Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер 39                                       11.02.2014 година                        град Стара Загора

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и първи януари                                                                        2014 година

В открито заседание в следния състав:

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

при секретар П.В., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1502 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на А.Г.А., К.Г.А., О.Д. С., Е.И.Л., И.С.Л. и А.С.Л., чрез адв. М. ***, против решение № 1177 от 16.10.2013 год., постановено по гр. д. № 1032/2013 год. по описа на С. районен съд.

В жалбата са наведени доводи, че обжалваното съдебно решение е необосновано и незаконосъобразно, поради което се моли същото да бъде отменено, да бъдат уважени предявените искове и да бъде отхвърлено възражението за прихващане на ответника. Претендират разноските за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Търговска гимназия “К.” – гр. С. не е подала отговор на въззивната жалба, но чрез пълномощника си адв. Ц. *** в съдебно заседание оспорва въззивната жалба, като моли да се остави без уважение същата и се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно правомощията си по чл. 269  ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите страни, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което разглеждането й е допустимо.

Съгласно чл. 269 от ГПК правомощията на въззивния съд се разпростират до служебно произнасяне по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка на валидността на обжалваното решение, съдът намира, че същото е постановено от надлежен съд в кръга на правораздавателната му власт, обжалваното решение е в писмена форма, подписано и съдържа ясни мотиви за изразената от съда воля, поради което същото не е нищожно.

В конкретния случай въззивният съд обаче намира, че обжалваното решение е недопустимо в обжалваната му част, поради следните аргументи:

Производството пред районния съд е започнало по искова молба на А.Г.А., К.Г.А., О.Д. С., Е.И.Л., И.С.Л. и А.С.Л., с която са предявени срещу Търговска гимназия “К.” – гр. С. субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че на ищците е възстановено право на собственост върху 2/3 идеални части върху недвижим имот, представляващ дворно място от 1858/2631 ид.части от имот пл. № 897 в кв. 10 по плана на гр. С., ведно с 2/3 ид.части от построената в него триетажна сграда, застроена на 538 кв.м. и двуетажна пристройка от 90 кв.м., за която част от имота сключили с ответника договор за наем на 01.09.2003 г. Посочено е, че с нотариална покана, връчена на ответника на 29.01.2010 г. е развален договора за наем и ответникът е поканен да освободи имота поради неплащане на наемната цена. Ищците твърдят, че с втора нотариална покана, връчена на ответника на 16.05.2011 г., са го поканили да им заплати обезщетение за действително ползваните от него площи в размер на 3378 лв., вместо заплащаните до онзи момент 1442 лв. Тъй като установили, че РЗП на триетажната сграда е 1269,32 кв.м., съответно тяхната част е 2/3 ид.части или 846 кв.м., което било повече от уговорената в прекратения договор за наем - 418,70 кв.м., ищците считат, че ответникът следва да им заплати обезщетение за използването на площта, над уговорените в договора за наем, която определят на сума в размер от 1284 лв. за периода от 01.01.2013 г. до 31.01.2013 г. (2538 лв. – 1254 лв.). Поради изложеното искат да бъде осъден ответникът да им заплати сумата от 1284 лв., представляваща разликата между платеното и дължимото обезщетение за неоснователно обогатяване, произхождащо от ползване на 2/3 ид. части от триетажна с РЗП 1269,32 кв.м., пристройка с РЗП 90 кв.м. и дворно място от 1858/2631 ид.части от имот пл. № 897 в кв. 10 по плана на гр. С., за периода от 01.01.2013 г. до 31.01.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

При тези твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и предвид заявения петитум, макар и не особено прецизни, може да се изведе искането на ищците, които претендират обезщетение за ползването от ответника на площ от триетажната постройка, която не е била предмет на облигационната връзка по договора за наем между тях. В този смисъл не е възможно претенцията да бъде подведена под нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, която урежда случаите на продължаване ползването на наетата вещ след прекратяване на договора за наем. Този извод може да се изведе и от твърдението в исковата молба, че едва сега ищците се позовават на чл. 5, ал. 4 от договора за наем, т.е. нито има твърдения, нито доказателства по време на действие на договора за наем да е увеличена площта на наетата вещ по взаимно съгласие на страните. В случая, действително е продължило ползването на наетата вещ след прекратяване на договора за наем, но ищците и ответниците не спорят, че за тази площ ответникът е заплатил обезщетение за ползването, нито същото е въведено от ищците като спорен предмет в производството. Спорът между страните е концентриран върху претендираните от ищците площи на сградата над уговорените в прекратения договор за наем, и доколкото не се твърди в исковата молба ищците и ответникът да са съсобственици, то правната квалификация на исковата претенция следва да се подведе под нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД – правилата за неоснователното обогатяване (т.3 на Тълкувателно решение №82/28.2.1975 г. по гр.д.№74/74 г. на ОСГК на ВС, решение № 193/02.12.2010 г. по т.д. № 1087/2009 г., ВКС, ІІ т.о., решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр.д. № 1822/2009 г., ІІІ г.о., решение № 291 от 02.08.2011 г. по гр.д.№ 959/2010 г., ІV г.о., решение № 463 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 109/2011 г., ІV г.о.). За успешното провеждане на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищците е да установят при условията на пълно главно доказване не само факта, че са собственици на имота, но и че ответникът е ползвал фактически имота за конкретния период от време, без правно основание за това, както и размера на вредата, равняваща се на спестения пазарен наем.

С доклада по делото (виж протокол от съдебно заседание от 21 май 2013 г.) първоинстанционният съд е подвел твърденията в исковата молба под нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, с оглед на което е изместил изцяло подлежащите на доказване в производството факти. Следва да се отбележи, че по обявения доклад по делото пълномощниците на страните са изразили становища по допустимостта на исковете с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което не е отчетено от съда. Така вместо съдът да укаже на ищците, че следва да докажат, че са собственици на имота и че ответникът го ползва фактически без основание за претендирания период, както и размера на вредата, равняваща се на спестения пазарен наем, съдът е дал грешни указания на ищците да докажат наличието на сключен договор за наем и неговото прекратяване, продължаване ползването на имота след прекратяването на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя, наличието на основание за преизчисление на дължимия наем, както и размера на разликата между платения и дължимия наем за процесния период. Видно е, че измествайки изцяло подлежащите на доказване факти, поставени от ищците с исковата молба, съдът е излезнал извън дължимия обем на защита съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, с което се е произнесъл по ненаведени факти и непредявени искове. При действието на новия ГПК съдът нито може да се самосезира, нито може да излезе вън от предмета на делото. Определянето на правната квалификация на предявените искове е служебна дейност на съда (чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК), с която се поставя рамката на подлежащите на доказване в процеса спорни факти и връзките между тях съгласно чл. 153 ГПК. Когато неправилно е определена от съда правната квалификация, но е разгледал наведените в исковата молба факти, се касае за неправилност на решението. Обаче, разглеждайки ненаведени в исковата молба факти, въз основа на които е определил и неправилната правна квалификация на исковите претенции, съдът всъщност не се е произнесъл по предявения иск и е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Постановеното решение в нарушение на чл. 6 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване.

По отношение на правната квалификация на направеното от ответника възражение за прихващане, следва да се отчетат твърдените факти относно датата на прекратяване на договора за наем и датата на извършване на ремонта при липсата на противопоставяне на ищците за извършения ремонт. В първия случай, ще е налице основанието по чл. 231, ал. 2 ЗЗД, а във втория отношенията ще следва се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие - чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

По горните съображения, въззивният съд като констатира недопустимост на обжалваното решение и упражнявайки правомощията си по чл. 270, ал. 3 ГПК, следва да го обезсили и да върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и по възражението за прихващане на ответника, съобразно мотивите на настоящото решение.

 

По разноските:

При този изход на делото въззивната страна има право на разноски, които се претендират за двете съдебни инстанции. Разходи са доказани в размер на 26 лв. заплатена държавна такса за въззивното производство. Не са представени доказателства за реалното плащане на уговореното в договора за правна защита и съдействие от 21.01.2014 г. адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. (не е попълнена разписката в договора, нито са представени други доказателства), което с оглед т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се присъжда. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Доколкото делото пред районния съд остава висящо до окончателно произнасяне по предявените искове, то не следва въззивният съд да присъжда разноските пред първоинстанционния съд. При така изложеното въззиваемата страна Търговска гимназия “К.” – гр. С. следва да заплати на въззивниците единствено сумата от 26 лв. разноски пред въззивната инстанция за заплатена държавна такса.

 

 

Мотивиран от горното, Окръжният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 1177 от 16.10.2013 год., постановено по гр. д. № 1032/2013 год. по описа на С. районен съд.

 

ВРЪЩА делото на С. районен съд за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и възражението за прихващане на ответника, съобразно мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА Търговска гимназия “К.” – гр. С., с адрес гр. С., ул. “П.” № 114, да заплати на А.Г.А., ЕГН ********** ***, К.Г.А., ЕГН ********** ***, О.Д. С., ЕГН ********** от гр. С., зона ., бл. ., вх. ., ет. 2, ап. ., Е.И.Л., ЕГН ********** ***, И.С.Л., ЕГН ********** ***, и А.С.Л., ЕГН ********** ***, сумата от 26 лв. (двадесет и шест лева), представляваща разноски за въззивната инстанция за държавна такса.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.     

                    

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                             2.