Р Е Ш Е Н И Е

 

№483                                          18.12.2013 г.                     град С.З.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД       ТРЕТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,

На двадесет и девети ноември                                                          2013 година

в открито заседание, в следния състав:           

                                                                       

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТРИФОН М.

                                                           

Секретар: П.Г.,

Прокурор………………………,

като разгледа докладваното от съдията – докладчик Трифон М. гражданско дело № 1193 по описа за 2012 година, за да се произнесе съобрази следното:

 

Производството е по чл. 108 от ЗС.

           

Образувано е по Искова молба от Мюсюлманско изповедание гр. София, представлявано от г.м. М.А.Х., чрез адв. К.Р., против ответника Държавата, чрез МРРБ в лицето на Областен управител гр. С.З., с която е предявен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС за предаване владеенето върху недвижим имот- култов комплекс “***”, с идентификатор № 68850.515.82.6 със застроена площ 529 кв.м. по кадастралната карта и регистри на С.З., одобрени със Заповед № РД-18-65/30.05.2008 г. на Изп. директор на ГКК, заедно със 529/14928 ид.ч. от ПИ с идентификатор 68850.515..82 с площ на имота 14 298 кв.м. с трайно предназначение  - за друг обществен обект, комплекс, при съседи: ПИ № 68850.515.73, ПИ № 68850.515.87, ПИ № 68850.515.130 и ПИ № 68850.515.132, както и да бъде обезсилен съставния за процесния имот АДС № 6154/13.01.2009 г.. За да обоснове правото си на собственост върху имота, ищецът сочи, че като правоприемник на вероизповедните общини на територията на гр. С.З. и е собственик на притежаваните от тях недвижими имоти, включително на процесната сградата. За тази сграда ищецът излага, че е построена в началото още през 1409 г.. С Устава на ищцовото изповедание от 1919 г., вакъфите са били иззети от управителите /мютевелиите/ и били предадени на местните мюсюлмански вероизповедни общини, чийто правоприемници са настоящите настоятелства, поради което, такъв правоприемник е ищеца. Счита, че са налице предпоставките на § 5, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със ЗВСОНИ и процесният имот е собственост на ищеца. Тъй като Държавата отказва да предаде имота, е налице правен интерес да докаже правото си на собственост и да иска предаването на владението върху него. С уточняваща молба твърди, че правопораждащият ЮФ за правото на собственост е действието на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България и указ № 12/23.12.1919 г. на Цар Борис ІІІ. Освен това сочи като придобивно основание, давностно владение с начална дата 26.06.1919 г. до 26.06.1929 г. или най късно към 26.06.1939 г. и продължило след 1944 г.. Представя подробна писмена защита по делото. Претендира за направените разноски.

 

Ответникът – Държавата, чрез МРРБ в лицето на Областен управител гр. С.З. счита, че искът е неоснователен и недоказан. На първо място ответникът, счита че липсва официален документ, на който ищецът да основава активната си процесуална легитимация. Счита още, че не е налице активна процесуална легитимация за предявяване на ревандикационния иск. Освен това сочи, че искът е недопустим в частта в която претендира 529 кв.м. застроеното място от терена върху който е построена джамията, тъй като собственик на терена е Община С.З., а не Държавата. Твърди, че сградата още от новосъздадената бълг. държава се приема като исторически паметник, който държавата трябва да управлява. Има акт за публична ДС, издаден в кръга на пълномощията и. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Представя подробна писмена защита по делото

 

Третото лице помагач Министъра на културата гр. София, счита иска за недоказан, неоснователен и недопустим. На първо място счита, че ищеца не е доказал факта на правоприемство между него и съществувало мюсюлманско вероизповедание на територията на града, тъй като се позовава на решение от 2013 г. на СГС, като същото е постановено в рамките на едностранно охранително производство. Освен това счита, че Джамията е придобила статут на старина от 1927 г. при Закон за старините. По силата на него, собствеността е държавна. Производството означава, че на въпросната джамия се определя категория на културна ценност и с тази квалификация автоматично, по силата на закона, става държавна собственост. Архитектурните ценности са изключително държавна собственост и посоченото предопределя решаването на спора. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Представя подробна писмена защита по делото.

 

Третото лице помагач Община С.З. взема становище, че ищеца не е доказал по безспорен начин факта на правоприемство между него и съществувало мюсюлманско вероизповедание на територията на града, доколкото същият се позовава на решение от 2013 г. на СГС, при записване като правоприемник на посочени религии и просветни лица от 1949 г., тъй като същото е постановено в рамките на едностранно охранително производство и не се ползва със сила на присъдено нещо. Разпоредбата на §4 от ПЗР на ЗВ конкретизира субектите, които могат да искат установяване на правоприемство, но определят като средство за решаване на този въпрос от СГС. Редът за установяване на правоприемство е исков по Решение №12/15.07.2003 г. на КС по к.д. №3/2003 г. Такъв съдебен акт, в исково производство и решение на КС ищецът не представил. От събраните писмени и гласни доказателства не се установило и факта на владение на имота в периода от 1919 до 1944 г. и след това. Не е установена фактическа власт върху имота и не е доказано владение, което да е явно, необезпокоявано, непрекъснато. Липсва документ, в който притежанието да е удостоверено или признато от служба или държавен орган. Поради естеството на собствеността на процесния имот, който е държавна собственост, придобивната давност е изключена, като основание за придобиване право на собственост. Още от 1927 г. процесния имот е официално обявен за народна старина и като такава има статут на държавна собственост. Статута й не е променян до настоящия момент, съгласно действащото законодателство. Същата е обявена и за архитектурен паметник с национално значение. На основание чл.2, ал.3 от закона - паметниците на културата са публично-държавна собственост. Относно реституционните претенции съгласно §5 от ПЗР на ЗВ счита, че ищеца не е доказал един от елементите на фактическия състав - правото си на собственост, тъй като активно легитимирани са по силата на тази разпоредба  само собствениците на имота. Не е доказал фактическо завземане на имота, отнемане без правно основание. Реституцията преструктурира държавната или общинска собственост на ЮЛ - Решение №4/11.03.1998г. на КС по дело №16/97г. Към момента на влизане в сила на ЗВ процесния имот е бил публично-държавна собственост. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Представя подробна писмена защита по делото

 

Съдът, като обсъди представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:

 

Между страните не се спори, че за имота култов комплекс “***”- гр.С.З. има съставен АПДС № 6154/13.01.2009 г. с предоставени права на управление на Министерство на културата за имот находящ се в гр.С.З. и представляващо сграда „***”.

    

            Приложено е писмо с изх.№ 196 от 10.07.1996 г. на Дирекция по вероизповеданията към Министерски съвет, с което писмо е указано, че мюсюлманските джамийски настоятелства са правоприемник на мюсюлманските верски общности. С писмо  с вх.№ 396 от 05.01.1998 г. на Дирекция по вероизповедание към Министерски съвет на Република България  се удостоверява, че мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си.

 

            В държавен вестник бр.211/1927 г. „Ески джами -старата джамия” е обявена за народна старина. В държавен вестник бр.75/1968 г., „***” в кв.1 парцел V е обявена като архитектурно-строителен паметник на културата от античността и средновековието с категория „национално значение”. В Държавен вестник бр.94/1972 г., стенописната украса на джамията „Хамза бей” е обявена в списъка на паметници на архитектурата и изобразителното изкуство с категория „национално значение”. В Държавен вестник бр.22/1975 г., „***” в кв.62б пл.№ 864 е обявена като архитектурно-строителен паметник на културата с категория „национално значение”.

       

Със заповед № РД-09-716 от 18.10.2010 г. на Областният управител на област С.З., ПИ № 1764 представляващ Култов комплекс „***” с площ от 529 м2 с административен адрес: гр.С.З., ул.”Пазарска” № 1 представляваща сграда с идентификатор № 68850.515.82.6 по кадастралната карта на гр.С.З. е отписана от актовите книги за държавна собственост. Отписването е инициирано с писмо с вх.№ 06-01-225 от 13.07.2010 г. на Кмета на Община С.З.. Имотът представляващ УПИ ХІV-Жилищно строителство, КОО, подземни гаражи и исторически музей в кв.1 по сега действащия кадастрален и регулационен план с идентификатор 68850.515.82, е заведен в инвентарната книга за дълготрайни материални активи на Община С.З. под инвентарен № 734.

 

Съгласно удостоверение №02-18-382/07.08.2003г. на директора на Дирекция „Вероизповедания” при Министерския съвет, религиозната институция Мюсюлманско изповедание гр. София е правоприемник на всички мюсюлмански религиозни, религиозно- просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г.. С решение, постановено от Софийски градски съд на 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание, с наименование "Мюсюлманско изповедание", гр.София е правоприемник на конкретно посочени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год., учредени и действали при режима на горепосочените правила и устави, между които юридически лица е посочена и Мюсюлманска вероизповедна община гр. С.З..

 

По делото ищецът е представил заверено копие от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ №12/ 23.05.1919г. и обнародван в ДВ бр.65/26.06.1919г., както и копия от уставите на мюсюлманското изповедание от 1945г., 1975г., 1992г., 1994г. с изменения от 1996г., 1997г., 2005г. и 2011г.

 

Съгласно уредбата на първия посочен Устав от 1919г., най-малката организационна единица на Мюсюлманското изповедание е мюсюлманската вероизповедна община, която е юридическо лице, образува се в населено място с поне 40 мюсюлмански семейства и с разрешение на Министерството на външните работи - §7 и §8 от Устава. Органът, който управлява и представлява мюсюлманската вероизповедна община е настоятелството - §28 от Устава. Аналогична е уредбата на мюсюлманските вероизповедни общини като юридически лица и тяхното управление и представителство, и в останалите Устави, като всички регламентират правото на Мюсюлманското вероизповедание - на неговите вероизповедни общини да притежават недвижими имоти, в т.ч. и вакъфски имоти, които имоти се управляват и стопанисват от мюсюлманските настоятелства. За управляваните от мютевелии вакъфи е предвидено да се отнемат от управителите - мютевелии, като се предадат за управление на  настоятелствата, а последните заплащат възнаграждение на мютевелиите, които имат само правото на обикновен надзор върху тези вакъфи. За възникналите спорове по управлението на вакъфите е предвидено решението да принадлежи на Министерството на външните работи и на изповеданията. В присъствието на делегат на същото министерство е следвало да се извършва и всяко прехвърляне на частен или мютевелийски вакъф от мютевелията върху настоятелството на мюсюлманската вероизповедна община - §169 от Устава. Съгласно §175, в 6-месечен срок от влизане в сила на Устава, главният мюфтия е задължен да представи в Министерството на външните работи и на изповеданията подробен списък  за всички вакъфски имоти в Царството.

 

По делото е представено Съглашение, подписано в Ц. между Турското правителство, от една страна, и Българското – от друга, на 06/19 април 1909г. в изпълнение на руско-турския протокол, подписан в  С.С. на 03.04.1909г., утвърдено с Указ от 13.01.1910г. и публикувано в ДВ бр.13/1910г. Според §VІІ от т.ІІ - Съглашение по мюфтийския въпрос, Българското правителство е поело да бди за доброто съхранение на недвижимите вакъфски имоти, находящи се в България. Посочено е, че никаква религиозна  или благотворителна сграда не може да се срути, освен по надлежна нужда и съгласно действащите закони и правилници в страната. За случаите на отчуждаване на вакъфска сграда е прието отчуждаването да се извърши след като се определи друго място, имащо същата стойност и след като се заплати стойността на сградата.

 

От заключението на назначената по делото съдебно – техническа експертиза се установява, че Първият запазен кадастрален план в Община С.З. е от 1925 г.. Към този план е приложен т.нар. общ разписен лист отнасящ се за Чаршията ІІІ група за кварталите  №№ 1-11 вкл.В този разписен списък в кв.8 е отбелязано за пл.№ 114 парцелите- ІІ, ІІІ, ІV, V, VІ, VІІ, VІІІ, ІХ, Х, ХV и ХVІ и записани на Председател на Турската религиозна община. С Указ № 416 от 22.09.1927 година е одобрено закриването на улицата през ”***” и сливането и в кв.8 от група ІІІ на чаршията в гр.С.З.. В същият този план е отразено и одобряването на плана за регулация  по червените линии за кв.8 от група ІІІ на чаршията в гр.С.З. от 29.09.1927 година. Към същият регулационен план е приложен Разписен списък. Под кадастрален № 114 в кв.8 е записано: Турската вероизповедателна община с парцелите- ІІ, ІІІ, ІV, V, VІ, VІІ, VІІІ, ІХ, Х, ХV и ХVІ , както и Джамийска сграда, Сгради паянтови към улицата, Кафене, Двор с техните квадратури. Изработен е кадастрален план за изменение на кв.8, група ІІІ от плана за чаршията на гр.С.З.. Парцел ХІХ-114 е отреден за ***. Планът за регулация е одобрен декември 1932 година. Разписният списък към този план е списъкът от 1927 година. Със заповед № 1070 от 31.12.1960 г. на Градски общински народен съвет и заповед № 1476 от 29.12.1961 г. на Камарата на архитектите в България е одобрен кадастралния и регулационен план на кв.1 по плана на гр.С.З..Имотът представлява сграда с пл.№ 864 в парцел V-за озеленяване. В разписният списък към този план за имот пл.№ 864 е записано за собственост джамия. Изписването е с молив. Със Заповед № РД-14-03-112 от 15.07.1983 г. на Първия заместник министър на Министерството на строителството и архитектурата, имотът представлява имот пл.№ 1764 в УПИ ХVІ- ***, исторически паметник в кв.1 по плана на град С.З.. В разписният списък към този плана за пл.№ 1764 е записано- в управление на Министъра на културата с Акт за публична държавна собственост № 6154 от 13.01.2009 г. за имот Култов комплекс ”***”. Със Заповед № 1845 от 26.07.1994 г. на Кмета на Община С.З. е одобрен план за регулация на кв.1 по плана град С.З.. Имотът с пл.№ 1764 е отреден в парцел ХVІ-***, исторически паметник в кв.1 по плана на гр. С.З..С промяната отпада отреждането и номера на парцел ХVІ-***, исторически паметник за имот пл.№ 1764 в кв.1, като сградата вече е отразена, че ще бъде с други имоти планоснимачни номера в УПИ ХVІ-Жилищно строителство, КОО, подземни гаражи и исторически музей, а в разписният списък е записано  за пл. № 1764 - в управление на Министъра на културата с Акт за публична държавна собственост № 6154 от 13.01.2009 г. за имот Култов комплекс ”***”.

        

Със Заповед № РД-18-65 от 30.05.2008 г. на Изпълнителният директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър е одобрена кадастралната карта на гр.С.З.. Процесната сграда представлява имот с идентификатор 68850.515.82.6 попадаща в поземлен имот с идентификатор 68850.515.82. Административния адрес на сградата е гр.С.З., ул.”Пазарска” № 1. Сградата е със застроена площ от 529 м2 и е с предназначение – Култова, религиозна сграда. Като собственик в кадастралният регистър е записано Министерство на културата с Акт за публична държавна собственост № 68 от 13.01.2009 година. След направена справка в Община С.З. и Областна администрация С.З., не е открита преписка по отчуждаване, както и заповед за отчуждаване на процесният имот.

            От допълнителното заключение на съдебно – техническа експертиза се установява, че при направената справка в картният фонд за град С.З., съхраняващ се Държавен геодезически, картографски и кадастрален фонд /Геокартфонд/ към Агенция по геодезия, картография и кадастър, се съхраняват кадастрални планове от 1955 година за град С.З.. Кадастрален план или запазена част от такъв от 1909 година, както и записани собственици на имоти към него не са открити в Геокартфонд при Агенция по геодезия, картография и кадастър гр. София.

 

От разпитаните по делото свидетели се установява следното: Свидетелят З.А.М. свидетелства, че е родена през 1948 г. в гр. С.З., където Живеела на квартира и ходила на училище на ***”, като близо до тях е “***”. Баща и от време на време я водил в джамията, където имало ходжа и той давал молитва, а те се молили.  Сочи, че се оженила през 1961 г., а през 1962 г. родила и докато се оженила  баща и я водил на джамията, а след това се занимавала с децата и не е ходила. Когато баща и починал го подготвили в къщи за погребение, тъй като нямало къде. В джамията ходжата ги къпел. Не помни дали е била затворена джамията, но твърди, че през 1992 г. я отворил на Байрам и ходили да се молят един месец, като след това джамията не продължила да действа и от тогава не е влизала там. Носили си пътеки, черги. Подът не бил разкопан тогава. Установява, че родният и край е гр. С.З., и е живяла само в града.

 

Свидетелят Г.М.А. сочи, че е родена 1949 г. в гр. К., а от 1964 г. живее в С.З. и от тогава до момента не се е местила. Идвал е в старата джамия, защото дядо и бил ходжа. Учила в турското училище в К. до събота. Дядо и говорил с директора и класния в петък да я освобождават заради джамията на молитва. До 14 годишна идвала, но не всяка седмица. Като родила през 1966 г. една година не ходила в джамията, защото детето и било малко. След като станало детето на година - година и нещо, заедно с мъжа и ходили в джамията да се молят. Това продължило до 1972 г., когато и се родила дъщеря. През 1985 г. когато работила в завод “***” една сутрин дошли да кажат, че минарето е съборено. За Байрам през м.03.1992 г. кмета отворил джамията, а  след това след 15-20 дни пак я затворили и от тогава не са я отваряли. Знае, че преди две години я направили музей, и в центъра имало откриване. Когато за първи път влязла в джамията имало минаре и то било отгоре на джамията, не отстрани. В джамията имало надписи с арабски букви и цветя отгоре. Икони нямало.

 

Свидетелката К.Й.Й. установява, че е родена през 1956 г. в гр. Х., а от м. 11.1956 г. живее в гр.С.З.. Сочи, че учила в базовото училище и когато била в  първи клас минавала всеки ден по ул. “Г. Д.”, покрай джамията, защото ходила на език в Школата за чужди езици. Твърди, че тази сграда никога не я е виждала отворена, докато стане сграда на Музея. Преди няколко години съборили минарето, имало голям катинар на североизточната страна и всичко било затворено. Никога не е чувала да се пее на тази джамия и никога в този град не е виждала такива лица, не само около джамията.  Сега е отворена като паметник на културата и Министерството на културата стопанисва музея.

 

Свидетеля А.Н.А. установява, че е роден гр. Л., но като малък семейството му се преселило в гр. Н., а  гр. С.З. е от 1975 г.. Живеел в общежитието на Спортното училището, което се намира в гр. **. Твърди, че не са извършвани ритуали в джамията. Залата, където тренирал борба, се намира в БФС и като деца вървели винаги оттам по улица “**”. Отпред на джамията имало един много голям катинар и треньорите ги предупреждавали да не минават оттам, защото минарето може да падне, тъй като е опасно. Това било през 1975 г.. Никога не е чувал по него време там да е имало някакви обредни неща или да е действала като джамия.

           

Предвид установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

 

На първо място съдът следва да разгледа направеното от третите лица помагачи възражение, че ищеца не е доказал по безспорен начин факта на правоприемство между него и съществувало мюсюлманско вероизповедание на територията на града, доколкото същият се позовава на решение на СГС, постановено в рамките на едностранно охранително производство, поради което не се ползва със сила на присъдено нещо. Съдът намира това възражение за неоснователно, доколкото е налице постановено решение, от Софийски градски съд на 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, това правоприемство, като съгласно същата разпоредба, няма пречка това да стане в охранително производство.

 

С решение по чл. 108 ЗС съдът следва да установи със сила на присъдено нещо преди всичко правото на собственост на ищеца върху конкретен имот, съответно владение на ответника върху същия. В това производство ищецът следва да проведе главно пълно доказване за установяване на твърденията си.

 

Съгласно разпределението на доказателствената тежест с оглед твърдението на ищеца е, че е придобил собствеността на основание § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗВ и че нито държавата, нито ответната община са придобили имота, както по силата на отчуждаване, така и чрез придобивна давност, т. е., че процесната сграда и терен винаги са били собственост на някогашната Старозагорска мюсюлманска вероизповедна община, а след нейното прекратяване – на правоприемника и – мюсюлманско изповедание, ищеца следва да докаже съществуването на право на собственост в патримониума на тази община и отнемането му от Държавата без законово основание. 

 

На първо място, ищецът не установи правото си на собственост върху процесния имот, за който твърди, че е бил отнет без законово основание. По делото не се събраха каквито и да е доказателства за това, че праводателят на Мюсюлманско изповедание – Старозагорската  вероизповедна община е придобила собствеността на имота преди 09.09.1944 г. Соченото от ищеца обстоятелство, че процесната сграда и терена върху нея са отразени в разписните листове по плана на С.З., като собственост на местната турска мюсюлманска община не доказва по никакъв начин правото му на собственост. Самото записване в разписния лист към плана е вторично, то не представлява придобивно основание. Съдът намира, че ищеца е следвало да докаже твърденията си относно владението на имота в периода 26.06.1919 г. до 26.06.1929 г. или най късно към 26.06.1939 г. и продължило след 1944 г., доколкото този факт е в пряка връзка с изложените в исковата молба твърдения, че след отделянето на вероизповеданието от държавата, настъпило по силата на Търновската конституция и с устава на ищцовото изповедание от 1919 год., вакъфите са били иззети от управителите /мютевелиите/ и са били предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, които са притежавали и стопанисвали джамиите и други имоти на тази конфесионална общност. В подкрепа на твърденията си относно владението на имота в този период ищецът не е представил никакви доказателства.

 

Единствения представен от ищеца документ, касаещи вакъфски имоти, е извлечение от регистър при Османския архив към Главна Дирекция на държавните архиви на Република Турция и регистър при Генерална дирекция на вакъфските архиви. Този документ се отнася до вакъфа на Свещената джамия **” в Загра-и Атик. Дори да се приеме, че описания в този документ имот е идентичен с процесния, то от документа не става ясно за кой период от време се отнася, поради което не може да бъде ценен като доказателство, касаещо владение върху имота в периода след Освобождението на България, като в случая следва да се отбележи, че с никой международен договор не е уреден статута на вакъфските имоти, останали на територията на Княжество България и Източна Румелия. Със Съглашението от 6/19.04.1909 г. само е постигнато съгласие от българска страна да бъде направено необходимото за доброто съхранение и опазване на вакъфските недвижими имоти.

 

Уставът на ищцовото изповедание от 1919 г. е нормативният акт, уреждащ реда за изземването на вакъфските имоти от досегашните им управители (мютевелиите) и предаването им в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, които чрез своите настоятелства са притежавали и стопанисвали вакъфските имоти в България. Уставът от 1919г. обаче не предвижда автоматично преминаване на вакъфските имоти към вероизповедните общини. Той установява 6-месечен срок, в който главният мюфтия да представи в Министерството на външните работи и на изповеданията подробен списък за всички вакъфски имоти в Царство България - § 175 от Устава, след което вакъфските имоти да се отнемат от управителите им и се предадат на съответното настоятелство, което да стане в присъствието на представител на Министерството на външните работи и на вероизповеданията - § 168 и § 169 от Устава. По делото ищецът не е ангажирал доказателства да е бил спазен този предвиден в Устава от 1919 г. ред за предаване на процесната джамия на съществувалата в периода след 1919 г. Старозагорска мюсюлманска вероизповедна община. При тези данни, изводът, който се налага е, че не е установено придобиването на собствеността от местната мюсюлманска община върху сградата.

 

Освен всичко посочено по – горе, съдът счита принципното позоваване  от ищеца на  действали през годините негови вътрешни устройствени правила, уреждащи притежанието на недвижими имоти не може да има за последица извод за принадлежността на правото на собственост след като то не е пълно и положително  установено, по силата и въз основа на българските нормативни актове.

 

На следващо място, няма събрани доказателства процесният имот да е бил незаконно отнет от праводателя на ищеца в периода след 09.09.1944 г., поради което не може да се направи извод, че собствеността върху този имот е възстановена по реда на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ. С разпоредбите на чл.3, ал.2 вр. чл.2, ал.2. ЗВСОНИ вр. § 5 от ПЗР на ЗВ, на чиито реституционен ефект се позовава ищецът,  е предвидено, че се възстановява собствеността на църкви, на манастири, на джамии, на синагоги и на други религиозни общности, чиито  движими и недвижими имущества са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. Тълкуването на тези норми показва, че законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота и го приравнява по последици на отнемането на собствеността по предвидения ред в законите, посочени в чл.1 и чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Вещото лице по делото заключава, че няма никакви данни за отнемане или отчуждаване на процесният имот.  Правно релевантен се явява при това положение факта дали е осъществено фактическото завземане на имота от Държавата без наличието на правно основание.

 

Събраните гласни доказателства не установяват по никакъв начин владение от страна на ищеца, тъй като показанията на разпитаните свидетели от негова страна са противоречиви и не отговарят на действителното фактическо положение /свидетелката Г.А. сочи “в джамията имало минаре и то било отгоре на джамията, не отстрани”/ – същите свидетелстват за единични случаи на отваряне на джамията за молитва, което, дори да е така, в никакъв случай не доказва владение на имота, поради което не може да се приеме, че е налице незаконно отнемане на имота по смисъла на ЗВСОНИ. Другата група свидетели категорично установяват факта, че джамията е била затворена още преди 1975 г. и оттогава не е отваряна, като това обстоятелство не се оспорва от ищеца.

 

            В подкрепа на горното следва да се отбележи и обстоятелството, че джамията в гр. С.З. е обявена като народна старина с държавен вестник бр.211/1927 г.. Разпоредбата на чл.25 от Закона за старините /обн. ДВ бр.37 от 18.02.1911 год. определя статут на държавна собственост на всички недвижими старини, където и да са открити. Следователно налице е още едно основание, за да се приеме, че се опровергават твърденията на ищеца за съществуване на право на собственост върху процесния имот в патримониума на Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община. Поради тази причина, съдът намира, че по откритото производството по оспорване на Акт за държавна собственост № 6154/13.01.2009г., извлечение от инвентарна книга и удостоверение № 2770/19.08.2008г. издадено от НИПК, оспорването не е доказано от ищеца.      

 

Твърденията на ответника, че имотът е придобит от Държавата по давност не следва да бъдат обсъждани с оглед на основния принцип, че в производството по иск с правно основание чл.108 ЗС на доказване подлежи правото на собственост на ищеца, а не липсата на такова право в патримониума на ответника.

 

По изложените съображения неоснователен се явява и  предявеният от ищеца срещу Държавата ревандикационен иск по чл.108 от ЗС за предаване владението върху 529/14928 ид.ч. от ПИ, върху който е построена джамията, като в случая следва да се отбележи, че за този имот има съставен АОбС, който доказва, че същия се владее не от ответника, а от третото лице – помагач Община С.З.. Като последица, следва да се отхвърли и искането а бъде обезсилен съставния за процесния имот АДС № 6154/13.01.2009 г..

 

По всички изложени съображения съдът приема, че предявеният от ищеца осъдителен иск за собственост е неоснователен и следва да се отхвърли, тъй като Мюсюлманско изповедание не установи настъпването на реституционния ефект по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ - няма доказателства праводателят му - Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община да е придобила собствеността върху спорния имот и да е осъществявала фактическата власт върху него, няма доказателства държавата да е отнела без основание този имот от праводателя на ищеца, при това без да е необходимо да се обсъжда наличието на останалите две предпоставки - владението на имота към настоящия момент от страна на ответника и направеното възражение за придобиването на собствеността върху имота на основание давностно владение.

 

Тъй като ответникът не е поискал присъждането на разноски, нито са представени доказателства за направени такива, съдът намира, че не следва да присъжда разноски по делото. На третите лица – помагачи, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 от ГПК не се присъждат разноски.

 

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Мюсюлманско изповедание гр. София, представлявано от г.м. М.А.Х., чрез адв. К.Р., против ответника Държавата, чрез МРРБ в лицето на Областен управител гр. С.З., иск с правно основание чл. 108 от ЗС: да се приеме за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот- култов комплекс “***”, с идентификатор № 68850.515.82.6 със застроена площ 529 кв.м. по кадастралната карта и регистри на С.З., одобрени със Заповед  № РД -18-65/30.05.2008 г. на Изп. директор на ГКК, заедно със 529/14928 ид.ч. от ПИ с идентификатор 68850.515..82 с площ на имота 14 298 кв.м. с трайно предназначение  - за друг обществен обект, комплекс, при съседи: ПИ № 68850.515.73, ПИ № 68850.515.87, ПИ № 68850.515.130 и ПИ № 68850.515.132, и да бъде осъден ответникът да предаде на ищеца владението на гореописания недвижим имот, както и да бъде обезсилен съставния за процесния имот АДС № 6154/13.01.2009 г., като неоснователни.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на Третото лице – помагач Министерство на културата гр. София и Третото лице – помагач Община С.З..

           

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на всяка от страните с въззивна жалба чрез Окръжен съд С.З. пред Апелативен съд гр. Пловдив.

 

 

 

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :