Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер 481                         17.12.2013 година                        град Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД         Втори граждански състав

На десети декември                                                                         2013 година

В открито заседание в следния състав: 

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТРИФОН МИНЧЕВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1462 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на В.Н.В., чрез назначения служебен адвокат М. ***, против решение № 434/23.09.2013 год. по гр. д. № 1560/2013 год. по описа на Районен съд – К., с което е отхвърлен предявеният срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ в размер на 2000 лв.

В жалбата са наведени доводи, че обжалваното съдебно решение е неправилно, поради което се моли същото да бъде отменено и постановено друго, с което бъде уважен изцяло предявеният иск. Излагат се подробни съображения в жалбата, която е докладвана в съдебно заседание. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор на въззивната жалба, не се явява в съдебно заседание.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически изводи:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на В.Н.В., с която е предявен срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (редакция - ДВ, бр. 17 от 06.03.2009 г.) и искане по чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД.

Не е спорно по делото и същото се установява от приложеното към делото ДП № ЗМ-1742/2010 г. по описа на РУП – К., че с постановление за образуване на досъдебно производство от 01.10.2010 г. на прокурор от РП – К. е образувано досъдебно производство срещу В.Н. З. (понастоящем В.) за това, че на 05.11.2008 г. в гр. К., пред надлежен орган на властта –– К. РП, е набедила Д.Ц. С. от гр. К. в престъпление по чл. 206, ал. 1 НК /обсебване/ - че противозаконно е присвоил трудовото й възнаграждение за м. февруари и м. март 2006 г. като неин работодател, като знае, че е невинен – престъпление по чл. 286, ал. 1 НК. С постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение (МНО) от 24.11.2010 г. на разследващ полицай при РУП – К. въззивницата В.Н.В. е привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК и на същата е взета мярка за неотклонение “подписка”. Постановлението за привличане на обвиняем и вземане на МНО е докладвано по реда на чл. 219, ал. 1 НПК на прокурор, видно от положения подпис и печат с дата на прокурор от РП – К.. С постановление от 04.01.2011 г. на прокурор при РП – К. е прекратено досъдебното производство по пр.п. № 3080/2009 г. на РП – К. и ДП № ЗМ-1742/2009 г. по описа на РУП – К., водено срещу В.Н. З. за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, поради това, че деянието не съставлява престъпление – чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, и е отменена взетата и мярка за неотклонение “подписка”.

По делото е прието като писмено доказателство амбулаторен лист № 108 от 08.01.2013 г., издаден от д-р Л. С., видно от който на 08.01.2013 г.  е дадена от лекаря диагноза “хипертонична болест на сърцето”. От приетата по делото епикриза от 24.01.2013 г., издадена от лекуващ лекар при МБАЛ “д-р Христо Стамболски” ЕООД, гр. К., се установява, че въззивницата е постъпила в болничното заведение на 21.01.2013 г. и е изписана на 24.01.2013 г., като и е поставена диагноза “ИБС. НАП – новопоявила се. Хипертонична болест – гр. ІІ. Хипертонично сърце. Дислипидемия.”. От приетото експертно решение № 1435/17.06.2013 г. на ТЕЛК при МБАЛ “Проф. д-р Стоян Киркович” АД – гр. Стара Загора се установява, че въззивницата е преосвидетелствана и е определена 48% трайно намалена работоспособност, като от 25.04.2005 г. е била с 30 % трайно намалена работоспособност с водеща диагноза “есенциална /първична/ хипертония” и общо заболяване “Артериална хипертония ІІ ст., сърдечна форма. Състояние след НАП – новопоявила се (21.01.2013 г.). Торакална спондилоартроза. Двустранна гонартроза в средно-тежка степен.”. От показанията на св. Здравков се установява, че въззивницата В. в началото на 2013 г. е започнала да получава хипертонични кризи.

От показанията на разпитаните свидетели Г.З., чийто показания съдът прецени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, и Денис Кършаков, се установява, че в периода след 2011 г. въззивницата е станала по-агресивна, избухлива, нервна, заядлива, карала се постоянно със сина си, трудно се общувало с нея, затворена е към нейни познати, към обществото като цяло. От показанията на същите се установява, че преди 2011 г. въззивницата била спокойна, борбена, контактувала е свободно с хората и не е имала “такива проблеми”. От показанията на св. К. се установява, че при посещение в дома на въззивницата последната била нервна и му казала да си отива, да остави на мира сина й, като преди това никога не се случвало тя да се кара с него и да го гони от дома си. При последните си посещения на св. К. в дома на въззивницата винаги тя се е карала със сина си.

В първоинстанционното производство е прието като писмено доказателство справка от 11.07.2013 г. относно заведени прокурорски преписки в РП – К. с лице В.Н. З. по данни на УИС, видно от която от и срещу въззивницата са образувани общо 23 прокурорски преписки, всички приключили с постановления за отказ.

От приложената характеристична справка по ДП № ЗМ-1742/2010 г. на РУП – К. е видно, че срещу В.В. са водени проверки по преписка № ЗМ-1764/2002 г. за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК – унищожаване и повреждане на чуждо имущество и преписка № 22751 за престъпление по чл. 323 НК. Съдът не кредитира посочените в характеристичната справка обстоятелства, че въззивницата поддържа връзки с лица от криминалния контингент и не се ползва с добро име в квартала, където живее, тъй като същите са изолирани, не се подкрепят от нито едно друго събрано в процеса доказателство. Освен това е недопустимо в гражданския процес чрез заобикаляне на принципа на публичността и непосредствеността да се дават писмено пред съда изявления на лица, които могат да дадат устно пред съда като свидетели показания за тези свои изявления.

От приложената справка за съдимост е видно, че към датата на издаването й 09.11.2010 г. въззивницата не е осъждана за извършване на престъпление.

Други доказателства не са ангажирани.

 

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивницата е гражданин по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ и е активно легитимирана да претендира обезщетение за вредите, причинени от дейността на правозащитни органи – в случая Прокуратурата на РБ. Съгласно чл. 137 ЗСВ и разясненията, дадени в т. 5 на ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, Прокуратурата на РБ е пасивно легитимирана да отговаря по искове за вреди от действия на органи на прокуратурата, която по заведени дела може да бъде представлявана по право от районните, окръжните, апелативните, военните, както и Върховната касационна и Върховната административна прокуратури като структурни звена на единната прокуратура.

С исковата молба ищцата и настояща въззивна страна претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. за периода от месец октомври 2010 г. до 05.01.2011 г., за претърпени унижения, притеснения и уронване престижа и доброто име в обществото, изразяващи се в претърпени болки и страдания от стрес, накърняване честта и достойнството, нарушено спокойствие, вследствие повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, което производство е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, ведно със законната лихва от датата на незаконното обвинение до окончателното изплащане на сумата. Предвид претендираният период месец октомври 2010 г. до 05.01.2011 г. следва да намери приложение материалната разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ в редакцията й от ДВ, бр. 17 от 06.03.2009 г., в чийто т. 2 е уредена отговорността на Държавата за вредите, причинени на граждани от органите на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление.

Безспорно се установено, че въззивницата е привлечена в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК по образувано на 01.10.2010 г. досъдебно производство, което е било прекратено с прокурорско постановление от 04.01.2011 г. Няма спор между страните, че постановлението за прекратяване на досъдебното производство е съобщено на въззивницата и че последната не е поискала  наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, поради което процесното постановление за прекратяване на досъдебно производство се ползва с нужния стабилитет (Решение № 197 от 17.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 1211/2010г., ІІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК). Прекратяването на досъдебното производство е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, поради което въззивницата има право на обезщетение за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице (чл. 4 ЗОДОВ). Отговорността по ЗОДОВ на държавата в лицето на нейните органи е безвиновна, обективна и в настоящия случай следва въззивницата да докаже наличието на твърдените за претърпени неимуществени вреди, както и че същите са настъпили в резултат на увреждането от незаконното обвинение.

По повод наведено в жалбата възражение, окръжният съд намира, че в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 118, ал. 2, изр. 2 ГПК) районният съд е игнорирал събраните от ненадлежния съд доказателства (писмени и гласни), не ги обсъдил и не е отчел същите при постановяване на решението си. От характера на въззивната инстанция на съд по съществото на спора (чл. 271, ал. 1 ГПК) и тъй като нарушението на съдопроизводствените правила е един от трите вида неправилност на решението, то допуснатото нарушение подлежи на отстраняване от настоящата инстанция чрез отчитането на събраните от ненадлежния съд доказателства при постановяване на настоящото решение. В тази връзка следва да се отбележи, че в практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (сегашна редакция на разпоредбата) се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК, Решение № 457 от 25.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 1506/2009г., IV г.о., ГК, постановени по реда на чл.290 от ГПК). В тази връзка следва да се добави, че предоставените правомощия на правоохранителните органи за превенция и противодействие на престъпността са стриктно определени в закона и не бива тяхното осъществяване да излиза извън тази рамка и извън предвидената в НПК задача – да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните лица и правилно прилагане на закона. Всяко неоснователно повдигане на обвинение срещу наказателно отговорно лице, което в последствие е оневинено или срещу което е прекратено наказателното преследване, понася неимуществени вреди от приложените спрямо него наказателно-репресивни мерки.

Обезщетението за претърпените вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост, като се съобразяват установените по всяко дело факти. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания (Решение № 223 от 04.07.2011г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК).

За определяне на обезщетението в справедлив размер, съдът отчете, че досъдебното производство е образувано и въззивницата е привлечена като обвиняема за извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК (виж чл. 93, т. 7 НК), наказателното преследване е продължило два месеца (образувано е на 01.10.2010 г. и е прекратено на 04.01.2011 г.), била е наложена МНО “подписка” за периода от привличането й в качеството на обвиняем от 21.11.2010 г. до прекратяването на досъдебното производството на 04.01.2011 г., което е ограничило в известна степен свободата на придвижване на въззивницата (чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България), както и обстоятелството, че въззивницата е била с чисто съдебно минало към момента на образуване на досъдебното производство. Вследствие на образуваното досъдебно производство и привличането в качеството й на обвиняем, въззивницата е станала по-агресивна, избухлива, нервна, заядлива, карала се е постоянно със сина си, придобила е асоциални навици като трудно се общувало с нея. Действително се установява, че се е влошило здравословното състояние на въззивницата през месец януари 2013 г., за което е била преосвидетелствана от ТЕЛК, но това състояние е настъпило две години след прекратяване на досъдебното производство и няма доказателства да е породено именно от воденото срещу нея досъдебно производство.

 Отново във връзка с направено от жалбоподателя възражение, съдът намира, че приетото писмено доказателство справка от 11.07.2013 г. относно заведени прокурорски преписки в РП - Казанлък с лице В. Здравкова е приобщено към доказателствения материал законосъобразно и не е нарушено правилото на чл. 147 ГПК. Това е така, защото законодателят не е предвидил при изпращане на делото на родовоподсъдния съд, последния да продължава производството от стадия, до който е достигнал ненадлежния съд. Родовоподсъдният съд, на който делото е изпратено по подсъдност, дължи да извърши всички съдопроизводствени действия от размяната на книжата насетне. Друг е въпросът дали с приетата справка от 11.07.2013 г. се доказват в настоящия процес относими към предмета на доказване факти. Съгласно практиката на ВКС наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу лицето, търсещо обезщетение от незаконно обвинение срещу него, не е основание за прилагане на чл. 5 ЗОДОВ за освобождаване от отговорност или за намаляване на обезщетението (Решение № 483 от 09.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 1091/2009г., III г.о., ГК и Решение № 434 от 02.11.2011г. на ВКС по гр.д. № 1235/2010г., IV г.о., ГК, постановени по реда на чл. 290 от ГПК). Когато от и срещу лицето са били водени само прокурорски преписки, прекратени с отказ да се образува досъдебно производство, както е в случая съгласно справката, то по аргумент на по-силното основание, приложението на чл. 5 ЗОДОВ е изключено.

При отчетените обстоятелства съдът намира, че справедливо обезщетяване на претърпените от въззивницата неимуществени вреди от образуваното срещу нея досъдебно производство, прекратено поради несъставомерност на деянието, се съизмерява на сума в размер от 1 000 лв., до която сума искът е основателен и доказан.

По отношение на искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението, съдът намира, че постановките в т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, досежно началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва в случаите на прокурорски акт за прекратяване на наказателното /досъдебното/ производство, не са актуални при действието на НПК, обн. ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г. Това е така, защото съгласно чл. 412 НПК прокурорските постановления не е влизат в сила, а съгласно чл. 46, ал. 3 НПК по-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-горестоящата прокуратура може писмено да отмени или измени постановленията на непосредствено подчинените му прокурори. Но в унисон с логиката на постановките в него и предвид характера на специална деликтната отговорност по ЗОДОВ спрямо общия деликт по ЗЗД, то законната лихва при прекратяване на досъдебно производство с прокурорско постановление следва да се дължи от датата на постановяването му. В този смисъл в настоящия случай следва въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати законната лихва върху определеното обезщетение, считано от 04.01.2011 г. до окончателното погасяване на дълга.

 

По изложените съображения решението на районния съд следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е отхвърлен искът за сумата до 1000 лв., като се постанови ново, с което Прокуратурата на Република България бъде осъдена да заплати на В.Н.В. обезщетение в размер на 1 000 лв. за претърпените неимуществени вреди от повдигнатото й обвинение в извършване на престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, като досъдебното производство е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума от 04.01.2011 г. до окончателното погасяване на дълга, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.

 

Относно държавната такса.

Поради изключително разнообразната практика на съдилищата по въпроса за дължимата държавна такса от държавни учреждения в производства по ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира, че с изменението на ЗОДОВ от 29.04.2008 г. (ДВ бр. 43/2008 г.) в раздел такси и разноски е създадена разпоредбата на чл. 9а, в чиято ал. 1 е казано, че за дела по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от МС за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Обсъжданата тарифа в чл. 2а, ал. 1, т. 1 определя размер на таксата – 10 лева, а при обжалване пред въззивна и касационна инстанция по дела, водени по ЗОДОВ, в чл. 18, ал. 3 от Тарифата е предвидено, че се събират такси в размер на половината от предвидените в чл. 2а такси, т.е. 5 лева. При съпоставка на тези изменения на ЗОДОВ с предходната уредба се изяснява, че измененията на закона целят въвеждане на облекчен режим за лицата, които водят дела по този закон относно размера на дължимите от тях държавни такси, които сега са установени в максимално ниски размери и се внасят предварително.

В мотивите към т. 10 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че освобождаването от държавна такса на държавата и държавните учреждения по чл. 84, т. 1 ГПК се определя не от субективния обхват на нормата, а е поставено изцяло в зависимост от характера на правото, чиято защита се реализира в исковия процес. В чл. 2, ал. 2 от Закона за държавната собственост и чл. 162, ал. 2 ДОПК са предвидени вещите публична държавна собственост, съответно публичните държавни вземания, като изброяването в нормите е изчерпателно. От изложеното следва извод, че с оглед характера им, правата, обект на искова защита по повдигнат пред гражданския съд спор по ЗОДОВ, не попадат в предметния обхват на публичните права. От самия характер на исковото производство по ЗОДОВ следва, че държавата и държавните учреждения пред първоинстанционния съд са винаги страна ответник в производството, а държавна такса за производството се заплаща винаги от ищеца. Обаче държавата и държавните учреждения при уважаване на иска изцяло или частично имат право на въззивна, съответно касационна жалба. С оглед изложеното по-горе, след като предмета на исковете по ЗОДОВ са извън обхвата на облекченията, свързани с освобождаването от такси по чл. 84, т. 1 ГПК, то по разгледаната категория дела по ЗОДОВ те дължат държавна такса при подаване на жалби пред въззивната или касационната инстанция.

 Действително в чл. 9, ал. 3 ЗОДОВ е предвидена хипотезата на заплащане на дължимата държавна такса от държавата и държавното учреждение на ищеца, когато последният е внесъл такава при завеждане на делото, съответно за упражнено право на въззивна или касационна жалба. Не е уредена обаче хипотезата при освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК на ищеца – физическо лице, какъвто е настоящия случай. Съгласно §.1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените в закона въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските закони, т.е. по въпроса следва да намерят приложение разпоредбите на ГПК и в частност тази на чл. 78, ал. 6 ГПК. Тази разпоредба указва, че когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси, като съответните суми се присъждат в полза на съда. В този смисъл в настоящия случай въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати дължимата за производството пред първата и въззивна инстанция държавна такса, която общо възлиза на 15 лв. (10 лв. за първа инстанция и 5 лв. за въззивната).

 

Мотивиран от горното, Окръжният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 434/23.09.2013 год. по гр. д. № 1560/2013 год. по описа на Районен съд – К., в частта, с която са отхвърлени предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата до 1 000 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с административен адрес гр. С., бул. “В.” № ., представлявана от главния прокурор, да заплати на В.Н.В., ЕГН **********,***, сумата от 1 000 (хиляда) лева, обезщетение за претърпените неимуществени вреди в периода от месец октомври 2010 г. до 04.01.2011 г. от повдигнатото й обвинение за извършване на престъпление по чл. 286, ал. 1 НК - за това, че на 05.11.2008 г. в гр. К., пред надлежен орган на властта – РП – К., е набедила Д.Ц. С. от гр. К. в престъпление по чл. 206, ал. 1 НК /обсебване/ - че противозаконно е присвоил трудовото й възнаграждение за м. февруари и м. март 2006 г. като неин работодател, като знае, че е невинен, като досъдебното производство е било прекратено с прокурорско постановление от 04.01.2011 г. по пр.п. № 3080/2009 г. на РП – К. и ДП № ЗМ-1742/2009 г. по описа на РУП – К., поради това, че деянието не съставлява престъпление – чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, ведно със законната лихва върху тази сума от 04.01.2011 г. до окончателното й погасяване.

 

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с административен адрес гр. С., бул. “В.” № ., представлявана от главния прокурор, да заплати в полза на Държавата по сметка на бюджета на съдебната власт (по сметка на Окръжен съд – С.) сума в размер на 15 лв. (петнадесет лева) държавна такса за двете инстанции.

 

ПОТВЪРЖДАВА решението в останала част.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.     

                    

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                       2.