Р Е Ш Е Н И Е

 

номер 397                         28.10.2013 година                        град С.

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД       Втори граждански състав

На трети октомври                                                                          2013 година

В открито заседание в следния състав: 

                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1312 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М.Г.Т., чрез пълномощника си адв. Е. ***, против решение № 634 от 21.05.2013 г., постановено по гр.д. № 4726/2012 г. по описа на С. районен съд, с което е уважен предявеният от Г.С.С. срещу М.Г.Т. установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 535 от ТЗ.

           В жалбата се навеждат твърдения, че обжалваното съдебно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което се моли същото да бъде отменено и съответно постановено ново за отхвърляне на предявения иск. Конкретно е посочено, че неправилно съдът е приел за установено, че след като ответницата твърди да е върнала сумата, то тя признава да я е получила от ищеца, тъй като противоречало на събраните доказателства, удостоверяващи възникнали облигационно отношения между ищеца и синът на ответницата, а не между ищеца и ответника. Въззивната страна излага правен довод, че твърдението й за наличие на облигационно правоотношение между ищеца и синът на ответника не е преклудирано съгласно чл. 133 от ГПК, тъй като е направено в първото по делото заседание, в което съдът докладва делото за първи път, като в тази връзка съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 133 от ГПК и не е взел предвид твърдението на страната в тази насока. Претендира разноски за въззивното производство.

          Въззиваемият Г.С.С. не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК. В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. З., поддържа становище, че подадената въззивна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно и обосновано.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

          Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 535 от ТЗ.

          Страните не спорят, че ответницата е издател на запис на заповед от 28.06.2007 г., с който се е задължила безусловно да заплати на ищеца сумата от 4 000 лв. на 28.06.2009 г., който запис на заповед е представен в оригинал към приложеното ч.гр.д. № 3427/2012 г. по описа на С. районен съд. Записът на заповед е подписан от издателя М.Г.Т., като длъжникът не е оспорил подписа си. В документа е посочено, че е предявен за плащане на 05.07.2007 г. В титулната част на същия и в съдържанието се съдържа наименованието “запис на заповед”.

          Не е спорно между страните, че синът на ответницата С. Т. е бил в трудово правоотношение с ищеца.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

          Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а разгледано по същество същото е правилно по следните съображения:

Въз основа на записа на заповед е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 2454/14.06.2012 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3427/2012 г. по описа на С. районен съд, с която е разпоредено М.Г.Т. да заплати на кредитора Г.С.С. сумата от 4 000 лв., дължима по запис на заповед от 28.06.2007 г., законната лихва от подаване на заявлението – 07.06.2012 г. до изплащане на вземането и сумата от 240 лв. разноски по делото. Видно от приложената разписка към съобщение за връчване на заповедта ответникът е получил препис от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК на 11.07.2012 г. Възражението срещу заповедта за парично задължение е депозирано в районния съд на 16.07.2012 г., т.е. двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК. С разпореждане от 20.07.2012 г. е указано на заявителя, че може в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си. Съобщението е получено на 26.07.2012 г., като исковата молба е предявена на 27.08.2012 г., т.е. в рамките на едномесечния преклузивен срок за предявяване на иска (26.08.2012 г. е неделя, неработен ден, поради което срокът е изтекъл на 27.08.2012 г. съгласно чл. 60, ал. 6 от ГПК). С исковата молба се претендира именно установяване на вземането от 4 000 лв., за което е издадена заповед за изпълнение, срещу възразилия длъжник. Ето защо съдът намира, че така предявеният иск е допустим.

Съдът служебно констатира, че с исковата молба е поискано и присъждане на законната лихва върху главницата от датата на падежа на вземането – 28.06.2009 г., но районният съд е пропуснал да се произнесе по това искане в крайния си акт. Съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение, т.е. въззивният съд няма правомощие да се произнесе по така предявеното искане в исковата молба.

При така установените факти от значение за спора съдът намира следното: За да се уважи предявения иск е необходимо ищецът да установи, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна, и че същият е съставен като обезпечение на твърдяното в исковата молба каузално правоотношение. При предявяване иск за заплащане на вземане по абстрактна сделка такова доказване винаги е допустимо, тъй като абстрактните сделки обикновено се сключват, за да обезпечат вземането по някое каузално правоотношение. След като се твърди наличието на такова правоотношение, изцяло в тежест на страната, която твърди неговото наличие, е да установи съществуването му и че по това правоотношение има вземане спрямо ответника в посочения размер, а именно даване на сумата от 4 000 лв. със задължаването на ответника да я върне в срок до 28.06.2009 г.

В тежест на ответника е да докаже в условията на пълно и главно доказване направеното възражение, че е погасил дълга.

Записът на заповед е едностранна формална абстрактна сделка от една страна, а от друга страна е ценна книга, която материализира задължение за плащане на определена сума пари при настъпването на падежа. Записът на заповед като едностранна абстрактна сделка няма задължителния реквизит на двустранните договори, а именно основание - не е необходимо записът на заповед да има основание за издаването му, като в случай. че такова е посочено, същият би бил недействителен. В разпоредбата на чл. 535 от ТЗ изрично са предвидени реквизитите, които трябва да има записа на заповед, а в разпоредбата на чл. 536 от ТЗ са въведени законови презумпции при липсата на кои реквизити от записа на заповед - падеж и място на издаване е налице едностранната абстрактна сделка. При липсата на някой друг от реквизитите посочени в чл. 535, т. 1 до т. 7 включително от ТЗ не е налице запис на заповед. В настоящия случай процесния запис на заповед съдържа всички изискуеми от разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити. В заглавието и в текста на документа се съдържа изписването на наименованието запис на заповед, посочена е дата и място на издаване – 28.06.2007 г. в гр. С., име на задълженото лице - издател – М.Г.Т., с посочен ЕГН, лична карта и адрес, име на поемателя – Г.С.С.,***, адресът на поемателя, отбелязана е дата на предявяване на издателя - 05.07.2007 г. Записът на заповед е подписан от името на издателя, като същият е подписан от името на издателя за това, че му е бил предявен за плащане. Съдът намира, че процесния запис на заповед е редовен от външна страна.

В случая съдът намира за доказано както наличието на твърдяното каузално правоотношение, така и на вземане в посочения размер. Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. Действително, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на твърдяното каузално правоотношение, т.е. че е предоставил на ответника в заем сумата от 4 000 лв., но непровеждането от негова страна на доказване, не отрича възможността същото да е установено чрез признаване факта от ответната страна. В случая в отговора си по чл. 131 от ГПК ответната страна е заявила, че оспорва твърдението на ищеца, че не е изпълнила задължението си и не му е върнала сумата от 4 000 лв., като е посочила изрично, че ищецът е получил цялата дължима сума по записа на заповед от 28.06.2007 г. и макар заетата сума да е върната от ответника в срок, ищецът не е върнал хартиения носител на процесния запис на заповед и в настоящото производство се претендира повторно. Тоест в отговора си на исковата молба ответницата е направила правопогасяващо възражение, че е заплатила на ищеца дължимата му сума по записа на заповед. Така направеното твърдение съдържа иманентно в себе си твърдението, че сумата по процесната запис на заповед е получена от ответницата. Процесният запис на заповед също има доказателствена стойност, тъй като същият се намира в непосредствена връзка на зависимост (обезпечителна функция на записа на заповед) с релевантния за спорното право факт на предаване на сумата от 4 000 лв. от ищеца в заем на ответника (главно обезпечено каузално правоотношение). Също видно от съдържанието на записа на заповед същият е приет за плащане от ответницата без възражение, което представлява извънсъдебно признание на дълга. В случая от заявеното от ответника в отговора на исковата молба, анализирано в съвкупност с доказателствената стойност на процесния запис на заповед, следва извод, че ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 4 000 лв., която ответникът се е задължил да му върне в срок до 28.06.2009 г.

С направеното от ответника в първото съдебно заседание пред районния съд твърдение, че заемател по твърдяното каузално правоотношение е не ответницата М.Т., а нейният син С. Т., по същество не се оспорва наличието на каузалното правоотношение. Така направеното възражение обаче е нововъведено, същото не представлява пояснение или допълване на вече направените възражения с отговора на исковата молба, поради което същото попада в обхвата на разпоредбата на чл. 133 от ГПК. Последната предвижда, че когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Анализът на разпоредбата на чл. 133 от ГПК във връзка с чл. 131 от ГПК води до единствения извод, че въведената с ГПК в сила от 01.03.2008 г. ранна поетапна преклузия на права предвижда с изтичането на едномесечния срок за отговор преклудиране на възможността на ответника да навежда нови правоизключващи факти и да прави възражения, които не са свързани със служебното приложение на материалния закон. Ето защо следва да се приеме, че наведеният от ответната страна в първото съдебно заседание пред районния съд нов правоизключващ факт, че заемател е нейният син, а не тя, е преклудирано по силата на изричната законова норма.

Не може да се приеме за основателен посоченият в жалбата правен довод, че в първото по делото заседание след докладване на делото за първи път се преклудира правото на страната да твърди факти и да прави възражения. С изменението на чл. 133 от ГПК в края на 2010 г. (ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) беше премахната от разпоредбата частта “не посочи доказателства, не представи писмени доказателства”, т.е. след влизане в сила на изменението не се обхваща от преклузията представянето на писмени доказателства и посочването на доказателства, което е в унисон с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. По този начин от законодателя беше премахнато противоречието между двете норми и понастоящем с приключване на първото по делото заседание, в което се докладва делото, се изчерпва възможността на страната да представя писмени доказателства и да сочи доказателства за наведените с отговора на исковата молба твърдения за факти и наведени възражения. В настоящия случай обаче страната не посочва доказателства и не представя нови писмени доказателства в първата съдебна инстанция с оглед провеждане на доказване на твърдените факти и наведени възражения, а навежда нови по съдържание факти, които попадат в приложното поле на чл. 133 от ГПК.

Доколкото в отговора на исковата молба е посочено, че дължимата сума е върната. Така направеното от ответника правопогасяващо възражение обаче, при негова тежест на доказване съгласно чл. 154 от ГПК, не е доказано при условията на пълно и главно доказване – в тази насока ответникът не е представил и не е посочил нито едно писмено доказателство, а този факт е въведен от ищеца като спорен с исковата молба. Поради изложеното съдът намира, че въз основа на предоставения на ответника заем в размер на 4 000 лв., за него е възникнало задължението да го върне на ищеца в уговорения срок – 28.06.2009 г., респективно в полза на ищеца е възникнало вземане в размер на същата сума. Ето защо претендираното от ищеца вземане е доказано в заявения размер от 4 000 лв., в който размер следва да се уважи исковата претенция.

Поради изложеното, въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна, а предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 535 от ТЗ е основателен и доказан, и следва да бъде уважен така, както са заявен.

          Въз основа на гореприетото и след цялостна проверка на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд приема, че то е обосновано и постановено в съответствие с приложимия материален и процесуален закон, поради което същото следва да бъде потвърдено.

          С оглед изхода на спора въззиваемата страна има право на разноски, но доколкото такива не са поискани, то не следва да се присъждат.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. С.

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 634 от 21.05.2013 г., постановено по гр.д. № 4726/2012 г. по описа на С. районен съд.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК.   

                    

 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                        2.