Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  130 /02.04.2014 г.                                         Град С.

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На двадесет и пети март                                              Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1097 по описа за 2014 година.

 

  Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от въззивника И. Х. Ч. временно назначен на длъжността Директор на Областна Дирекция на министерство на вътрешните работи – С., чрез пълномощника си юриск. Росица Миткова Митева в частта, с която ОД на МВР-С. е осъдена да заплати на М.М.Г. сумата от 488.69 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главница, за периода 25.11.2011г., до 09.09.2013г., както и сумата от 1 135.21 лева, представляваща разноски по делото, като неправилно. Считат, че неправилно в решението си районният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен, предвид основателността на главния иск. А в чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е предвидено,че при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Предвид събраните пред районния съд писмени доказателства било установено, че е налице парично задължение, което не е изпълнено от въззивника, тоест, спорният въпрос остава от кога длъжникът изпада в забава.

 

Посочва, че първоинстанционния съд в мотивите си е приел, че паричното задължение е по повод договор за изработка, като се възприема, че отношението по назначената и изготвена експертиза по ДП № 5/2010г. по описа на РУП-Г. касае такива договор за изработка. На тази основа с постановлението за определяне на възнаграждение на вещото лице  възнаграждение става изискуемо и ликвидно и длъжникът изпада в забава, с които изводи въззивникът не е съгласен. Считат извода на първоинстанционния съд, че се касае за отношения по договор за изработка за неправилен, а оттам и момента на изпадане в  забава, съответно момента от който се дължи лихва за датата на предявяване на исковата молба, а не от датата на постановлението за определяне възнаграждение на вещото лице.

 

Молят, въззивният съд да намали размера на присъдените разноски, като въззивникът счита, че същите са в твърде завишен размер. Посочената цена от ищеца в исковата молба от 3 268.54 лева, а съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение е в размер на 200 лева плюс 6% за горницата над 10 000 лева. Посочват в този смисъл, че договарянето на адвокатско възнаграждение не съответства на фактическата и правна  сложност на настоящото дело, като молят да бъдат присъдени в по-нисък размер направените в производството разноски.

 

Молят предвид гореизложеното, да бъде отменено постановеното решение от първоинстанционния РС-С. в частта, с която ОД МВР – С. е осъдена да заплати на М.М.Г. сумата 488.69 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главница, за периода от 25.11.2011г. до 09.09.2013г., както и сумата от 1 135.21 лева, представляваща направени разноски по делото.

 

Претендират за присъждане на юрисконсулстско възнаграждение.

 

Не правят искане за представяне на нови доказателства и присъждане на разноски.

                           

Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба от адв. М.Е.Т., действащ като пълномощник на въззиваемата М.М.Г., в качеството й на наследник на починалия й съпруг Т. Г. И., с който заемат становище, че оспорват изцяло подадената въззивна жалба на ОД на МВР-С. по гр. Дело № 4380/2013г., по описа на РС-С.. Моли да бъде постановено решение от въззивната инстанция, с което да бъде потвърдено изцяло първоинстанционното решение на РС-С. в частта, относно присъдената мораторна лихва и присъдените разноски, с което е осъдена ОД на МВР-С., да заплати на въззиваемата М.Г. сумата 488.69 лева – представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от 25.11.2011г. до 09.09.2013г., както и сумата 1 135.21 лева, представляваща направени разноски по делото. Считат, че постановеното решение от РС-С. е справедливо, правилно, мотивирано и законосъобразно, както и че районният съд се е произнесъл съобразявайки се с всички събрани доказателства по делото.

 

Относно присъдената мораторна лихва считат, че районният съд правилно е определил правното основание и размера на същата и правилно е приложил разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и споделят изцяло становището на съда, че в настоящия случай липсва уговорка относно времето на плащане, и че следва да се приложат разпоредбите на ЗДД. Така при договора за изработка с приемането на работата вземането на изпълнителя за възнаграждението става изискуемо и може да се търси от възложителя. Считат, че правилно съдът е изчислил дължимата мораторна лихва, която възлиза на 488.69 лева. Относно размера на присъдените на въззиваемата разноски считат, че правото да се поиска намаляване размера на адвокатски хонорар, както и на другите разноски по делото е погасено, тъй като не било направено своевременно до приключване на съдебното следствие пред районния съд. Посочват съдебна практика на ВКС – тълк. Решение № 6/2012г. по описа на ВКС от 06.11.2013г., постановено по тълк. Дело № 6 на ВКС. По аналогия от т. 11 която гласи – следователно в писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидни искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, следва извода, че претенцията за прекомерност на разноските следва да се направи до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. Освен това представителят на въззивникът не е направил такова искане и е пропуснал срока да възрази за прекомерност на адвокатския хонорар пред районния съд, който срок е преклузивен според горецитираното решение на ВКС.

 

Предвид изложеното молят, да бъде постановено решение, с което да се отхвърли като неоснователна и недоказана въззивната жалба и да бъде потвърдено изцяло решение № 82/21.01.2014г., постановено по гр. Дело № 4380/2013г. в обжалваната му част за присъдената мораторна лихва и присъдените разноски на въззиваемата М.Г..

 

Претендират за присъждане на направените съдебни и деловодни разноски пред въззивната инстанция.

 

  Не правят искане за представяне на доказателства.

 

  Поради изложеното молят да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и въззивният съд да потвърди постановеното решение от Старозагорския районен съд.

 

  Въззивникът ОД на МВР – С., редовно и своевременно призовани, явява се юриск. А., който взема становище пред въззивния съд, че жалбата се явява основателна и доказана и като такава следва да бъде изцяло уважена, по съображения подробно изложени в съдебно заседание по съществото на делото. Също така прави и възражение за прекомерност на размера на възнаграждението на адвоката на другата страна, ако евентуално жалбата бъде отхвърлена.

 

 Въззиваемият М.М.Г. редовно и своевременно призована, не се явява. Вместо нея се явява адв.  М.Т., като молят решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебното заседание по съществото на делото.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 150, ал. 1 от НПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

 

Въззивният съд намира, че въззивната жалба се явява подадена в законоустановения срок за обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК във връзка с чл.316 и чл.317 от ГПК и следва да бъде разгледана относно нейната материална основателност.

 

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

   В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: С Постановление за назначаване на експертиза от 01.06.2011г. /представено по първоинстанционното дело/ разследващ полицай при РУ „Полиция” гр. Г., с оглед провеждано досъдебно производство № ЗМ5/2011г. по описа на РУ ”Полиция” гр. Г., е назначил Т. Г. И. – нещатен експерт при СтОС, да извърши съдебно-счетоводна експертиза с поставени въпроси. Назначеното вещо лице е изготвило заключение по назначената експертиза /представено по делото/ като със справка – декларация по чл. 29 ал.2 и чл. 31, ал.2 от Наредба № 1/2008г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица е посочило общата стойност на направените разходи по изготвяне на експертизата – сумата от 2 710 лв.

 

   От представеното по делото Постановление за определяне на възнаграждение на вещо лице от 24.11.2011г., разследващият орган при РУ „Полиция” Гълъбово, който е и назначил експертизата, е определил възнаграждение на вещото лице в размер на 2 710 лв., за която сума е разпоредил да бъде преведена по банкова сметка ***.

 

Видно от постъпилата по делото справка рег.№ 83653/06.12.2013г. от ОД на МВР – С., се установява, че в деловодството на ОД на МВР – С. не са постъпвали постановления за назначаване на експертиза по досъдебно производство № ЗМ5/2011г. по описа на РУ”П” гр. Г., както и постановление за определяне на възнаграждение за вещо лице.

 

     От удостоверение за наследници изх. № 1726/10.04.2013г. се установява, че вещото лице Т. Г. И. е починал на 01.04.2013г. в гр. С., като е оставил за единствен свой наследник съпругата си М.М.Г. – ищец и въззиваема по делото.

 

     Въззивният съд по принцип не възприема изводите на първостепенния съд, че се касае за граждански договор за изработка сключен между страните по делото. В тази насока  назначаването на експертиза в наказателното производство не се основава на договорни отношения. В НПК са посочени случаите, в които се назначава експертиза, акта, с който се назначава такава в досъдебното производство, а именно постановление, правата и задълженията на вещото лице, случаите, в които вещото лице може да откаже да даде заключение. Освен уредбата в НПК, правна регламентация се съдържа и в Наредба №1 от 16.02008 год. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. От посочените актове е видно, че отношенията между органът, назначаващ експертиза и вещото лице са от административно правен характер, а не договорни. По дефиниция договорът е съглашение между две или повече лица относно възникване, изменение или прекратяване на гражданскоправни отношения. За да е налице договор са необходими две насрещни волеизявления с частноправни последици. При назначаването на експертиза е налице само волеизявление на органът, не е необходимо и волеизявление на вещото лице, като изрично са предвидени случаите, при които е възможно вещото лице да откаже, извършването на експертиза. От тук е и изводът, че постановлението за назначаване на експертиза се явява административен акт. Самото наименование "постановление за възлагане на експертиза” говори за наличие на отношения на власт и подчинение, което е присъщо за отношения от административен характер. От друга страна самото възнаграждение на вещото лице се определя също с постановление на съответния орган в наказателното производство, който има право да го намали, съответно увеличи. От своя страна постановленията на разследващите органи се обжалват по реда предвиден в НПК, пред прокурора, но процесното постановление  от 24.11.2011г. за определяне на възнаграждение на вещото лице на разследващия полицай при РУ “П”-Г., с което е определено възнаграждение на вещото лице Т. Г. И. в размер на 2 710 лева, не е обжалвано от никоя от заинтересованите страни, пред прокурора и е влязло в законна сила. В конкретния случай спорът не е за размера на възнаграждението, а за факта, че същото е определено от надлежния орган за това със съответното постановление, но не е изплатено дори и частично.

 

Освен това, съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 1 от НПК вещото лице има право да получи възнаграждение за положения от него труд и да му се заплатят направените от него разходи за изготвяне на експертизата. Въззивният съд намира, че и до настоящия момент това възнаграждение на вещото лице не е изплатено, въпреки че с влязло в сила постановление от 24.11.2011г. самият разследващ орган на досъдебното производство се е разпоредил изрично да бъде изплатено възнаграждение на вещото лице в размер на 2 710 лева.

 

От друга страна, тъй като в НПК не се съдържат разпоредби относно изплащането на лихва за забава при несвоевременно изплащане на възнаграждението на вещото лице, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 88, ал. 1 от НПК, която гласи, че гражданския  иск в наказателното производство по принцип се разглежда по правилата на този кодекс /НПК/, а до колкото в него няма съответни правила, се прилага ГПК, именно както е в настоящия случай, касаещ дължимостта на претендираната от въззиваемата мораторна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

 

В този смисъл въззивният съд счита, че мораторната лихва е дължима на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 88, ал. 1 от НПК. Съдът счита, че моментът на забавата е датата 24.11.2011г., тъй като самият разследващ орган с постановлението си е определил, че именно от тази дата се дължи възнаграждението на вещото лице, като съобразно чл. 60, ал. 5 от ГПК срокът който се брои на дни се изчислява от деня следващ този, от който следва да тече срока. В тази връзка първостепенния съд правилно и обосновано е приел, че периода за който се дължи лихвата за забава е от 25.11.2011г., до датата предхождаща завеждането на делото в съда – 09.09.2013г. Правилно първостепенния съд е изчислил и размерът на дължимата мораторна лихва, който възлиза на 488.69 лева за горепосочения период от време. 

 

По отношение на оплакването във въззивната жалба касаещо разноските присъдени от първоинстанционния съд в размер на 1 135.21 лева, въззивният съд възприема следното:

 

Съдът намира, че пред първоинстанционния съд, до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция не е било направено възражение от въззивника и ответник пред районния съд, за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. В тази насока съгласно в т. 11 от тълк. реш. № 6/06.11.2013г. постановено по тълк. дело № 6/2012г. е записано: “Следователно с писмената защита не могат да бъдат предявявани процесуално валидни искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция…”. Следва извода, че претенцията за прекомерност на разноските следва да се направи най-късно до приключване на съдебното заседание с което приключва делото пред съответната инстанция.

 

Въззивният съд намира, че с приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страната може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, и то преди постановяването на окончателния съдебен акт – съдебното Решение.

В този смисъл искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по делото - по реда и в срока по чл. 248 от ГПК. Това искане следва да бъде направено от страната най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък на същите - чл. 80 от ГПК.

В случая искането на въззивника за прекомерност на присъдените разноски от първата инстанция е направено след постановяване на решението по делото, едва с въззивната жалба, поради което се явява процесуално преклудирано и неоснователно.

В същия смисъл се явява и константната практика на Върховните съдилища на Републиката в тази насока – от една страна горецитираното ТР под № 6/2013 год. на ОСГТК на ВКС на РБ /т.3 от същото/, а от друга и Определение под № 13/17.01.2011 год. по гр.д. № 1161/2012 год. на ІV г.о., Определение под № 51/24.03.2011 год. по т.д. № 271/2010 год., Определение под № 113/07.03.2013 год. по ч.гр.д. № 271/2010 год., на ІІ г.о. на ВКС на РБ.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените от последната разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, общо в размер на 300 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие № 067701/20.02.2014г. и списъка на разноските по чл. 80 ГПК /съответно на л. 20 и 21 от въззивното дело/.

 

Пред въззивния съд е направено вече своевременно възражение за прекомерност на разноските, направено пред тази инстанция от процесуалния представител на въззивника, по отношение на което настоящата съдебна инстанция намира за установено следното:

 

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение при обжалваем интерес до 1 000 лева – е в размер на 100 лева. В конкретния случай обжалваемият интерес и въззивната жалба на въззивника касаят обжалване на първоинстанционното решение само в частта му за мораторната лихва, но не и за главницата, поради което обжалваемият интерес е в размер от 488.69 лева и следва да се квалифицира съобразно чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва заключението, че възнаграждението на пълномощника на въззиваемата следва да бъде намалено от 300 лева, на 100 лева.

 

На основание чл.280, ал.1 от ГПК настоящото Решение  не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5000 лева.

 

 Водим от горното, съдът

 

                           Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 82/21.01.2014г. по гр.дело № 4380/2013г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

           ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – С., ул. «Г.» № ., представлявана от ВНД Директора И. Х. Ч. да заплати на М.М.Г., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул.”Г..” № ., ет.., чрез адв. М.Т. сумата от 100 /сто/ лева, представляваща, направените от последната разноски по делото пред въззивната инстанция.

 

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                   2.