Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

номер 89                                      07.03.2014 година                        град С.

 

  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и пети февруари                                                                       2014 година

В открито заседание в следния състав: 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1044 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на С.И.Ц.,***, против решение № 1298 от 08.11.2013 г., постановено по гр.д. № 720/2013 г. по описа на С. районен съд.

В жалбата са наведени доводи, че съдебното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, свързани с непълен и некоректен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност на правните изводи. Конкретно е посочил, че по делото се установява, че през месец май 2012 г. е полагал труд и му се следва дължимото трудово възнаграждение, а през месец август 2012 г. не е получавал под формата на служебен аванс сумата от 250 лв., за която е представен РКО от 15.08.2012 г. Счита, че са доказани предпоставките за уважаване на исковите претенции по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ, тъй като безспорно било доказано, че работодателят виновно не е издал заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и е задържал трудовата му книжка след прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивникът моли да се отмени решението в обжалваната част, с която са отхвърлени исковите му претенции за заплащане на трудово възнаграждение за месеците май и август 2012 г. и обезщетението за забавено плащане на трудовите възнаграждения, както и за заплащане на обезщетения по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ, като същите бъдат изцяло уважени. Претендира за направените съдебни и деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият “П.” ООД, гр. С., в депозиран отговор на въззивната жалба оспорва същата, като взема становище, че обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди. Претендира за направените съдебни и деловодни разноски пред въззивната инстанция.

 

         Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от правна и фактическа страна следното:

 

         Производството пред районния съд е образувано по искова молба на С.И.Ц., с която са предявени срещу “П.” ООД, гр. С., обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

         Решението в частта по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

        

По отношение на исковите претенции по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

 

Не е спорно между страните, че на 01.03.2012 г. е сключен трудов № 28 от 01.03.2012 г. за изпълнение на длъжността “шофьор на товарен автомобил” при основно месечно трудово възнаграждение от 575 лв. (виж отговора на исковата молба). Видно от приложения трудов договор № 28 от 01.03.2012 г. мястото на работа на въззивника е било във “2-ро звено асфалтополагане” при въззиваемия.

Със заявление от 14.09.2012 г. въззивникът едностранно е прекратил трудовия си договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ без предизвестие поради забавяне изплащането на трудови възнаграждения. Заявлението е получено от работодателя на 19.09.2012 г., видно от приложената обратна разписка на л. 12 от първоинстанционното дело. Това обстоятелство се признава от въззиваемия с отговора на исковата молба. Видно от приложената справка за актуално състояние на всички трудови договори на С.И.Ц., издадено от ТД на НАП – гр. Пловдив, регистрирано е прекратяване на сключения на 01.03.2012 г. трудов договор, считано от 20.09.2012 г., което вписване е осъществено след подадено от работодателя “П.” ООД, гр. С., уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ. От така установеното е видно, че работодателят е възприел трудовия договор с въззивника за прекратен на 20.09.2012 г. на правно основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради забава в изплащането на трудовото възнаграждение, поради което именно е заявил в НАП прекратяването на трудовия договор, считано от 20.09.2012 г.

         Със заповед № 24 от 11.06.2012 г. работодателят “П.” ООД, гр. С., поради непредставени в срок наряди за извършените СМР през месец май 2012 г., на основание чл. 160, ал. 1 КТ е наредил считано от 01.05.2012 г. до 31.05.2012 г. включително всички служители от звена асфалтополагане, фрезоване, бетонополагане, Т.Р.П., организация на движението, земни работи, механизация, да бъдат в неплатен отпуск. Като работещ в звено асфалтополагане въззивникът е бил засегнат от издадената от работодателя заповед. Видно от приложената таблица за отчитане на явяването и неявяването на работа през месец май 2012 г. за въззивника е отбелязано, че е бил 21 работни дни в неплатен отпуск. От представеното обяснение изх. № 624/06.08.2012 г. на специалист ТРЗ и личен състав при въззиваемия се установява, че нарядите за извършените СМР са одобрени и представени със закъснение в отдел ТРЗ, след изготвянето на ведомостта за месец май 2012 г., като трудовите възнаграждения за отработеното време и положения труд през месец май ще бъдат начислени на работниците и служителите във ведомостта за месец август 2012 г. От представената “ведомост за месец май 2012 г. – доплащане”, се установява, че на въззивника е начислено трудово възнаграждение за 21 работни дни през месец май 2012 г. в размер на 575 лв., удръжки за ДОО 124,26 лв. и нетна сума за получаване 450,74 лв. Върху ведомостта не е отбелязана дата на съставянето й, но в същата е отбелязано за изплатени към 02.10.2012 г. трудови възнаграждения на 17 служители. От това следва, че “ведомост за месец май 2012 г. – доплащане” е съставена след дата 02.10.2012 г. Данните от съставената ведомост се потвърждават от приложената справка за изплатени и неизплатени заплати и осигуровки за месец май 2012 г. – доначисление (л. 143).

От представения протокол за извършена проверка изх. № 1357/10.08.2012 г. от главен инспектор в дирекция “Инспекция по труда” – С., се установява, че без да е налице писмено искане от работниците и служителите с посочената заповед № 24 от 11.06.2012 г. работодателят е наредил ползването на неплатен отпуск на 136 работници и служители за месец май 2012 г., като във фишовете за работна заплата за същия месец им е вписано основание “престой по вина на работника”. От протокола е видно, че петима служители писмено и устно са декларирали, че през месец май 2012 г. не са ползвали неплатен отпуск, а са изпълнявали трудовите си задължения на строителни обекти в гр. С. – обект кв. “Ж.”, гр. С. – обект “П.”, гр. Х. – обект Х. минерални бани. Установява се, че при извършена проверка от дирекция “Инспекция по труда” – С. на 07.05.2012 г. на строителен обект в изпълняван от “П.” ООД, гр. С., декларации по чл. 402, ал. 1, т. 3 КТ са попълнили 18 работници от “Пътстрой” ООД, които съгласно таблицата за отчитане явяването и неявяването на работа през месец май 2012 г. са били в неплатен отпуск през всички 21 работни дни, в това число и в деня на проверката – 07.05.2012 г. От проверката е констатирано нарушение на трудовото законодателство: на чл. 128, т. 1 КТ – работодателят не е начислил във ведомостта за месец май 2012 г. трудовите възнаграждения на 136 работници и служители отработеното време и положения от тях труд през месец май 2012 г.; на чл. 160, ал. 1 КТ – пускане в неплатен отпуск на 136 работници и служители, за който няма искане от работниците и служителите. На работодателя са дадени предписания в срок до 30.09.2012 г. съгласно чл. 128, т. 1 и т. 2 КТ да начисли и изплати трудовите възнаграждения за месец май 2012 г. на 136 работници и служители, които са работили през посочения месец, но се водят при работодателя като ползвали неплатен отпуск за същия период. Поради неизпълнение в срок на предписанията на работодателя “П.” ООД, гр. С., с наказателно постановление № 24-2403268 от 10.09.2012 г., издадено от директора на дирекция “Инспекция по труда” - С., е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лв. за нарушение на чл. 160, ал. 1 КТ - пускане в неплатен отпуск на 136 работници и служители, за който няма искане от работниците и служителите. Наказателното постановление е потвърдено с решение № 703 от 02.07.2013 г., постановено по АХ дело № 10/2013 г. по описа на С. районен съд.

За неизплатените трудови възнаграждения за месец май 2012 г. на работодателя “П.” ООД, гр. С., е наложена имуществена санкция в размер на 6000 лв. с наказателно постановление № 24-2403274 от 19.11.2012 г., издадено от директора на дирекция “Инспекция по труда” - С.. Същото е изменено в санкционната част от 6000 лв. на 1500 лв. с решение № 315 от 09.04.2012 г., постановено по АХ дело № 294/2013 г. по описа на С. районен съд, но извършеното нарушение е потвърдено.

От представеното наказателно постановление № 24-2403301 от 19.11.2012 г., издадено от директора на дирекция “Инспекция по труда” - С., се установява, че работодателят “П.” ООД, гр. С., и през месец юли и август 2012 г. без искане на работниците и служителите е разпореждал същите да бъдат в неплатен отпуск, като за нарушение на чл. 160, ал. 1 КТ му е била наложена имуществена санкция в размер на 6000 лв., чийто размер е намален на 2000 лв. с решение № 545 от 23.05.2013 г., постановено по АН дело № 308/2013 г. по описа на С. районен съд. От посоченото се установява, че работодателят нееднократно е нарушавал трудовото законодателство като е разпореждал работниците и служителите да бъдат в неплатен отпуск, а същите са изпълнявали трудовите си задължения през съответния период.

Обстоятелството, че въззивникът С.Ц. е полагал труд през 21 работни дни от месец май 2012 г., се потвърждава от работодателя в съставената от него “ведомост за месец май 2012 г. – доплащане”. Полаганият от въззивника труд през месец май 2012 г. се установява и от разпита на св. А. Ж., според който през целия месец май са работили в Хасковски минерални бани. Това обстоятелство потвърждава твърдението на въззивника, че е пътувал до Хасково през месец май 2012 г. (виж протокол от съдебно заседание на 19 юни 2013 г., л. 108 от делото) От изложеното следва, че въззивникът през месец май 2012 г. е полагал труд, за който му се дължи трудово възнаграждение от работодателя.

Работодателят не спори по въпроса, че въззивникът С.Ц. е полагал труд през месеците август и септември 2012 г., до прекратяване на трудовия му договор на 19.09.2012 г., за които периоди му се дължи уговореното трудово възнаграждение.

От ведомостта за месец май 2012 г. – доплащане се установява, че нетното трудово възнаграждение на въззивника е в размер на 450,74 лв. (575 лв. БТВ - 124,26 лв. удръжки за ДОО и данък).

От прието и неоспорено от страните заключение на СИЕ се установява, че нетното трудово възнаграждение на въззивника за месец август 2012 г. е в размер на 465,88 лв. (594,31 БТВ – 128,43 лв. удръжки за ДОО и данък), а за месец септември 2012 г. – от 01.09.2012 г. до 19.09.2012 г., е в размер на 166,05 лв. (211,84 лв. БТВ – 45,79 лв. удръжки за ДОО и данък).

Видно от представеното извлечение от банкова сметка *** С.И.Ц. (л. 17) работодателят е изплатил чрез банков превод трудови възнаграждения на въззивника за месеци март, април, юни и юли 2012 г., като няма отбелязване за получени суми за месеци май, август и септември 2012 г. Въззиваемият не е представил писмени доказателства, удостоверяващи заплащане на трудовото възнаграждение на въззивника за месеци май, август и септември 2012 г.

По делото е представен РКО от 20.02.2012 г. за изплатена на въззивника сума в размер на 250 лв. със записано в него основание “служебен аванс”. Съдът намира, че не е възможно да бъде предоставен служебен аванс на дата 20.02.2012 г. на служителя, тъй като към тази дата той не е бил в трудовоправна връзка с въззиваемия, нито има данни да е имало други граждански правоотношения между страните. Приетото допълнително заключение по СИЕ не води до извод в обратен смисъл. За пълнота следва да се отбележи, че дори и да се възприеме, че е предоставен служебен аванс, то няма данни да е уговорено същият да се прихване в следващ месец, което е в противоречие с нормата на чл. 272 КТ и чл. 270, ал. 2 КТ.

         По делото е представено заверено копие на РКО от 15.08.2012 г. за изплатена на въззивника сума в размер на 250 лв., в което е записано основание “аванс РЗ м. VІІІ 12 г.”. От прието и неоспорено от страните заключение на съдебно-почерковата експертиза се установява, че положеният подпис е на въззивника С.Ц.. Съдът обаче констатира, че в оригинала на РКО от 15.08.2012 г. (фотографиран и приложен в албума към съдебно-почерковата експертиза) липсва попълнен текст в основанието, с което основанието на представеното заверено копие на РКО от 15.08.2012 г. е добавено с оглед на процеса и не следва да се кредитира. При тези данни не се установява предоставената на въззивника сума в размер на 250 лв. с РКО от 15.08.2012 г. да е представлявала предоставен служебен аванс за месец август 2012 г. В тази връзка съдът намира, че не следва да се приспада от дължимото на въззивника трудово възнаграждение за месец август 2012 г. получената от него сума в размер на 250 лв. с РКО от 15.08.2012 г. В тази връзка следва да се отбележи, че от разпита на свидетеля А. Ж. се установява, че трудовите възнаграждения на работниците и служителите са заплащани по банков път, а за изплащани на служителите бонуси са се разписвали по ведомости. Същият свидетел установява, че дружеството никога не е изплащало аванси на работниците и служителите, а винаги е изплащал възнагражденията изцяло, макар и със закъснение.

При така изложеното следва, че въззиваемият дължи на въззивника нетно трудово възнаграждение за месец май 2012 г. в размер на 450,74 лв., за месец август 2012 г. в размер на 465,88 лв. и за месец септември 2012 г. в размер на 166,05 лв., за които суми исковете по чл. 128, т. 2 КТ се явяват основателни.

Въззиваемият дължи на въззивника обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за заплащане на трудовите възнаграждения, което се дължи от датата, на която е дължимо съответното трудово възнаграждение. Съгласно т. 6 на трудовия договор от 01.03.2012 г. трудовото възнаграждение се изплаща от 25 до 30 число на следващия месец. При така установеното исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват основателни: за месец май 2012 г. - обезщетение за периода от 01.07.2012 г. до 12.02.2013 г. в размер на 28,81 лв., за месец август 2012 г. – обезщетение за периода от 01.10.2012 г. до 12.02.2013 г. в размер на 17,68 лв. и за месец септември 2012 г. – обезщетение за периода от 01.11.2012 г. до 12.02.2012 г. в размер на 4,85 лв.

 

По отношение на обезщетенията по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ:

 

Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 1 от КТ работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, а съгласно ал. 2 същите отговарят към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. Съгласно ал. 3 на същата разпоредба обезщетението по ал. 1 обхваща всички вреди, претърпени от работника или служителя, а обезщетението по ал. 2 е в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка на работника или служителя.

Съгласно разпоредбата на чл. 128а, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се удостоверява прекратяването му. От разпоредбата на чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 3 КТ следва, че трудовият договор се прекратява писмено, а при прекратяване без предизвестие, какъвто е процесният случай - от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора. В този смисъл трудовото правоотношение е прекратено без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в момента на получаването на заявлението на работника от работодателя, а именно на 19.09.2012 г., и работодателят е следвало да издаде документ, с който да удостовери вече настъпилия факт на прекратеното трудово правоотношение.

Въпреки че работодателят “П.” ООД, гр. С., е възприел, че трудовият договор е прекратен, считано от 20.09.2012 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, същият незаконосъобразно е открил производство по дисциплинарно наказване на въззивника, като му е изискал обяснения по реда на чл. 193 КТ с писмо изх. № 848/02.11.2012 г. относно неявяването му на работа, след което със заповед № 71 от 19.11.2012 г. му е наложил дисциплинарно наказание “уволнение” и със заповед № 425 от 03.12.2012 г. е констатирал прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ. Двете заповеди са отменени като незаконосъобразни с първоинстанционното решение, което като необжалвано в тази част е влязло в законна сила.

Установява се по делото, че въззивникът С.Ц. със заявление от 03.10.2012 г. е сигнализирал дирекция “Инспекция по труда” – гр. С., че не му е издаден документ прекратения трудов договор и че не му е върната трудовата книжка. В резултат на извършена проверка от дирекция “Инспекция по труда” – гр. С. е изпратено на въззивника писмо изх. № 0068-5023 от 15.10.2012 г., с което е уведомен, че трудовата му книжка към датата на приключване на проверката се съхранява в трудово му досие при работодателя и че на работодателя са дадени предписания със срок за изпълнение до 15.10.2012 г. да издаде заповед или друг документ, с който се удостоверява прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и да впише в трудовата книжка на въззивника данните, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. С жалба от 15.10.2012 г. въззивникът повторно е сигнализирал дирекция “Инспекция по труда” – гр. С., че не е издаден документ за прекратеното трудово правоотношение и не му е върната трудовата книжка с вписаните данни за прекратяването. В резултат на извършена проверка за последващ контрол от дирекция “Инспекция по труда” – гр. С. е изпратено на въззивника писмо изх. № 0068-5247 от 26.10.2012 г., с което е уведомен, че работодателят не е изпълнил дадените му предписания, за което са му били съставени два акта за установяване на административни нарушения, и че следва да потърси правата си по съдебен ред.

Видно от заповед № 425 от 03.12.2012 г. на работодателя, трудовата книжка на въззивника № 022/24.09.2008 г. му е върната на дата 04.01.2013 г. с връчване на заповед № 425/03.12.2012 г. за прекратяване на ТПО с налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”. От представеното заверено копие на трудовата книжка е видно, че в същата е отбелязано от работодателя прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ на 03.12.2012 г.

Установява се, че работодателят, макар и да е подал своевременно уведомление за прекратяването по чл. 62, ал. 3 КТ до ТД на НАП, не е издал какъвто и да било документ за така прекратеното трудово правоотношение с въззивника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и незаконно е задържал трудовата му книжа до 04.01.2013 г. Работодателят незаконосъобразно в разрез с трудовоправните норми и дадените му предписания и съставените му АУАН от дирекция “Инспекция по труда” – гр. С. е започнал процедура по търсене на дисциплинарна отговорност от въззивника за неявяването му на работа, след което му е наложил дисциплинарно наказание “уволнение”, което отбелязал в трудовата му книжка като основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Всички тези данни водят до извод за съзнателно извършени действия от служители на работодателя, свързани с неиздаване на документ, удостоверяващ факта на прекратяване на трудовото му правоотношение, както и незаконното задържане на трудовата му книжа до датата на предаването й – 04.01.2013 г.

Моментът на прекратяването на трудовото правоотношение, съответно на предоставянето на трудовата книжка за оформянето й, съвпада с този на връщането й, което е задължение на работодателя и не е нужно да е поискана или потърсена от работника или служителя. В случаите, когато това не може да бъде сторено, защото работникът или служителят не се е явил лично при прекратяване на трудовото правоотношение или при предоставяне на трудовата книжка за оформянето й, работодателят е длъжен да го покани, защото задължението е носимо, а не търсимо. Само тогава, при неявяване на работника или служителя лично или чрез писмено посочено от него друго лице, задържането на трудовата книжка у работодателя не е незаконно. В този смисъл е уеднаквената практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – Решение № Решение № 444 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 827/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 519 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 606 от 27.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 908/2009 г., IV г. о., ГК). В настоящия случай няма данни работодателят да е поканил въззивника да му предаде трудовата книжка. Напротив, установява се, че работодателят незаконосъобразно е задържал трудовата книжка до 04.01.2013 г., когато му я е връчил заедно със заповед за дисциплинарно уволнение.

При така установеното работодателят отговоря към работника за всички причинени нему вреди, вследствие на неиздаването на документ, удостоверяващ факта на прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка на 04.01.2013 г.

Съгласно чл. 1, ал. 1, т. 3 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (Приета с ПМС № 32 от 11.02.2002 г., обн., ДВ, бр. 19 от 19.02.2002 г., в сила от 1.01.2002 г.) паричните обезщетения за безработица, придобити при условията на чл. 54а, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване, се отпускат въз основа на заявление по образец съгласно приложение № 1, към което се прилага копие от акта за прекратяване на правоотношението и оригинал за справка. Неиздаденият от работодателя акт за прекратяване на трудовото правоотношение е възпрепятствало въззивникът да получи следващото му се обезщетение за безработица, в който размер претендира претърпените вреди. За установяване на този размер е прието неоспореното от страните заключението по СИЕ, съгласно което вредите за обезщетението по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ, представляващи неполучените обезщетения за безработица съгласно чл. 54б, ал. 1 КСО за периода от 19.09.2012 г. до 04.01.2013 г. включително са в размер на 1125 лв. Тъй като въззивникът претендира вреди в по-малък от установения размер, искът следва да се уважи за предявената сума от 1002,52 лв.

Размерът на обезщетението за незаконното задържане на трудовата книжка на въззивника е в размер на брутното трудово възнаграждение за периода от прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка, за чието установяване е прието заключение на СИЕ, и в тази част неоспорено от страните, според което за периода от 19.09.2012 г. до 04.01.02013 г. брутното трудово възнаграждение възлиза на сума в размер от 1938 лв. Тъй като въззивникът претендира обезщетение в по-малък от установения размер, искът следва да се уважи за предявената сума от 1855,94 лв.

 

         По отношение на исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - претенции за мораторно обезщетение за забавено плащане на обезщетенията по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ:

 

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996 г. по гр.д. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи от деня на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а ако такава не е отправена от работника или служителя, лихва се дължи от деня, в който искът е предявен. Принципната постановка на тълкувателното решение следва да намери приложение и за обезщетенията по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ, тъй като целта на тези обезщетения е да компенсира вредите, които изправната страна по трудовото правоотношение търпи вследствие неправомерните действия на другата страна. За прецизност и пълнота следва да се отбележи, че действително, преди постановяване на цитираното тълкувателно решение в практиката на ВС е съществувало известно противоречие по въпроса относно началната дата, от която се дължи лихва върху сумите за обезщетение по паричните искове на работници. В част от решенията си ВС намира аналогия между незаконното уволнение и института на непозволеното увреждане, поради което е стигнал до извода, че и при незаконното уволнение работодателят също следва да се смята в забава без покана - още от деня на уволнението /арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД/. Тази практика обаче не държи сметка за договорния характер на отговорността на работодателя по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ. След като това негово задължение не произтича от непозволено увреждане, а от трудов договор, а договорната отговорност, както е известно, изключва деликтната, то относно началния момент за присъждане на лихва разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД не намира приложение. Това разрешение е залегнало и в цитираното Тълкувателно решение № 3/1996 г. За необходимостта работникът да постави работодателят в забава за изпълнение на задължението за заплащане на обезщетенията по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ чрез отправянето на покана, косвено се аргументира и с разпоредбата на чл. 128а, ал. 1 КТ, изискваща писмено искане на работника или служителя.

Установената липса на покана от страна на работника води до извод, че работодателят не е изпаднал в забава по отношение на задължението си по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ, поради което и исковете за заплащане на лихва са изцяло неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.

 

Предвид изложеното въззивната жалба се явява частично основателна, а обжалваното решение като неправилно следва да се отмени в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ и същите следва да бъдат изцяло уважени. Обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

 

         По разноските за двете инстанции и държавната такса:

 

         При този изход на спора въззиваемият “П.” ООД, гр. С., следва да заплати на въззивника С.Ц. разноски за въззивното производство за адвокат в размер на 500 лв. (договор за правна защита и съдействие от 24.02.2014 г.).

         Следва да се ревизират и присъдените на страните разноски за производството пред районния съд. Спрямо уважената част от исковете въззиваемият “П.” ООД, гр. С., следва да заплати на въззивника С.Ц. разноски за възнаграждение за адвокат в размер на 595,37 лв. Спрямо отхвърлената част от исковете въззивникът С.Ц. следва да заплати на въззиваемия “П.” ООД, гр. С., разноски за възнаграждение за адвокат в размер на 7,33 лв.

         С обжалваното решение въззиваемият е осъден да заплати държавна такса в размер на 50 лв. за уважения иск по чл. 128, т. 2 КТ. Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, въззиваемият “П.” ООД, гр. С., следва да бъде осъден да заплати държавна такса и за уважените искове по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 128, т. 2 КТ общо в размер на 174,24 лв. (съгласно чл. 1 от Тарифата за таксите по ГПК във връзка с чл. 72, ал. 1 ГПК - 50 лв. за иска по чл. 226, ал. 1 КТ; 74,24 лв. за иска по чл. 226, ал. 2 КТ; 50 лв. за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 128, т. 2 КТ).

         Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. С.

 

Р Е Ш И :

 

         ОТМЕНЯ решение № 1298 от 08.11.2013 г., постановено по гр.д. № 720/2013 г. по описа на С. районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените искове за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ, за заплащане на обезщетение за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 128, т. 2 КТ, за заплащане на обезщетения по чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ, и в частта за присъдените на страните разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА “П.” ООД, гр. С., представлявано от управителя С.П.Ж., със седалище и адрес на управление гр. С., зона “Г.”, вписано в търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК ......., да заплати на С.И.Ц., ЕГН **********,***, сумата от 700,74 лв. (седемстотин лева и седем и четири ст.), представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за месец май 2012 г. в размер на 450,74 лв. (четиристотин и петдесет лева и седемдесет и четири ст.) и за месец август 2012 г. в размер на 250 лв. (двеста и петдесет лева) на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 38,29 лв. (тридесет и осем лева и двадесет и девет ст.), представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 01.07.2012 г. до 12.02.2013 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 1002,52 лв. (хиляда и два лева и петдесет и две ст.), представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и сумата от 1855,94 лв. (хиляда осемстотин петдесет и пет лева и деветдесет и четири ст.), представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.02.2013 г. до окончателното погасяване на дълга.

 

ОСЪЖДА “П.” ООД, гр. С., представлявано от управителя С.П.Ж., със седалище и адрес на управление гр. С., зона “Г.”, вписано в търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК ......., да заплати на С.И.Ц., ЕГН **********,***, сумата от 1095,37 лв. (хиляда и деветдесет и пет лева и тридесет и пет ст.), представляваща разноски за адвокат за двете съдебни инстанции.

 

ОСЪЖДА С.И.Ц., ЕГН **********,***, да заплати на “П.” ООД, гр. С., представлявано от управителя С.П.Ж., със седалище и адрес на управление гр. С., зона “Г.”, вписано в търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК ......., сумата от 7,33 лв. (седем лева и тридесет и три ст.), представляваща разноски за адвокат в производството пред районния съд.

 

ОСЪЖДА “П.” ООД, гр. С., представлявано от управителя С.П.Ж., със седалище и адрес на управление гр. С., зона “Г.”, вписано в търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК ......., да заплати в полза на държавата по бюджетната сметка на съдебната власт сумата от 174,24 лв.  (сто седемдесет и четири лева и двадесет и четири ст.) държавна такса за уважените от въззивната инстанция искове.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1298 от 08.11.2013 г., постановено по гр.д. № 720/2013 г. по описа на С. районен съд, в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 226, ал. 1 и ал. 2 КТ и е осъден “П.” ООД да заплати държавна такса в размер на 50 лв. и за изплатени възнаграждения за вещи лица от бюджета на съда в размер на 479 лв.

 

         Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.     

                    

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                       2.