Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 418/05.11.2013 г.       Година 2013                Град С.

 

                                      В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На петнадесети октомври                                                     Година 2013

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. ТРИФОН МИНЧЕВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1364 по описа за 2013 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

          Постъпила е въззивна жалба от А.Г.К.  чрез адв. Д.Д. ***, в качеството му на процесуален представител, срещу Решение № 912/11.07.2013г., по гр.д. № 5697/2012., по описа на С. районен съд.

 

В законоустановения срок същата жалбоподателка обжалва изцяло постановеното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно, включително и в частта касаеща разноските по делото. Молят постановеното решение на С. районен съд да бъде отменено изцяло и да се постанови ново, с което по съществото на спора да се уважат изцяло предявените обективно-съединени искове.

 

Излагат доводи, че решението от С. районен съд е постановено в нарушение на материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила.

 

Въззивникът във въззивната жалба не прави искане за събиране на нови доказателства. Претендира за присъждане на направените разноски пред двете инстанции – РС и ОС-Ст.

 

В законоустановеният срок е постъпил писмен отговор от  адв. Р.Ж.М. *** в качеството му на пълномощник  на ЦДГ “И.” с административен адрес: село Б., община О., област С., представлявана от Директора Д. Д., в който твърдят, че подадената въззивна жалба е неоснователна и молят да бъде оставена без уважение, тъй като законосъобразно е прекратено трудовото правоотношение от работодателя, тъй като по отношение на въззивницата А.К. са били налице предпоставките на чл. 328, ал. 1, т.1 от КТ, а по чл. 328, ал. 1, т.10 от КТ считат, че право на работодателя е да прецени дали да приложи общата норма на чл. 68 от КСО. Заемат становище, че предявените искове от лицето са неоснователни, а решението на първоинстанционния съд не кореспондира с трайната и непротиворечива практика на ВКС. Молят да бъде потвърдено решението на С. районен съд, да се остави без уважение подадената въззивна жалба на въззивницата А. К..

 

В постъпилия писмен отговор не се прави искане за събиране на нови доказателства. Претендират за присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.

 

          Въззивницата А.Г.К. - редовно и своевременно призована, не се явява, вместо нея се явява пълномощникът й адв. Д., който заема становище, че поддържа въззивната си жалба, няма да сочи нови доказателства и моли жалбата да бъде уважена, ведно със всички законни последици от това, като бъдат уважени предявените от въззивницата искове, по съображения подробно изложени в съдебно заседание по съществото на делото. Прави възражение евентуално за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

 

 Въззиваемият ЦДГ “И.” село Б, община О,  редовно и своевременно призован, явява се адв. М., който заема становище, с което моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебно заседание по съществото на делото и депозирания писмен отговор на въззивната жалба.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателката се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

 

По силата на трудов договор въззивницата А.К. е приела да изпълнява при въззиваемия ЦДГ “И.” село Б, община О,  длъжността “директор”.

 

От доказателствата по делото безспорно се установява, че на тази длъжност въззивницата К. е била назначена през 1984г. със Заповед под № 878/06.06.1984г. на Окръжен съвет на Народна просвета С..

Със Заповед №7/26.10.1998г. издадена от кмета на Община О., трудовия договор на жалбоподателката е бил прекратен, на основание чл.325, т.8 от КТ, във връзка с § 9 от ЗР на Закона за народната просвета – изтичане на срока от 7 години, в който ищцата, като изпълняваща длъжността директор към датата на влизане в сила на Закона за народната просвета е можела да продължи да работи, предвид обстоятелството, че за заеманата от длъжност, съгласно чл.37 от ЗНП е следвало да се проведе конкурс. Прекратяването е постановено считано от 23.10.1998г.

На същата дата, на която е издадена посочената заповед между въззивницата К. е сключен нов срочен трудов договор. В договора е посочено, че ищцата е приела временно да изпълнява длъжността „директор” на ЦДГ „И.”, Община О. до провеждане на конкурс  /л.107 от личното трудово досие/.

На 23.07.2008г. на жалбоподателката К. е било отправено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Предизвестието е било връчено на въззивницата при удостоверен отказ на 24.07.2008г. На същата дата отново при отказ на ищцата е била връчена и оспорваната заповед №30/24.07.2008г., с която трудовото и правоотношение било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ – придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Прекратено е трудовото правоотношение на ищцата при ответника от 01.08.2008г., като е посочено придобиване право на пенсия, за осигурителен стаж и възраст 3 години по-рано от възрастта по чл.68,ал.1 и 2 КСО и 30 години, 7 месеца и 24 дни учителски стаж. Към датата на връчване на заповедта за уволнение ищцата е била на 56 години, 6 месеца и 19 дни и е имала повече от 30 години осигурителен стаж, положен на длъжности „учител” и „директор” в учебни заведения/видно и от представените копия на трудови книжка ни ищцата/.

 

В конкретният случай работодателят – въззиваем е прекратил трудовия договор на въззивницата на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ, при наличието на предпоставките на параграф 5, ал.1 от ПЗР на КСО. Основният въпрос и проблем който се поставя, дали трудовото правоотношение на жалбоподателката следва да се прекрати съобразно общата разпоредба на чл. 68, ал.1 и ал. 2 от КСО, или това да стане в съответствие със специалната норма на § 5, ал. 1 на ПЗР на КСО, действали към момента на осъществяване на спорните трудови и осигурителни отношения.

 

Въззивният съд намира, че ВКС на Република България се е произнесъл по поставения въпрос по реда на чл. 290 ГПК, от чиято практика зависи и изхода на настоящия спор. В тази насока съгласно решение под № 33 от 09.03.2010 год, постановено по гр.дело 2280/2008г. на ВКС на ІІІ ГО: “Поставеният в изложението материалноправен въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата.

 

Според едното становище нормата на § 5 от ПЗР на КСО дава правна възможност на работника на по-ранно пенсиониране при настъпване на предвидените в тази норма условия. Работодателят не разполага с тази възможност, тъй като тя е свързана с намален размер на пенсията за осигурителен стаж и възраст до навършване на пенсионната възраст по чл. 68, ал. 1-3 от КСО.

Според другото становище работодателят разполага с правото да прекрати трудовото правоотношение с работника по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ при настъпването на условията, предвидени в § 5, ал. 1 ПЗР на КСО. Тази хипотеза е различна от предвидената в § 4, ал. 1 ПЗР на КСО, в която е предвидена бонификация за категорията труд при пенсиониране, където за пенсионирането на лицата, работили при условията на първа или втора категория труд, е употребен израза "могат", който в § 5, ал. 1 ПЗР на КСО липсва, т. е. преценката за пенсионирането на учителите е предоставена не само на работника, но и на работодателя”.

Върховният касационен съд на РБ, приема за правилно и обосновано второто горецитирано становище.

Изцяло в подкрепа на това е и решение под № 220/20.04.2010г., постановено по гр.дело № 4691/2008г. на ВКС ІІІ ГО, според което Уволнението по чл. 328, ал. 1 КТ, включително и по т. 10, се извършва по преценка на работодателя като това е предоставена му правна възможност, а не задължение. Следователно в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на учител, право на работодателя е да прецени с коя норма да се съобрази - с общата или със специалната норма от осигурителния кодекс. Това право не подлежи на съдебен контрол.

Изцяло в същия смисъл е и решение № 321/03.05.2010г. по гр.дело № 377/2009г. на ВКС на ІІІ ГО, които решения кореспондират и със съображенията на С. окръжен съд по настоящия случай. Същите Решения са постановени по реда на чл.290 от ГПК и са задължителни за всички съдилища в Републиката.

 

 Правото на работодателя е да прецени в хипотезата на чл.328, ал.1, т.10 КТ при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на учител – с общата норма по чл.68 КСО или със специалната разпоредба на § 5, ал.1 от ПЗР на КСО, тази специална разпоредба за по-ранно пенсиониране е приложима не само за учителите, но и за директорите, зам.директори и възпитатели в учебните заведения /в този смисъл се явява определение под № 956/30.07.2009г. по гр.дело 830/2009г. на ВКС ІV ГО/ към момента на връчване на оспорваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение 24.07.2008г. са били налице условията за по-ранно пенсиониране на ищцата съгласно действалата към онзи момент разпоредба на параграф 5, ал.1 от ПЗР на КСО, а именно навършени от директорката 56 години, 6 месеца и учителски стаж над 25 години. Работодателят е приложил специалната норма на осигурителния кодекс, като е материализирал уволнението със заповед № 30/24.07.2008г. и правилно и законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение. В тази насока изводите на първостепенния съд се явяват правилни и законосъобразни и като такива изцяло се споделят и от настоящата въззивна инстанция.

 

         Следователно искът за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна следва да бъде отхвърлен, като следва да бъде отхвърлен и искът за възстановяване на преди заеманата длъжност „Директор” на ЦДГ „И.”, както и този по чл. 225 КТ за обезщетение за оставане без работа за времето от 01.08.2008г. до 30.09.2008г. в размер на 1018 лева, до които обосновани изводи е стигнал и първоинстанционният съд.

 

  Окръжният съд счита, че в хода на първоинстанционното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд и въззивният съд не констатира нарушения на съдопроизводствените правила. Правилно е бил приложен и материалния закон, поради което първоинстанционното решение се явява обосновано и мотивирано.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.3 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, в размер на 550 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат пред тази съдебна инстанция, съобразно представените договор за правна защита и съдействие № 043519/26.08.2013г. и списък на разноските по чл. 80 от ГПК, съответно на л.л. 10 и 17 от въззивното дело.

 

Пред настоящият въззивен съд е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от пълномощникът на въззивницата – адв. Д., по чл. 78, ал. 5 от ГПК, по отношение на което настоящият съд намери за установено следното:

 

Съобразно специалната разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г, за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита по граждански дела възнагражденията са следните: 1. (изм. и доп. - ДВ, бр. 2 от 2009 г.) за трудови дела - 150 лв. По дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа възнаграждението е не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2. Договорът за правна помощ сключен между въззиваемия и ответник ЦДГ “И.” с.Б., общ.О. и пълномощника му адв. Р.М., е представен пред въззивния съд на 26.08.2013 год., с писмения отговор на въззиваемия /на лист 10 от въззивното дело/, като в него е отбелязано договорено и съответно заплатено възнаграждение на адв. М. в размер на 550 лева. Към този момент на минималната работна заплата в страната е била в размер на 310 лева, съобразно ПМС № 250/11.10.2012 год., обн. ДВ бр.80/19.10.2012 год., считано от 01.01.2013 год.

 

В конкретния случай въззивния съд счита, че не следва да намери приложение § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради следните съображения: Това е така тъй като уговореното възнаграждение между адвокат и клиент може да бъде намалено, когато съдът решава въпроса за отговорността за разноски, до размера, посочен в наредбата по чл. 36 от ЗА. Тази наредба е издадена въз основа на законова делегация, регламентираща правото на органите на адвокатурата да определят минималните размери на адвокатските възнаграждения. Законовата делегация същите органи да определят размер на възнагражденията в хипотезите на чл. 78, ал. 5 от ГПК няма. Поради това правилото на § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е издадено извън законовата делегация и не следва да се прилага. Висшия адвокатски съвет може да определи законно минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като за това го е овластил Законът за адвокатурата, но не може да нормотворства по въпроса какви правомощия има съда при прилагането на ГПК. Поради това при прилагането на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът не е ограничен с намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение до трикратния размер на посочения в наредбата, а може да намали този размер до регламентирания с наредбата минимум.

 

В тази насока въззивният съд счита, че възнаграждението от 550 лева, посочено в писмения договор за правна защита и съдействие следва да бъде намален до размера на 300 лева съобразно чл.78, ал.5 от ГПК.

 

Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 912/11.07.2013г. по гр.д. № 5697/2013г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

ОСЪЖДА А.Г.К. ***, да заплати на Целодневна детска градина “И.” село Б, община О., с административен адрес: село Б, община О, област С., представлявана от директора Д. Д., сумата 300 /триста/ лева, представляваща съдебни и деловодни  разноски пред въззивната инстанция.

 

 Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Република България, чрез Окръжен съд С. при наличието на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  

 

 

                                          ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                        

                                                                   2.