Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер  382                                18.10.2013 година                    град Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД             Втори граждански състав

На десети октомври                                                                              2013 година

В открито заседание в следния състав: 

                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1334 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 307 от 17.06.2013 г., постановено по гр.д. № 1091/2013 г. по описа на К. районен съд, с което са уважени предявените от Л.Я. срещу Ф.Р.А. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

         Постъпила е въззивна жалба от Ф.Р.А., чрез пълномощника си адв. С.П. ***, с която е атакувано първоинстанционното решение в неговата цялост, моли същото да бъде отменено като неправилно и постановено ново за отхвърляне на исковете. Въззивната страна счита, че съдът неправилно не е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел с мотив, че се касае за опровергаване съдържанието на договора за заем, тъй като свидетелят дал показания единствено за факта дали въззивницата знае говоримо и писмено немски език. Като втори довод за неправилност на решението е посочено, че не е било опровергано твърдението, че ответницата на дата 21.11.2011 г. е била в А., където е подписан договора.

         Въззиваемата страна Л.Я., чрез пълномощника си адв. И.М. ***, счита, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено. Претендира разноските за въззивната инстанция.

        

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

        

Пред районния съд са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и евентуално съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

         По делото не се спори между страните, че ищецът и ответникът се познават.

         Представен е в оригинал на немски език /л. 21/ и с превод на български език договор за заем от 21.01.2011 г., сключен в писмена форма със страни заемодател Л.Я. и заемополучател Ф.Р., с който е договорено, че Л.Я. предоставя на разположение на госпожа Ф.Р. сумата от 7 000 евро за плащането на кредит за жилище в България. В договора за заем е уговорено, че Ф.Р. се задължава да върне обратно дадената в заем сума най-късно до 31.01.2012 г., като при неплащане в срока ще бъдат предявени правни действия и пресмятани лихви за забава в размер на 4,5 %. С протоколно определение в открито съдебно заседание на 27.05.2013 г. първоинстанционният съд е открил на основание чл. 193 от ГПК производство по оспорване истинността на подписа, положен от Ф.Р. в представения договор за заем от 21.11.2011 г., като е указано на ответницата, че в нейна тежест е да докаже оспорването. В производството пред районния съд ответницата не е осъществила успешно при условията на пълно и главно доказване твърдяното оспорване на истинността на подписа, положен от нея върху процесния договор за заем. Освен това в открито съдебно заседание на 10.10.2013 г. пред настоящата въззивна инстанция ответницата и понастоящем въззивна страна заяви, че е подписала този документ в А., защото не е знаела за какво става дума. С това си изявление въззивната страна е признала оспорваните от нея в първата инстанция факти, че е подписала процесния договор за заем и че на дата 21.11.2011 г. е била в А.. Съгласно правилата на ГПК страната може във всяко положение на делото да признава спорни факти, както и да оттегля признати от нея факти. Единствено признанието на иска не може да бъде оттеглено съгласно чл. 237, ал. 4 от ГПК. В тази връзка представената по делото справка от АИС “Граничен контрол” за периода от 01.01.2011 г. до 01.01.2013 г. за регистрираните данни за задгранични пътувания на Ф.А.Р., е безпредметна по отношение доказването на спорните между страните факти.

         От представените по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 157 от 03.07.2012 г. на нотариус Г.Х., район на действие РС – К., два броя справки от електронна система ИКАР, поддържана от Агенция по вписванията и Агенция по геодезия, картография и кадастър, и справка по лице за вписванията по партидата на лицето Ф.А.Р., се установява, че на 03.07.2012 г. ответницата Ф.Р. е закупила от Н.А. М. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ……., с административен адрес гр. К., кв. “В.”, ул. “Й. Й.” № ., ет. ., ап. ., срещу сумата 63 000 лв.

         За изясняване на обстоятелствата по делото пред първа инстанция са разпитани двама свидетели. В показанията си свидетелят А.А. е заявил, че ответницата Ф.Р. не знае писмено и говоримо немски език. Доколкото въззивната страна е заявила, че е подписала процесния договор за заем и последният представлява изходящ от страната частен документ, то съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 във вр. ал. 2 от ГПК при липса на изрично съгласие от страна на ищеца, е недопустимо със свидетелски показания въззивницата да опровергае съдържанието на подписания от нея договор за заем.

         По делото е разпитан св. В. П., който заявява, че познава страните и работи с ищеца като имат общ бизнес, като и че знае от ответницата, че е посещавала училище за езици за три месеца, и я е чувал да говори по телефона с приятели на немски език. Свидетелят разказва, че е присъствал, когато ответницата е поискала от ищеца заем за закупуване на жилище в гр. Кърджали, тъй като не и стигали парите, като е присъствал заедно с “друго момче, което работи при Л.”, и в момента, когато ищецът Л.Я. дал заемната сума на Ф.Р. и е подписан договора за заем, тъй като ищецът знаел турски език и на този език се разбрали с ответницата. Същият заявява, че през месец януари ответницата “избягала в България без да върне парите”, тъй като имала проблеми с дъщеря си. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК не е допустимо да се установява чрез свидетелски показания договори на стойност над 5 000 лв. Въпреки забраната на процесуалния закон съдът намира, че правилно е допуснат до разпит свидетелят, тъй като пред първата инстанция е заявен при условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване, за изясняване на обстоятелствата по който не е налице недопустимост на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Обаче по отношение на установяване на сключването на договора за заем, чиято стойност е по-голяма от 5 000 лв., и предвид липсата на изрично дадено съгласие от ответника, недопустимо е със свидетелски показания ищецът да докаже съществуването на облигационната връзка. Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя., т.е. съществен елемент от договора е предаването на сумата. Тъй като процесния договор за заем на стойност над 5 000 лв., законът е предвидил писмена форма за доказване и за факта на предаване на сумата не следва да се кредитират събраните гласни доказателства.

         Други доказателства не са ангажирани.

 

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, поради следните съображения:

        

По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. С оглед предходното, по иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за връщане на заетата сума ищецът следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение - договора за заем или даването на сумата със задължаването на ответника да я върне.

         В случая, с оглед събраните по делото доказателства, се установява, че между страните е сключен договор за заем. Видно от съдържанието на договора за заем, ищецът е “предоставил на разположение на госпожа Р.Ф. сумата от 7 000 евро за плащането на кредит за жилище в България”, т.е. представения договор за заем представлява разписка за предаване/получаване на заемната сума. Този извод съдът прави от употребения в договора глагол “предоставя”, т.е. сумата е предоставена на разположение на заемополучателя при сключване на договора. Ищецът е доказал съгласието на страните по делото сумата от 7 000 евро да бъде предадена в заем на ответника, съответно установява и съществуването на твърдяното правоотношение по договор за заем, превърнало се в източник на задължението на въззивната страна за връщане на сумата. Неоснователен е доводът на въззивната страна, че не разбира немски език и не е знаела какво подписва, както и че не е получила в заем сумата по договора.

Съгласно чл. 240, ал. 4 от ЗЗД ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Видно от договора за заем от 21.11.2011 г. е уговорено “друго”, а именно заемателят Ф.Р. да върне сумата на 31.01.2012 г. По делото не въззивната страна не доказа да е върнала на въззиваемия дадената й в заем сума нито до уговорения в договора падеж, нито в по-късен момент.

         Съобразно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 2/1997 г. ОСГК на ВКС задължителни указания, размерът на вземането трябва да бъде определен към датата на настъпване на падежа, ако не е уговорено друго. Доколкото друго не е уговорено, към уговорения падеж 31.01.2012 г. фиксираният курс на лева към евро е 1,95583. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 29, ал. 2 във връзка ал. 1 от ЗБНБ е обнародвано в ДВ, бр. 1 от 05.01.1999 г. Решение № 223 на БНБ от 31.12.1998 г. за определяне на валутния курс към еврото, съгласно което официалният валутен курс на лева към еврото е 1955,83 лв. за едно евро и влиза в сила от 00,00 часа на 1 януари 1999 г. След влизане в сила на Закона за деноминация на лева (Обн., ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г., в сила от 5.07.1999 г.) официалният валутен курс на лева към еврото следва да се счита за 1,95583 лв. за едно евро. От изложеното следва, че претендираното от ищеца вземане е доказано до претендирания размер от 13 690, 81 лв., което е равностойността на 7 000 евро (7 000 х 1,95583 лв.), в който размер следва да се уважи исковата претенция.

 

         По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

Съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В процесния договор за заем е уговорено сумата да бъде върната до 31.01.2012 г., от която дата заемополучателят е изпаднал в забава. При служебно изчисление съдът установи, че размерът на обезщетението за забава за периода от 31.01.2012 г. до 18.02.2013 г. е 1 484,71 лв. Тъй като ищецът е заявил претенция в размер на 1 484 лв., то същата е основателна в претендирания размер.

 

Поради изложеното, въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна, а предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са основателни и доказани, и следва да бъдат уважени така, както са заявени.

Предвид уважаването на главните искове, съдът не дължи произнасяне по предявения при условията на евентуално съединение иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

         Въз основа на гореприетото и след цялостна проверка на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд приема, че то е обосновано и постановено в съответствие с приложимия материален и процесуален закон, поради което същото следва да бъде потвърдено.

 

         По разноските:

         С оглед изхода на спора, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноските пред настоящата съдебна инстанция. Такива въззиваемия доказа в размер на 2 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, за които има представен договор за правна защита и съдействие. Обаче въззивната страна е направила възражение за прекомерност на така заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че настоящото дело не разкрива особена фактическа и правна сложност в сравнение с други такива дела от същия вид. Освен това адвокатът на въззиваемия не се яви в открито съдебно заседание пред въззивния съд, а в договора за правна помощ е уговорено правната защита и съдействие да се изразява в процесуално представителство и защита по делото. Поради изложеното съдът намира, че следва да се уважи възражението за прекомерност на заплатеното от въззиваемия на пълномощника си адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. съдът определи на сума в размер на 753,50 лв., до който размер е основателна претенцията за разноски за адвокат.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. С.

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 307 от 17.06.2013 г., постановено по гр.д. № 1091/2013 г. по описа на К. районен съд.

 

ОСЪЖДА Ф.Р.А., ЕГН **********, с постоянен адрес *** ., да заплати на Л.Я., с постоянен адрес Х.., В. – ., А., чрез пълномощника си адв. И.М. ***, сумата от 753,50 лв. (седемстотин петдесет и три лева и петдесет стотинки), представляваща възнаграждение за адвокат пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл. 280 от ГПК.        

                    

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                       2.