Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер  101                                    14.03.2014 година                        град Стара Загора

 

  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и седми февруари                                                                    2014 година

В открито заседание в следния състав: 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1060 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на Г.Д.К., чрез адв. О. ***, срещу решение № 1376 от 28.11.2013 год., постановено по гр. д. № 2249/2013 год. по описа на С.я районен съд.

В жалбата са наведени доводи, че съдебното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, иска се неговата отмяна и цялостно уважаване на предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна П.Г.Д., чрез адв. К. ***, оспорва въззивната жалба с аргументи за нейната неоснователност. По изложените в отговора съображения моли въззивният съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивното производство.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от фактическа страна следното:

         Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Г.Д.К., с която са предявени срещу П.Г.Д. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивникът твърди в исковата си молба, че въззиваемата не е получавала от него в заем сумата от 60 000 лв., за която е издал в нейна полза запис на заповед от 20.03.2005г., като въззиваемата недължимо получила принудително събраните суми по образуваното изпълнително дело за събиране на сумата по записа на заповед и следвало да му ги върне обратно, ведно с лихвите. Претенцията е за връщане на сумата от 7000 лв., представляваща част от цялата принудително събрана сума по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при РС - В., образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на записа на заповед от 20.03.2005 г., в общ размер на 86 354.74 лв., ведно с лихва за забава в размер на 2927,86 лв. за периода от 13.03.2009 г. до 08.02.2013 г. и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 08.02.2013 г. до окончателното плащане на дълга.

         Въз основа на заявление по чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 365/12.02.2013 г. по ч.гр.д. № 682/2013 г. по описа на С. районен съд, с която е разпоредено длъжникът П.Г.Д. да заплати на кредитора Г.Д.К. сумата от 7 000 лв. главница, сумата от 2927,86 лв. лихва за периода от 13.03.2009 г. до 08.02.2013 г. и законна лихва от 08.02.2013 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 199 лв. държавна такса и 360 лв. адвокатско възнаграждение. Видно от приложената разписка към съобщението за връчване на заповедта въззиваемата е получила препис от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 28.03.2013 г. Възражението срещу заповедта за парично задължение е депозирано в районния съд на 10.04.2013 г., т.е. в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Заявителят е предявил исковата молба за установяване на вземането си в едномесечния преклузивен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. С исковата молба се претендира установяване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу възразилия длъжник, поради което съдът намира, че така предявените искове са допустими.

         По делото не е спорно, че по ч.гр.дело № 69/2006г. по описа на С.я районен съд е издаден изпълнителен лист от 23.01.2006 г. (л. 38 на първоинстанционното дело), с който са осъдени жалбоподателят Г.Д.К., като длъжник и ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц., като авалист, солидарно да заплатят на П.Г.Д., сумата от 60 000 лева, представляваща задължение по запис на заповед от 20.03.2005г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване - 20.07.2005г. до окончателното плащане, както и направените по делото разноски в размер на 1200 лв. държавна такса и 2500 лв. адвокатско възнаграждение.

Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В. (приложено към делото), с кредитор П.Г.Д. и длъжници Г.Д.К. и ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц..

 От представеното по делото постановление за разпределение от 14.01.2009 г. на ДСИ при РС - В., постановено по изпълнително дело № 73/2007 г. по описа на СИС при РС - В., към което е присъединено изпълнително дело № 17/2006 г., се установява, че е извършено разпределение на сума в размер на 134 497,24 лева, постъпила от публична продажба на недвижими имоти, собственост на длъжника И. Р. Ц.. От така разпределената сума е постановено да бъде изплатена на П.Г.Д. – взискател по изпълнително дело № 17/2006г. сумата от 86 354,74 лева, а остатъкът от 42 832,39 лева да се върне на И. Р. Ц.. С постановление от 18.03.2009 г. е прекратено изпълнително дело № 17/2006г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, поради цялостно изплащане на задължението. Не е спорно между страните, че двете постановления не са обжалвани и са влезли в законна сила.

От свидетелските показания на разпитаната по делото свидетелка М.П. и от обясненията на въззиваемата П.Д., дадени по реда на чл. 176 ГПК и съдържащи неизгодни за нея факти, се установява, че въззиваемата не е предоставяла в заем на въззивника Г.К. сумата от 60 000 лева, предмет на записа на заповед от 20.03.2005г. Видно от протокол от 15.11.2006 г. по НЧД № 1258/2006 г. по описа на Окръжен съд – П., приет като писмено доказателство по делото, в производство по чл. 223, ал. 1 НК (разпит на свидетел пред съдия) въззиваемата П.Д. е заявила, че не е давала на въззивника Г.К. в заем сумата, предмет на записа на заповед от 20.03.2005 г., което съдът кредитира като извънсъдебно признание на релевантния по делото факт. Така заявеното от въззиваемата в разпита пред съдия напълно кореспондира с дадените от нея обяснения по настоящото дело и с показанията на СВ. П..

От показанията на СВ. П. се установява, че сумата по записа на заповед от 20.03.2005 г. е била дължима от въззивника К. на СВ. П. и на лицето К К. във връзка с техни финансови взаимоотношения, но тъй като била държавен служител, по нейно искане и със съгласието на К. и Д., записът на заповед бил съставен в полза на въззиваемата. Установява се, че по предложение на въззивника К. записът на заповед бил обезпечен с менителнично поръчителство (авал) от И. Ц..

С присъда от 03.02.2009 г. по НОХ дело № 644 от 2007 г. по описа на Окръжен съд – П., са признати подсъдимите К. Д. К. и М. И. П. за невиновни в това, че при условията на продължавано престъпление в периода от месец април до месец юли 2005 г. в гр. П. и гр. Р., в съучастие, като съизвършители и в качеството си на длъжностни лица – служители на ТДД гр. П., сега ТД на НАП – П., с цел да набавят за себе си имотна облага са принудили Г.Д.К., заплашвайки го с увреждане на имуществото и друго противозаконно действие, да претърпи нещо противно на волята му – да приеме съдружие при неизгодни условия в склад за дървен материал, находящ се в гр. Варна, собственост на ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц., и да поеме имуществено задължение по запис на заповед, издаден в полза на П.Г.Д. ***, като с това са му причинили имотна вреда в размер на 68690 лв., като са оправдани по обвинението за извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 във връзка с ал. 1, във вр. с ч. 213а, ал. 3, т. 5, във вр. ал. 2, т. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 26, ал. 1 НК. Оправдателната присъда е влязла в законна сила след потвърждаването й с решение № 80 от 02.06.2011 г., постановено по ВНОХ дело № 57/2011 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, оставено в сила с решение № 539 от 07.02.2012 г. по КНД № 2435/2011 г. на ВКС, ІІІ НО. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В тази връзка задължително за настоящата инстанция е съобразяването на установените с присъдата обстоятелства, а именно, че записът на заповед е подписан от въззивника без заплашване от СВ. П. и лицето Кръстю К. с цел увреждане на неговото имущество.

По делото не се твърди, нито се доказва, авалистът по записа на заповед ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц., от чийто имущество е събрана сумата по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В., да е претендирал и да му е била изплатена същата сума от въззивника К. доброволно или по исков ред съгласно чл. 485, ал. 3 ТЗ във вр. чл. 513 ТЗ.

 

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Фактическият състав, от който възниква право на вземане за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, включва следните кумулативни елементи: 1. Обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2. Обедняване на едно лице, свързано с обогатяването на друго лице; 3. Липса на основание за обогатяването. В този смисъл за уважаване на предявените претенции следва въззивникът да докаже настъпилото обедняване – намаляване на неговото имущество в претендирания размер, съответно неоснователното обогатяване на въззиваемата и неговия размер, както и наличието на връзка между общия факт – недължимостта на принудително събраната сума с обедняването и обогатяването. При установяването на тези обстоятелства въззиваемата следва да докаже, че имущественото разместване се е осъществило вследствие на валидно правно основание.

Следователно първият въпрос, на който съдът следва да даде отговор е дали ищецът е заплатил на ответницата сумите, принудително събрани по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В., чието връщане иска и едва тогава, в случай че се установи това обстоятелство, да изследва другите обстоятелства от фактическия състав – неоснователното обогатяване на въззиваемата и връзката на обедняването и обогатяването с общия факт, от който произтичат.

От събраните по делото доказателства се установи, че дължимата сума по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В., е принудително събрана от имуществото на другия солидарно отговорен длъжник по изпълнителното дело ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц., чрез публична продан на негов собствен недвижим имот. По делото не са събрани каквито и да било доказателства за заплатени от въззивника суми както по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В., така и на авалиста ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.” доброволно или по исков ред съгласно чл. 485, ал. 3 ТЗ във вр. чл. 513 ТЗ. От така установеното недоказан остава първият елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване – обедняването, чрез намаляване имуществото на въззивника Г.К..

Съгласно уеднаквената практика на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г., TK, II т. о., менителничното поръчителство (авал) има самостоятелен, неакцесорен характер от главното задължение, чийто нормативен израз е разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя /авалиста/ е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство /авала/, уредено в чл. 483 ТЗ -  чл. 485 ТЗ като самостоятелно /неакцесорно/ от главното задължение. Разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство /авала/. От така посоченото следва извод за неоснователност на довода на въззивника, че законоустановената пасивна солидарност на длъжниците - издател и авалист по записа на заповед, обуславя законова солидарност при връщане на недължимо събраните суми. Не намира каквато и да било опора в закона така посоченият довод за наличие на активна законова солидарност.

При това положение съдът намира, че въззивникът като издател на записа на заповед няма право да претендира връщане от въззиваемата, приносител на записа на заповед и взискател по горепосоченото изпълнително дело, принудително събраните суми в изпълнителното производство от имуществото на авалиста.

Макар, че при установената липса на първия елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване е безпредметно изследването на другите елементи, съдът намира, че за пълнота следва да изложи правни изводи и по отношение на тях. По делото се установява, че по изпълнително дело № 17/2006г. по описа на СИС при Районен съд – В. въззиваемата е получила общо сумата от 86 354,74 лв. (виж постановлението за разпределение) – елемента обогатяване. По делото се установява обаче, че записът на заповед от 20.03.2005 г. е издаден от въззивника К. в полза на въззиваемата за погасяване на дължими от него суми на лицата К. Д. К. и М. И. П., което е осъществено със знанието и съгласието на всички лица, както и че по настояване на въззивника ЕТ „ИЛ - С. - И. Ц.”, собственост на И. Р. Ц. е подписал записа на заповед като авалист за цялата дължима по него сума. Така установеното води до извод за наличие на няколкото правоотношения между страните, като конкретно издаването на записа на заповед в полза на въззиваемата следва да се характеризира като уговорено между страните плащане в полза на трето овластено от кредитора лице по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, а между въззиваемата П.Г.Д. и третите за настоящия процес лица К. Д. К. и М. И. П. като облигационна връзка, възникнала по силата на мандатно правоотношение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ЗЗД (договор за поръчка). При така посочената усложнена конструкция на правоотношенията между посочените лица се установява наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед от 20.03.2005 г. В тази връзка въззиваемата доказва наличието на правно основание за имущественото разместване, което налага отново извод за неоснователност на исковите претенции.

След даване по настоящото въззивно дело на ход по същество и обявяване, че съдът ще се произнесе с решение, по делото е постъпила молба вх. № 2607 от 27.02.2014 г. в 16,11 ч. от въззивника Г.К., чрез адв. О., с която по същество се излага предложение за спогодба към въззиваемата П.Д. и се иска съдът да представи препис от молбата на въззиваемата за становище. Съгласно чл. 249 ГПК съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати производството по делото. В случая не са налице предпоставките на посочената разпоредба, която изисква съдът да бъде уведомен от двете страни по делото, че са се спогодили извънсъдебно и изрично поискат прекратяване на делото чрез оттегляне или отказ от иска, тъй като вече нямат необходимост от защита от съда (чл. 2 ГПК). Освен това следва да се отбележи, че въззиваемата Д. два пъти е заявила, че не може да се постигне спогодба, видно от протокол от съдебно заседание от 28.10.2013 г. на първоинстанционния съд (л.70-л.73), като в същото съдебно заседание непосредствено преди приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания въззивникът също е посочил, че няма възможност за постигане на спогодба. Поради изложеното и тъй като направеното искане е ирелевантно към спорния по делото предмет, не следва да се взема предвид от въззивния съд при постановяване на настоящия съдебен акт.

По изложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно като законосъобразно и обосновано. С оглед на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд, прилагайки правилно материалния закон, обосновано е отхвърлил предявените установителни искове, поради което решението следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

         С оглед изхода на делото пред въззивния съд следва на въззиваемата да се присъдят направените разноски пред въззивната инстанция, които са доказани в размер на 1940 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 25.02.2014 г.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. С.

 

Р Е Ш И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1376 от 28.11.2013 год., постановено по гр. д. № 2249/2013 год. по описа на С.я районен съд

 

ОСЪЖДА Г.Д.К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. В., бул. “С.” № ., да заплати на П.Г.Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. С., ул. “В.” № ., ет.., ап. ., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1940 лв. (хиляда деветстотин и четиридесет лева), представляваща направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

 

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис на страните, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.                    

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                         2.