Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  375  /17.10.2013 г.  Година 2013               Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На първи октомври                                                               Година 2013

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. ТРИФОН МИНЧЕВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1298 по описа за 2013 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба от “С.” АД гр. С. - чрез изпълнителния директор А. Л.П., против решение от 07.06.2013г. по гр.дело № 1068/2013г., постановено от С. районен съд.

Обжалват решението на първоинстаницонния съд в законоустановения срок в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на ищеца Е.Х.Б. сумата 421.96 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, за периода 08.11.2011г. до 30.01.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2013г., до окончателното й изплащане, както и сумите: от 220 лева – направени разноски по делото за адвокат, присъдените държавна такса от 50 лева и 100 лева – възнаграждение за вещо лице.

 

          Считат постановеното решение от С. районен съд за неправилно, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с което съдът неправилно е приел, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е уредено с цел да се обезвреди работникът за пропуснатите ползи от реализиране на доходи от труда, ако не е осъществено незаконното уволнение. Още повече, че съдебната практика приемала, че когато няма причинна връзка между факта на уволнението и пропуснатите ползи, обезщетението не се дължи.

 

На ищеца е било изплатено обезщетение за периода до 08.11.2011г. включително. С обжалваното съдебно решение на ищеца повторно е присъдено обезщетение за 08.11.2011г., тоест, отново е присъдена за този ден като обезщетени – сума в размер на 19.18 лева. Сочат в подадения отговор на исковата молба, че  назначената и приета съдебно-икономическа експертиза пред районния съд е изчислила претендираното обезщетение, като неправилно от съда е прието, че се дължи обезщетение за 17 работни дни /08.11.2011г. -30.11.2011г., вместо обезщетение за 16 работни дни /от 09.11.2011г. – до 30.11.2011г./

 

          Въззивното дружество не е доволно от постановеното решение на районния съд в частта, касаеща разноските и счита решението за неправилно, като моли да бъдат възложени на ищеца разноските по делото.

 

          Предвид подадената въззивна жалба молят същата да бъде уважена, а  постановеното решение на С. районен съд  по гр. дело № 1068/2013г. да бъде отменено в частта относно: в която дружеството е осъдено да заплати на ищеца Е.Х.Б. сумата 421.96 лева - представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, за периода 08.11.2011г. до 30.01.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2013г., до окончателното й изплащане, както и сумите от 220 лева – направени разноски по делото за адвокат, присъдените държавна такса от 50 лева и 100 лева – възнаграждение за вещо лице.

 

 Не правят искане за събиране на нови доказателства.

           

          В законоустановеният срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от адв. Н.К. – пълномощник на Е.Х.Б.,  чрез който изразяват становището си по постъпилата въззивна жалба. Считат въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение на С. районен съд за законосъобразно и обосновано. Считат, че районния съд е постановил правилно решение и не е допуснал нарушение на материалния закон и правилно е уважил предявения иск по чл. 225, ал. 1 от КТ – присъждане на обезщетение за принудителна безработица след незаконното уволнение на Е.Б.. Сочат, че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ при прекратяване на трудов договор без предизвестие  - същият се счита прекратен от момента на получаване на писмено изявление за прекратяването му, поради което Б. има право на обезщетение, считано от датата на прекратяване на трудовия договор за времето през което е останал без работа, но не повече от шест месеца. Твърдят, че през времето от 30.06.2011г.-30.07.2011г. работникът е бил в състояние на временна нетрудоспособност. Считат, че е налице виновно поведение от работодателя – управителя на “С.” АД - гр. С.  и не оспорват, че работодателят е изплатил на Б. след завеждане на иска – частично сумата 728.88 лева, с платежно нареждане за кредитен превод от 02.04.2013г. обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ – за времето от 08.11.2011г. до 31.12.2011г., поради което правилно първоинстанционния съд е приел, че искът частично е погасен чрез плащане.

 

          Излагат доводи, че не са основателни възраженията направени във въззивната жалба касаещи присъдените разноски.

 

Поради изложеното молят да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и въззивният съд да потвърди постановеното решение от С. районен съд.

 

           Въззивникът “С.” АД - гр. С. - редовно и своевременно призовани, не изпращат представител по делото пред въззивния съд.

 

Въззиваемият Е.Х.Б. редовно и своевременно призован чрез попечителя си Е.А.А., не се явява, вместо него се явява адв. К. и моли решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебното заседание по съществото на делото.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ

 

          Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Въззиваемият е бил в трудово правоотношение с ответното дружество-въззивник “С.” АД, гр.С. и е заемал длъжността „обслужващ работник в промишлено производство" до 29.06.2011г., когато със заповед под №34/ 29.06.2011г. е било прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т.1 от КТ.

Видно от приложеното към делото гр.д. № 4297/2011г. по описа на Районен съд гр.С., с Решение № 1301/09.12.2011г., постановено по същото, влязло в законна сила на датата 24.01.2013г., е отменена   като   незаконосъобразна   Заповед   №34/  29.06.2011г.   на изпълнителния директор на “С.” АД- С., с която на основание чл.325, ал. 1, т. 1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищеца за длъжността „обслужващ работник в промишлено производство" и същият е възстановен на преди заеманата длъжност. С Решение № 109/10.05.2012г. постановено по въззивно гр.д. № 119/2012г. по описа на Окръжен съд гр.С. е отменено това решение в частта за присъденото му обезщетение по чл.225 ал. 1 от КТ, като на ищеца е присъдено обезщетение за принудителна безработица поради незаконно уволнение за времето от 30.07.2011г. до 08.11.2011г. в размер на брутното му трудово възнаграждение от 1381 лева, като е прието, че оставането му без работа за времето от уволнението- 30.06.2011г. до 30.07.2011г. не е в причинна връзка с незаконното му уволнение, поради това че е бил в състояние на временна нетрудоспособност поради лечение в Център за психично здраве Стара Загора. С Определение № 76/24.01.2013г., постановено по гр.д.№ 848/2012г. на III г.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 109/10.05.2012г. постановено по въззивно гр.д. № 119/2012г. по описа на Окръжен съд гр.С..

 

От приетите като доказателства по делото от първостепенния съд справка за актуално състояние на всички трудови договори на Е.Х.Б. за периода от 05.08.1985г. до 30.01.2013г. на НАП, ТД гр.Пловдив и молба с вх.№ 05/14.02.2013г., се установява, че ищецът не е работил по трудово правоотношение в периода от уволнението му до възстановяването му на работа.

 

Видно от платежно нареждане за кредитен превод от 02.04.2013г., ответникът е заплатил на ищеца обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ за периода от 08.11.2011г. до 31.12.2011г. в размер на 728,88 лева. Но същото плащане е извършено след завеждането на първоинстанционното дело в съда, което е станало още на 28.02.2013 год.

 

В конкретния случай първостепенният съд подробно, обосновано и мотивирано е разгледал всички законови предпоставки за уважаването на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ в мотивите към обжалваното Решение и е стигнал до правилните и законосъобразни изводи, че действително може да се приеме, че обезщетението по чл. 225, ал. 1  КТ не може да се кумулира с обезщетението за временна нетрудоспособност, защото за времето на боледуването се прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и оставането без работа. В този смисъл въззивният съд счита, че възниква осигурителното правоотношение, по силата на което уволненото лице получава съответно обезщетение от държавното обществено осигуряване, а работодателят/ съответно бившият работодател в хипотезите на чл.42 ал. 1 и 2 от Кодекса за социалното осигуряване /КСО/ действа като осигурител и има задължение да изплаща паричните обезщетения за временна нетрудоспособност по чл.40, ал.З от КСО. В този случай той не се разпорежда със средства, а действа като посредник между осигуреното лице и ДОО. Извън периода на временна нетрудоспособност - 30.06.2011г. до 30.07.2011г., в шестмесечния срок след уволнението, извършено на 29.06.2011г., ищецът не е работил по трудово правоотношение и е претърпял имуществена    вреда,    която    е    в    причинно-следствена        връзка    с незаконното уволнение. Той има право на обезщетение за времето от 30.07.2011г. за целия период от 6 месеца по чл.225 ал.1 от КТ, без в същия да се включва периодът на нетрудоспособността. Обезщетението за временна нетрудоспособност се дължи при възникнал социален риск, който може да настъпи и след прекратяване на трудовото правоотношение, респ. може да съвпадне с времетраенето на принудителната безработица. Той има самостоятелно значение и при действието му спира срокът по чл.225 ал.1 от КТ. В този смисъл не се касае до кумулиране на обезщетения, защото те не се отнасят до едни и същи периоди от време, а се дължат на различни основания между субекти по различни правоотношения. /В този смисъл е Решение № 1160/21.09.2001г., III г.о. на ВКС/. Ето защо, съдът намира, че периода, за който се дължи обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ на ищеца е от 30.07.2011г. до 30.01.2012г. За част от същия, а именно от 30.07.2011г. до 08.11.2011 г. е налице произнасяне на съда и същият не е предмет на настоящото производство. До същите правилни и законосъобразни изводи е стигнал и първоинстанционният съд в мотивите към обжалваното Решение.

 

Видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза, назначена по делото, което и въззивният съд възприема като компетентно и добросъвестно изготвено, обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ и изчислено съобразно последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за периода от 08.11.2011г. до 30.01.2012г. е в размер на 1150,84 лв. Също така страните не спорят, че на датата 02.04.2013г. ответникът е заплатил на ищеца обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ за периода от 08.11.2011г. до 31.12.2011г. в размер на 728,88 лева.

Другият основен въпрос, който се поставя по делото е кога е била връчена заповедта за уволнението на въззиваемия по делото и от кога същият е узнал за прекратяване на трудовото му правоотношение. В този смисъл съгласно чл.335, ал.2, т.3 от КТ при прекратяване на трудов договор без предизвестие, същият се счита прекратен от момента на получаване на писменото изявление за прекратяването му. Поради това, незаконно освободеният работник има право на обезщетение по чл.225 от КТ от прекратяване на договора за времето през което е останал без работа, но не повече от шест месеца.

Въззивният съд намира от данните по делото, че за периода от 30.06.2011 год. до 30.07.2011 год., през който въззиваемият е бил в състояние на временна неработоспособност, той не е получавал обезщетение по чл.162, ал.3 от КТ, както се твърди във въззивната жалба. Същият би получил обезщетението си за временна неработоспособност, ако беше на работа за същия период, тъй като на основание чл.42, ал.2 от КСО при разрешен отпуск поради временна неработоспособност за заболяване, за което лицето получава пенсия за инвалидност не се изплащат болнични, ако същото не е на работа по трудово правоотношение в 60 дневния период от прекратяване на договора. Именно виновното поведение на работодателя, изразяващо се в издаване на горецитираната незаконна заповед, е причина въззиваемият да не получи болнични за периода от 30.06. до 30.07.2011 год.

Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че в шест месечния период по чл.225, ал.1 от КТ не се включва периода на временна неработоспособност, поради това, че обезщетението за временна неработоспособност се дължи при възникнал социален риск, който може да съвпадне с времетраенето на принудителната безработица, поради което се спира срока по чл.225, ал.1 от КТ. В този смисъл е отново горецитираното Решение № 1160/ 21.09.2001 год. III г.о. на ВКС. Срокът по чл.225, ал.1 от КТ не е процесуален, нито давностен, за да е необходимо изрично уреждане в закон на случаите в които спира да тече, както се твърди във въззивната жалба.

 

Работодателят е изплатил действително след завеждане на иска / исковата молба е постъпила в съда на 28.02.2012 год./ частично сумата 728.88 лв. с платежно нареждане за кредитен превод от 02.04.2013 год. обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за времето от 08.11.2011 год. до 31.12.2011 год., поради което правилно и мотивирано първоинстанционният съд е приел, че искът е частично погасен чрез плащане. Не са основателни възраженията в жалбата по отношение на присъдените разноски. Отношенията между страните не са облигационни, за да е необходима изрична писмена покана за плащане. В този смисъл е съдебната практика /Определение под № 605/10.06.2002 год. по гр.д.№ 1093/ 2001 год. ВКС II г.о./.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, общо в размер на 100 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат – адв. Н.К. по договор за правна помощ от 18.07.2013г. и представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, надлежно приложени по делото.

 

На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото Решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5000 лева.

 

 Водим от горното, съдът

 

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 712/07.06.2013г. по гр.дело № 1068/2013г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

      ОСЪЖДА “С.” АД – град С. ул.К. № ., представлявано от А. Л.П., с ЕИК 833067174 да заплати на Е.Х.Б. сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляващи направените от него разноски по делото, пред въззивната инстанция.

 

 

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

                                                                2.