Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 118/ 26.03.2014 г.               Година 2014                    Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                              Граждански състав

На двадесет и пети февруари                                                             Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                                       

                                                 Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                            Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                               2. ТРИФОН МИНЧЕВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор ……………………..

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 533  по описа за 2012 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на Т.И.Ч. против Решение против решение под № 349/19.06.2012 г. по гр.д. № 1150/2012г. по описа на КРС.

 

            Въззивникът Т.Ч. чрез процесуалния си представител във въззивната жалба излага доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Моли да бъде отменено обжалваното Решение, спорът да бъде разгледан по съществото си и да се отхвърлят предявените искове на ищеца като неоснователни и недоказани. Подробни съображения и доводи са изложени във въззивната жалба на жалбоподателя. Не прави нови доказателствени искания с въззивна си жалба.

 

            В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия В.И.К. чрез адв.П.Я., чрез който се изразява становището, че решението на районния съд, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. С отговора не са направени нови искания, като е заявено становището, че следва да се остави без уважение искането на въззивника за допускането на гласни доказателства като неоснователно.

 

В хода на въззивното производство въззивникът Т.И.Ч. е починал на 08.03.2013г. и с определение от 06.11.2013г. същият е бил заличен като въззивник по делото и на негово място в качеството на въззивници са били конституирани неговите законни наследници: И.Т.Ч. с ЕГН ********** син/ - непълнолетен, действащ със съгласието на своята майка Т.А.Ч. с ЕГН  **********, с адрес за призоваване: от гр. К., ул. “И.” № ., вх. ., ет. ., ап. . и  П.Т.Ч. с ЕГН  **********, /дъщеря/, от гр. К., ж.к “И.”, бл. ., вх. ., ет. ., ап. ., малолетна, действаща чрез нейната майка и законна представителка И.П.Б. ***.

На първия от тях И.Т.Ч. на основание чл. 29, ал. 3 и чл. 47, ал. 6 ГПК е бил назначен особен представител, с определение на съда от 27.01.2014г. – адв.           А.А. ***, съответно посочен с надлежно уведомително писмо от АК-Стара Загора.

 

          Въззивникът И.Т.Ч. действащ със съгласието на майка си Т.А.Ч. и чрез особения си представител адв. А.А. -  редовно и своевременно призован, не се явява. Вместо него се явява адв. А.А., като заема становището, че решението на първостепенния съд се явява неправилно и незаконосъобразно, като счита, че същото следва да се отмени като такова, по съображенията подробно изложени във въззивната жалба на първоначалния жалбоподател и в депозираната по делото подробна писмена защита.

 

            Втората въззивница П.Т.Ч. редовно и своевременно призована, не се явява и не изпраща представител по делото.

 

          Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1,

във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: На датата 16.02.2012г., въззиваемият К. е подал заявление за издаване на заповед за  изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника и въззивник Ч.. По образуваното и приложено ч.гр.д. № 426/2012г., по описа па РС-К. по подаденото заявление по чл.410 от ГПК е издадена и заповед № 313/17.02.2012г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът Т.И. *** да заплати на кредитора В.И.К. *** сумата 3 606 лева – главница по запис на заповед от 28.02.2007г., като записа на заповед служи като разписка, сумата от 2 160.79 лева – мораторна лихва за периода от 27.03.2007г. до 13.01.2012г. и законна лихва от 16.02.2012г. до изплащане на вземането. Заповедта е връчена на длъжника Ч. на 21.02.2012 г. и на 01.03.2012г. той е подал възражение срещу нея, т.е. възражението е депозирано в срока по чл.414 ал.2 от ГПК. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът и въззиваем К. е сезирал първоинстанционния съд с иска си за установяване на вземането по заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

 

Към исковата молба е приложен и запис на заповед без протест, издаден на 28.02.2007г., съгласно който Т.И.Ч. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати по записа на заповед на В.И.К. сумата от 3 606 лева на падежа - 27.03.2007г. Представена е и разписка от 28.02.2007г., съгласно която Т.И.Ч. в качеството си на заемател е получил от В.И.К. като заемодател сумата 3 606 лева. Във връзка с оспорване автентичността на положения в двата документа подпис от ответника е открито производство по чл.193 от ГПК. В тази насока по делото е била назначена съдебно-криминалистична експертиза по протокол под № 19/08.06.2012г., от заключението на която се установява, че положеният срещу реквизит подпис долу вдясно под текста на запис на заповед без право на протест от 28.02.2007г. и този положен долу вдясно под текста на разписка от 28.02.2007г. в двата документа за сумата 3 606 лева, е изпълнен от Т.И.Ч.. С оглед на това оспорването не е успешно проведено и записът на заповед от 28.02.2007г. и разписката от 28.02.2007г. са годни доказателства по делото. До същите правилни и законосъобразни изводи е стигнал и първостепенния съд в мотивите към обжалваното решение.

Основните възражения във въззивната жалба на жалбоподателя касаят изтичането на погасителната давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ – специалната давност и съответно общата давност по чл. 110 във връзка с чл. 116 от ЗЗД.

В тази насока въззивният съд намира, че действително е изтекъл специалния тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, но заявлението за издаване на заповед за изпълнение е заведено в Районния съд по реда на чл. 410 от ГПК, а не по реда на чл. 417, т. 9 от ГПК. В самото заявление е записано, че се касае действително за задължение за заплащане на сумата 3 606 лева., поето по запис на заповед издадена от длъжника Т.И.Ч. на 28.02.2007г., с падеж 27.03.2007г. В същото е записано, че след изтичането на тригодишния срок от падежа претендират и записа на заповед служел само като разписка за извършеното плащане на посочената в него сума и като разписка представляващ документ по смисъла на чл. 410 ГПК, за плащане на същата сума. Освен това по делото е приложена и отделна разписка, различна от тази от записа на заповед от същата дата 28.02.2007г., което налага извода, че се касае за претендиране на суми по договор за паричен заем.

По възражението във въззивната жалба за изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД въззивният съд намира, че съобразно специалната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Записът на заповед е издаден на 28.02.2007г. с падеж 27.03.2007г., а заявлението за издаването на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в РС-К. на 15.02.2012г. , като със същото се счита предявен и иска за съществуването на вземането. Налага се категоричния извод, че не е изтекъл законоустановения петгодишен давностен срок за погасяване на правото на иск за претендирани на горепосочения паричен заем.

Изцяло в подкрепа на това е и специалната разпоредба на чл. 534, ал. 2 от ТЗ, която гласи, че искът по ал. 1, а именно, този за приносителя на записа на заповед, който е изгубил исковете си поради давност /тази по чл. 531, ал. 1 ТЗ/, или не извършването на необходимите действия за запазване на правата по тях за неоснователно обогатяване, се погасява отново с тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубването /погасяването/ на исковете по менителницата, записа на заповед или чека.

Искът по чл. 534 от ТЗ се явява специален субсидиарен иск за неоснователно обогатяване при положение, че за ищецът се е погасило правото на преносителя на правото на записа на заповед на пряк иск по чл.  531, ал. 1 ТЗ. В същия смисъл е и константната практика на ВКС на РБ /решение № 320/17.06.2010г. на ВКС по т.д. № 161, ІІ ТО, както и реш. № 599/17.03.2006г. на ВКС, по т.д. № 664/2004г. на  І ТО/.

            В този смисъл се явява и най-новата практика на ВКС – решение под № 162/02.11.2012г. на ІІ ТО, в което се приема, че специалният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ се прилага единствено и само когато е предявено заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК по запис на заповед, но не и такова по чл. 410 ГПК, което е предявено въз основа на общия исков ред и касаещо всички дела подсъдни като първа инстанция на районните съдилища, съобразно  ал. 1, т. 1 на същата разпоредба.

            В тази връзка въззивният съд счита, че се явяват неоснователни и недоказани възраженията във въззивната жалба на въззивника, че искът е погасен по давност и са правилни и обосновани изводите на първостепенния съд относно давността и приложението на чл. 534, ал. 2 от ТЗ. В тази насока първоинстанционния съд е изложил подробни мотиви, които изцяло се споделят и от настоящата инстанция.

 

Предявеният иск се явява положителен установителен такъв за установяване на вземане с правно основание чл.422, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД и във вр. с чл.534, ал. 2 от ТЗ. За въззиваемия-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК въззивникът-длъжник е възразил срещу издадената по ч.гр.д.№ 426/2012 г. по описа на РС-К. заповед за изпълнение. В производството по чл.422 от ГПК заявителят-кредитор следва да докаже фактите, от които произтича вземането му. Вземането произтича от сключения на 28.02.2007г. договор за заем. Договорът за заем е реален договор и законът не определя форма на сключването му. С фактическото предаване на парична сума от заемодател на заемател е налице сключен реален договор за заем. Договорът за заем е каузална сделка, установяваща наличието на облигационни правоотношения между страните по него. Записът на заповед е абстрактна, едностранна сделка и ценна книга, но неговия характер не дава основание той да се разглежда отделно и откъснато от каузалното отношение между страните, тъй като не може да има сделка без основание. В случая тази каузална сделка, която се обслужва от абстрактната, е дадени в заем пари. От съдържанието на процесният запис на заповед не става ясно защо е издаден, тъй като с него ответника заявява безусловното си задължение да заплати на ищеца сумата от 3 606 лева, но това е само негово едностранно изявление и той не обективира сам по себе си възникнало и съществуващо между страните заемно правоотношение. Също така, този документ има и характеристиките на разписка за предадената на кредитора сума и на поетото задължение за плащането й от страна на длъжника-въззивник. Не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем. Поетото едностранно задължение за плащане може да се презумира като дължимо по договор за заем, а следва несъмнено да бъде установено с допустимите от закона доказателствени средства. Освен това и с представената разписка за получен заем се установява наличието на заемни правоотношения между страните по делото-сключване на договор за заем и предоставяне на определена парична сума.

Изложените съображения навеждат на извода, че записа на заповед е обезпечавал изпълнението на съществуващия реален договор за заем.

 

От събраните и допуснати доказателства и пред двете съдебни инстанции, не се установяват обстоятелства, които да разколебават по какъвто и да е начин извода, че процесните Запис на заповед и разписка са подписани от въззивника-ответник Ч.. Въззивникът не е успял да докаже пред първата инстанция, че подписа върху разписката и записа на Заповед не са негови, да оспори или опровергае съдържането на същите два документа.    Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е разгледал и обсъдил твърдението на въззиваемия за наличието на каузално правоотношение между страните, обсъдил е задълбочено и свидетелските показания, дал е своето изрично становище по отношение на тяхната доказателствена сила и в е приел за доказано, че посоченият договор за заем съществува, като реален договор и е установена връзката между записа на заповед и каузалната сделка, като съдът е уважил предявеният иск.

 

В тази връзка въззивният съд намира, че е обоснован и мотивиран извода на първоинстанционния съд, че исковата сума по горепосоченото първоинстанционно дело в размер на 3 606 лева се дължи от въззивника и длъжник Т.И.Ч. на въззиваемия В.И.К.. Дължима е също така и законната лихва върху главницата от 3 606 лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 16.02.2012год., до окончателно изплащане на дължимите суми, както и сумата от 99.42 лева – разноски по делото.

 

         Въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно в частта му, относно главницата от 3 606 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на заявлението в съда – 16.02.2012г., до окончателното изплащане на сумата, поради което следва да бъде потвърдено в тази му част.

 

            По отношение на мораторната лихва въззивният съд възприема следното:

Въззивният съд счита, че решението в частта му, относно посочената в същото мораторна лихва от  1 175.33 лева за периода от 13.01.2009г. до 13.01.2012г. е  неправилно и незаконосъобразно в тази му част. 

Иска за признаване за установено за дължима мораторна лихва от датата на падежа, до датата на завеждане на заявлението по чл. 410 в съда на 16.02.2012г. е следвало да бъде отхвърлено изцяло от заповедния  и първоинстанционен съд, тъй като не е допустимо издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за лихвата върху сумата по записа на заповед, считано от датата на падежа до датата на подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. (Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2004г. на ОСТК докладчик-съдията Кръстьо Яначков - точка 4).

Това се явява така, тъй като съгласно специалната разпоредба на  чл. 535, т. 2 от ТЗ, записът на заповед съдържа безусловно обещание да се плати определена сума пари, в конкретния случай сумата от 3  606 лева. Не бъде ли означена в записа на заповед сумата, която трябва да се плати - ясно и определено, записът на заповед не може да има действие на менителничния ефект. Това означава да е посочена паричната сума, за която издателят на записа на заповед поема задължението, т.е. колко и какви пари трябва да се заплатят. Сумата, за която записа на заповед е издаден трябва да е ясна в него. От посоченото в чл.535 от ТЗ съдържание на записа на заповед не личат данни относно размер на закъснели лихви.

Съобразно разпоредбата на чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт, Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.

В тази връзка обжалваното решение в частта му за мораторната лихва следва да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в тази му част.

            На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК въззивниците  И.Т.Ч. и П.Т.Ч. следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия В.И.К. направените от последния разноски по делото пред въззивната инстанция общо в размер на 480.64 лева, по вносна бележка за касов превод от 10.01.2014г., приложена по делото на л. 47.

            На основание чл.280, ал.2 от ГПК тъй като цената на иска е над 5 000 лева, настоящото въззивно решение  подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ.

 

         Водим от горното, съдът

 

                                                   Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ отчасти решение № 349/19.06.2012г., постановено по гр.дело № 1150/2012г., по описа на Районен съд - гр. К. в частта му, в която Районен съд –К. е признал за установено по отношение на Т.И.Ч., ЕГН ********** ***, че съществува вземането на В.И.К., ЕГН ********** *** и адрес за кореспонденция: гр. Казанлък, ул. „С." №. ет.., офис ., за сумата от 1175.33лв. - лихва за забава, за периода от  13.01.2009г. до  13.01.2012г., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО в тази му част.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 349/19.06.2012г., постановено по гр.дело № 1150/2012г., по описа на Районен съд - гр. К. в останалата му част, като правилно и законосъобразно в тази му част.

 

ОСЪЖДА въззивниците И.Т.Ч. с ЕГН **********,  непълнолетен, действащ със съгласието на своята майка Т.А.Ч. с ЕГН  **********, с адрес за призоваване: от гр. К., ул. “И.” № ., вх. ., ет. ., ап. . и  П.Т.Ч. с ЕГН  **********, от гр. К., ж.к “И.”, бл. ., вх. ., ет. ., ап. ., малолетна, действаща чрез нейната майка и законна представителка И.П.Б. ***, да заплатят на въззиваемия В.И.К. ***, офис. – адвокат П.В.Я., сумата от 480.64 лева /четиристотин и осемдесет лева и 64 ст./ лева, представляваща направените от въззиваемия разноски по делото пред въззивната инстанция.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ, чрез ОС-Стара Загора при наличието на касационните основание по чл. 280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                                                               2.