  на свидетелката Д. У. лично от ищцата, като въззивният съд намира за изяснени обстоятелствата защо въззивницата В. е разписала длъжностните характеристики на 10.06.2009г. С подписа си върху трудовия договор В. е изразила своята недвусмислена и ясна воля да започне работа при дружеството – въззиваем “Е.” ООД и е удостоверила датата на изразяване на тази нейна воля - 09.07.2009г. От справката за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 4 от КТ е видно, че работодателят добросъвестно е изпълнил задължението си като още в деня на сключване на трудовия договор — 09.07.2009г. е подал уведомление за това в НАП.

 

В допълнение на горното страните също не спорят, че помежду им е възникнало трудовото правоотношение. Спорен в известна степен се явява въпросът относно момента на неговото възникване. Съдът счита, че доказаният момент е този, удостоверен в писмения трудовия договор, доколкото не се събраха доказателства водещи до обоснован извод, че ищцата е започнала фактически да изпълнява работата в по-ранен момент. Обстоятелството, че приложените длъжностни характеристики са с дата на връчване, по-ранна от тази на трудовия договор, не доказва пълно твърденията на жалбоподателката В., че е започнала работа на 09.06.2009г. Освен това, в тази насока въззивният съд намира, че по делото не е предявен иск за установяване на точна датата на възникване на трудовото правоотношение, поради което и този въпрос по принцип не следва да бъде обсъждан подробно от първоинстанционния съд и същият да се произнася по него при положение, че страните в крайна сметка не спорят за възникналото между тях трудово правоотношение.

 

Освен това, въззивният съд намира, че твърденията на въззивницата, че е била принудена от работодателя да подаде молба за прекратяване на договора по взаимно съгласие за неоснователни и недоказани и пред двете съдебни инстанции. По своя характер тези възражения на жалбоподателката В. са свързани с опорочаване на волята й, поради което тя категорично носи тежестта да докаже тези свои твърдения съобразно разп. на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Не се установи върху ищцата да е оказвано въздействие или пък тя да е била изпаднала в някакво особено психическо състояние - стрес. Напротив, от данните по първоинстанционното дело и събраните пред първостепенния съд доказателства и най-вече съгласно свидетелските показания, завеждайки молбата си за напускане жалбоподателката е била спокойна и уравновесена и по нищо не личало да е разстроена поради отправени и от работодателя заплахи или друга форма на принуда. Предвид това следва да се приеме, че обективираното в молбата от 23.09.2009г. волеизявление относно прекратяване на трудовия договор по чл.325, ал.1 т.1 КТ се явява напълно валидно. Същото безспорно е достигнало до работодателя тъй като, както самата ищца твърди, че прекратяването на трудовото правоотношение на това основание е било обсъдено на среща между нея и управителя на дружеството-въззиваем.  След като е оформила заявлението си то било регистрирано и от управителят на дружеството, който е поставил върху него резолюция “да, съгласен съм”, считано от 24.09.2009г. /л. 53/ от първоначалното гр. дело № 5086/2009г. по описа на Сливенския районен съд /.

 

В тази насока съобразно специалната разпоредба на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ трудовият договор се прекратява без което и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието;

 

В същият смисъл се явява  и константната практика на Върховните съдилища в тази насока, а именно решение под № 400 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1109/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева, постановено по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК ,чл. 290 ГПК,  чл. 291, ал. 1 ГПК , чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което гласи, че на основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие.

 

Тези обстоятелства се установяват от събраните гласни доказателства, според които въззивницата сама е извършила действиятата по регистриране на заявлението, получила е следващите й се трудови възнаграждения и е напуснала предприятието, без повече да се връща на работа. Това се потвърждава изцяло и от издадения на нейно име РКО от същата дата 23.09.2013 год. /лист 62 от приложеното гр.д. под № 5086/2009 год. на СлРС/, от който се установява че въззивницата е получила трудовите възнаграждения за последните два месеца и е уредила взаимоотношенията си с въззиваемото дружество. Съвкупната преценка на писмените и гласни доказателства води до извода, че съгласието на работодателя е било обективирано в същия ден и това е било сведено до знанието на ищцата, което означава, че фактическият състав на чл.325, ал.1, т.1 КТ е бил осъществен. От това следва, че страните по трудовото правоотношение са упражнили субективното си право по чл.325, ал.1 т.1 КТ, поради което трудовоправната връзка е била прекратена. Последващото прекратяване, което е извършено със заповедта, издадена на основание чл.328, ал.1, т.1 от КТ, връчена на ищцата на 15.10.2009г. /лист 68 от приложеното дело/ и позоваваща се на намаляване на обема на работата - основание по чл.328, ал.1 т.З КТ е незаконосъобразно, тъй като поради прекратяване на правоотношението страните не са разполагали с възможност да упражняват произтичащи от него Права. В този смисъл се явява и Решение под № 323 от 20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2011 г., IV г. о., ГК. Уволнението на въззивницата с атакуваната от нея заповед е незаконосъобразно, поради което искът по чл.344 ал.1. т.1 от КТ е основателен и като такъв следва да бъде уважен. В този смисъл първоинстанционният съд е стигнал до същите правилни и законосъобразни изводи.

 

Въпреки основателността на този иск обаче, исковете по чл.344, ал.1 т.2 и 3 КТ са неоснователни, тъй като възстановяване на преди заеманата работа и обезщетение за принудителна безработица в случая не могат да се претендират, тъй като ищцата по своя воля е прекратила трудовото правоотношение. Това е така, защото отмяната на заповедта за уволнение на основание чл.328, ал. 1 т.З КТ не оказва влияние върху вече прекратеното трудово правоотношение. Страните са обвързани от настъпилите правни последици на чл.325, ал.1 КТ, като това е било факт и към датата, на издаване на незаконосъобразната последваща заповед за уволнение, връчена на ищцата на 15.10.2009г.

По отношение на иска с правно основание чл.220, ал.1 от КТ и въззивният съд счита, както правилно  и обосновано е приел и първостепенният съд, че се явява неоснователен и недоказан по следните съображения:

Обезщетението по чл.220, ал.1 КТ се дължи от страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, когато е упражнила правото си без да спази срока на предизвестието. Фактическият състав на чл.220, ал.1 КТ предполага прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основанията по чл.326 или 328 КТ, като това субективно право следва да бъде законосъобразно упражнено. В настоящия случай трудовият договор е прекратен на основание, което не предполага отправяне на предизвестие, поради което не се дължи претендираното от В. обезщетение в размер на 900 лева. Налага се категоричното заключение, че искът по чл.220, ал.1 КТ следва да се отхвърли като неоснователен.

     Същото се отнася и до исковете с правно основание чл.222, ал. 1 КТ, иска по чл.226, ал.2 от КТ и за  исковете за присъждане на трудовите възнаграждения от въззивницата. В тази насока първостепенният съд подробно, обосновано и мотивирано е разгледал законовите предпоставки за уважаването на тези искове и е стигнал до правилните и законосъобразни изводи, че и тези искове се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат изцяло отхвърлени. В тази насока първоинстанционния съд е изложил обосновани и подробни мотиви, които изцяло се споделят и от настоящата въззивна инстанция.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, в размер на 780 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат пред тази съдебна инстанция, съобразно представените фактура № ……. и преводно нареждане за кредитен превод от 16.09.2013г./л. 29-30/ от настоящото въззивно дело.

 Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 491/15.04.2013г. по гр.д. № 5919/2011г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

ОСЪЖДА Я.К.В. с ЕГН **********,***, против да заплати на "Е." ООД - град С., със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. “К.”, О.– административна сграда, управлявано от Управителя А. Д. Х., с ЕИК ………, сумата 780 лв. /седемстотин и осемдесет лева/, представляваща съдебни и деловодни  разноски направени от последния пред въззивната инстанция.

 

 Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд С.при наличието на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                             

                                                                           2.