Р Е Ш Е Н И Е

 

номер 380                                18.10.2013 година                     град Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД             Втори граждански състав

На десети октомври                                                                              2013 година

В открито заседание, в следния състав: 

                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1325 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК и Глава 25 от ГПК, съответно приложима съгласно чл. 317 от ГПК (бързо производство).

Постъпила е въззивна жалба от “П.” ООД, чрез пълномощника си адв. И., с която е обжалвано решение № 682 от 30.05.2013 г., постановено по гр.д. № 1153/2013 г. на С. районен съд, в частта, с която са частно уважени предявените от Н.Ж.Т. срещу “П.” ООД искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ. Въззивната страна счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът не е изследвал въпросът дали работодателят е внесъл към държавата дължимите осигуровки за процесния период. Посочва, че начислявайки брутно трудово възнаграждение на работника и с оглед възможността последния да се снабди с изпълнителен лист, съдът е предоставил на съдебния изпълнител правото да отдели дължимите суми за осигуровки, но в случая били внесени такива от работодателя към държавата. По изложените аргументи моли първоинстанционния съдебен акт да бъде отменен и да им бъдат присъдени разноски за двете инстанции.

         Въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не се явява в съдебно заседание пред въззивната инстанция.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Пред районния съд са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224 от КТ.

Ищецът твърди в исковата молба, че е бил в трудово правоотношение с ответника на длъжност “техник транспортно строителство” въз основа на сключен трудов договор № 173 от 26.09.2011 г., което било прекратено със заповед № 195 от 19.12.2011 г. Твърди, че не е получил дължимите от ответника месечни трудови възнаграждения за месеците октомври, ноември и декември 2011 г. в размер съответно за месец октомври 2011 г. – 575 лв., за месец ноември 2011 г. – 575 лв. и за месец декември 2011 г. – 500 лв., или общо в размер на 1650 лв., както и обезщетение за пет дена неизползван платен годишен отпуск в размер на 200 лв. Претендира заплащане на сумите, ведно със законната лихва върху тях.

В отговора си по чл. 131 от ГПК ответникът е оспорил дължимото възнаграждение за месец октомври 2011 г., тъй като бил изплатил на ищеца сума в размер на 450,74 лв. по банков път. Не е оспорил другите изложени в исковата молба на ищеца обстоятелства.

В становище по повод постъпилия отговор на исковата молба ищецът е заявил признание на факта, че е получил от ответника по банков път сумата от 450,74 лв. за трудово възнаграждение за месец октомври 2011 г.

Не е спорно между страните, че между ищеца и ответника е бил сключен трудов договор № 173 от 26.09.2011 г., по силата на който ищецът е изпълнявал длъжността “техник транспортно строителство” и е получавал месечно трудово възнаграждение в размер на 575 лв., както и че трудовият договор е прекратен със заповед № 195 от 19.12.2011 г., считано от 19.12.2011 г. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. По делото са представени като писмени доказателства трудов договор № 173 от 26.09.2011 г. и заповед № 195 от 19.12.2011 г., които потвърждават безспорните между страните факти.

Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е получил по банков път от ответника сумата от 450,74 лв. за трудово възнаграждение за месец октомври 2011 г.

Други доказателства не са ангажирани.

 

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, поради следните съображения:

Въззивният съд изцяло споделя прецизните правни изводи, изложени в мотивите на обжалвания съдебен акт относно възможността за присъждане на брутно трудово възнаграждение, като на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях. С оглед наведените с жалбата оплаквания за това, следва да се отбележи следното:

Съгласно чл. 272, ал. 1, т. 4 от КТ без съгласие на работника или служителя се удържат от трудовото му възнаграждение осигурителни вноски, които са за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи. Действително, съгласно чл. 7, ал. 1 от КСО осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване за лицата по чл. 4, ал. 1 и 2 се внасят от осигурителите до 25-о число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът, т.е. законът задължава работодателя да внася своевременно дължимите осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване. Следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от КСО въвежда задължение за работодателя, а не презумпция, че вноските за държавно обществено осигуряване се предполага да са заплатени. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес и нормата на чл. 154 от ГПК, предвиждаща всяка страна да установи твърдените от нея факти, на които основава своите искания и възражения, то въззивната страна следва да установи с предвидените в процесуалния закон доказателствени средства твърдения от нея факт, че е изплатила вноските за държавно обществено осигуряване. Въззивната страна обаче не е представила нито пред районния съд, нито пред въззивната инстанция доказателства в подкрепа на твърдението си, че е заплатила дължимите осигуровки върху начислените трудови възнаграждения на работника за месеци октомври, ноември и декември 2011 г. Предвид изложеното остава недоказано твърдението на въззивната страна, че е внесла в установените законови срокове дължимите вноски за държавно обществено осигуряване, удържани от трудовото възнаграждение на въззиваемия за месеците октомври, ноември и декември 2011 г., поради което на въззивната страна следва да се присъдят в цялост уговорените брутни трудови възнаграждения, чийто месечен размер е 124 лв. за месец октомври 2011 г. (575 – 450,74), за месец ноември 2011 г. – 575 лв. и за месец декември 2011 г. – 328,57 лв. (575:21х12), така както са присъдени от първоинстанционния съд.

Правилно районният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика на ВКС, формирана в производство по чл. 290 от ГПК, касателно дадения отговор на материално правния въпрос дали размерът на удръжките за данъка върху общия доход и осигурителните вноски, се приспада от общо начисленото на работника или служителя брутно трудово възнаграждение (Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 220/2009 г., ІІІ ГО). И правилно в съответствие с тази практика съдът е стигнал до правния извод, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение, стига в решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение.

Като е постановил решение, в което изрично е посочил, че присъжда “общия брутен размер на неизплатените трудови възнаграждения” и предвид съвпадението между изводите на двете инстанции за дължимите размери на трудовите възнаграждения, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. В останалата необжалвана част /относно иска по чл. 224 от КТ/ решението е влязло в законна сила.

С оглед изхода на делото и предвид това, че въззиваемият не е направил искане за разноски, такива не следва да се присъждат за настоящата съдебна инстанция.

 

Мотивиран от горното, Старозагорският окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 682 от 30.05.2013 г., постановено по гр.д. № 1153/2013 г. на С. районен съд, в частта, с която са уважени предявените от Н.Ж.Т. срещу “П.” ООД искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ.

 

Решението в частта по иска с правно основание чл. 224 от КТ като необжалвано е влязло в законна сила.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК.

 

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                  2.