Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 129/01.04.2014г.                                             Град Стара Загора

 

                                      В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На двадесет и пети март                                                      Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. Н. УРУКОВ

 

                                                                 2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1099 по описа за 2014 година

 

  Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от въззивника С.Ф.Ю. ***, действащ чрез пълномощника си адв. В.Л. ***, против решение № 115/20.02.2013г., постановено по гр.дело № 506/2013г., по описа на Г. районен съд.

 

Въззивникът не е доволен от постановеното първоинстанционно решение на РС-Г., с което са уважени предявените два обективно-съединени сика, с правно основание чл. 79, ал. от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД от въззиваемото дружество “Енергоремонт-Г.” и е осъден да заплати сумата от 58.00 лева за неизпълнение на договор № 71/23.09.2009г. и сумата в размер на 750.00 лева – неустойка по посочения договор, ведно със законната лихва върху тези суми. Счита, постановеното решение на районния съд за постановено в нарушение на материалния закон, че е неправилно и необосносновано и моли да бъде отменено, а предявените два обективно съединени иска от въззиваемия по делото “Енергоремонт-Г.” отхвърлени.

 

Твърди, че първоинстанционният съд за да постанови решението си е приел, че договор № 48/15.06.2009г. сключен с изпитателен срок от три месеца и последвалите допълнителни споразумения към него, работодателят – въззиваем е осигурявал работа на въззивника и е изпълнил задължението си по сключения договор № 71/23.09.2009г., според който договор въззивникът следва да работи минимум три години в дружеството-работодател, по придобитата квалификация, като счита този извод на решаващия съд за неправилен. Видно от представения трудов договор на въззивника № 48/15.06.2009г. – сключеният договор е срочен, на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, до завършване на определена работа, без последната да е конкретизирана. Този срочен характер на трудовия договор бил определяем чрез времето, необходимо за завършване на възложената работа. Последвалите допълнителни споразумения отново не установявали постоянна работа или каквото и да е условието на сключения договор за обучение, на който договор ищеца основава исковата си претенция. Последните допълнителни споразумения били срочни, но не и за периода през който следва работи въззивника при успешно завършения курс на обучение. В случая за въззивника била налице несигурност на работното му място, породена от неясните  допълнителни споразумения сключени с дружеството работодател. Счита, че работодателят не е изпълнил задължението си по договора за обучение, сключен с въззивника С.Ю.. Сочи, че нито сключения договор, нито допълнителните споразумения са конкретизирани по отношение на срока на продължителност на възникналото трудово правоотношение между работодателя и работника, независимо от това, че в сключеното споразумение № 25/19.03.2012г. е посочена длъжността “аргончик Т6”, която ще заема въззивника и мястото му на работа и при това положение не било възможно да бъде споделен извода на съда, че ищеца е изпълнил задължението си по договора.

 

 Въззивникът счита, че за да се осъществи отговорността на въззиваемия Ю. по клаузата 2.5 от договор за обучение № 71/23.09.2009г. и работодателя да претендира исканата сума е следвало да сключи трудов договор по чл. 68, ал. 1, т.2 от КТ, а не да изменя трудов договор с клауза”срок за изпитване” с допълнителни и неясни за работника споразумения.

 

Моли предвид изложеното във въззивната жалба, въззивният съд да отмени постановеното първоинстанционно решение на РС-Г., като неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и постанови друго, с което да уважи подадената въззивна жалба и отхвърли предявените искове от дружеството-работодател, като неоснователни.

 

С писмена молба от 03.02.2014г. въззивникът чрез адв. В. Л. уточнява следното: Решението което обжалват с подадената въззивна жалба с вх. № 154/2014г. пред РС-Г. е с № 117/20.12.2013г., постановено по гр. Дело № 506/2013г., по описа на РС-Г..

 

Не прави искане за събиране на доказателства и не претендира за направени разноски.

 

Въззиваемата страна “Енергоремонт-Г.” е подала писмен отговор на въззивната жалба чрез прокуриста П.К.П., на основание чл. 263, ал. 1 ГПК, като считат постановеното решение от първоинстанционния съд за обосновано и правилно, а подадената въззивна жалба за неоснователна. Считат, че при постановяване на своето решение РС-Г. е спазил изискванията на процесуалния и материалния закон и не са налице твърдените от въззивника нарушения, както и изложеното във въззивната жалба и съдебно заседание пред районния съд, считат за неоснователни.

 

Сочат, че трудовоправната връзка между двете страни се основава на чл. 68, ал.1, т. 2 КТ, видно от сключения трудов договор с въззивника и четирите броя допълнителни, които са подновявали срочността на трудовото правоотношение – допустимо по КТ, както и че производствената програма на дружеството-работодател била основно от договори за обществени поръчки, сключени по реда и условията на ЗОП. Тази срочност на трудовото правоотношение не е попречила на въззивника да изпълнява поетите задължения по сключения между него и работодателя договор № 71/23.09.2009г., в продължение на две години и десет месеца. Със сключеният договор дружеството-работодател се е задължило да осигури работа на въззивника след успешното завършване на обучението, тъй като липсват ограничения за вида на трудовия договор, с който следвало да се осъществи това. Посочват, че срочният трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ е допустима форма за договорна връзка и е използвана от двете страни по делото. Считат прекратяването на сключения договор, че е изцяло по вина на въззивника – чрез налагане на дисциплинарно уволнение по чл. 330, ал. 2, т.6  от КТ, поради неявяването му на работа от 13.07.2012г., до момента на издаване на уволнителната заповед – 13.08.2012г. Считат, че са изправна страна по процесния договор, а неизпълнението му от въззивника е вследствие единствено и само от неговото поведение.

 

Молят, да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба, като бъде потвърдено изцяло обжалваното решение на РС-Г..

 

Не правят искане за събиране на доказателства и не претендират за присъждане на направени разноски.

           

            Въззивникът С.Ф.Ю. - редовно и своевременно призован, не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от въззивника Ю., с което заявява, че поддържа изцяло депозираната от него въззивната жалба и със същото представя и моли да се приемат писмените му бележки по делото. Същият представя и писмени бележки, с които моли да се отмени изцяло обжалваното решение № 117/20.12.2013г. по гр. дело № 506/2013г., по описа на РС-Г., като неправилно и в нарушение на материалния закон, като постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове от въззиваемия, по съображения подробно изложени в същите писмени бележки.

 

   Въззиваемият “Енергоремонт Г.” АД-гр. Г. редовно и своевременно призовани, не изпращат представител, но представят писмено становище, с което молят решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в същото писмено становище по делото.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

        Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, от  ЗЗД, обективно съединен с иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД.

 

Въззивният съд намира, че въззивната жалба се явява подадена в законоустановения срок за обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК във връзка с чл.316 и чл.317 от ГПК и следва да бъде разгледана по съществото си относно нейната материална основателност.

 

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Въззиваемият е бил в трудово правоотношение с ответното дружество-въззиваем “Енергоремонт Г.” АД-гр. Г. и е заемал първоначално длъжността „шлосер – монтьор" в дружеството на срочен трудов договор, сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ- до завършване на определена работа, която в трудовия договор е определена като "Договора с Б." и освен това със срок за изпитване 3 месеца. Впоследствие с трите сключени между страните допълнителни споразумения към трудовия договор е променян срокът на трудовия договор - той отново е бил срочен, като е променяна работата, до завършване на която е сключен договора, както следва: с Допълнително споразумение №322/01.02.2010г. е определен срок "до завършване на Договор №…./, с Допълнително споразумение №…... е определен срок "до завършване на Договор №……, с Допълнително споразумение №…... е определен срок "до завършване на Договор №…... Освен това е променена и длъжността на ответника - "Аргончик Т6".

 

От представените и приети като писмени доказателства от първостепенния съд, копие от Договор под №71/23.09.2009г.; копие от Удостоверението за завършен квалификационен курс за придобиване на правоспособност "Заварчик на тръби по метода ВИГ", модули Т5, Т6, е видно, че въззивникът е преминал обучение в курс за придобиване на правоспособност "Заварчик на тръби по метода ВИГ", модули Т5, Т6, като е завършил успешно курса на 16.10.2009г., за което са заплатени разходи в размер на 1 000 лева.

Задължение на работодателя - въззиваем в настоящото производство, предвидено в договора, е било да осигури на работника - ответник в настоящото производство, подходяща работа, съобразно квалификацията му. Съдът намира, че ищецът е изпълнил задължението си по договора. Видно от представената и приета като писмено доказателство Длъжностна характеристика на длъжността "Аргончик на тръби" ответникът е заемал длъжност, при която да използва новопридобитите при обучението умения. Освен това следва да се отбележи, че независимо, че трудовият договор между страните е бил срочен, до завършване на определена работа и действително за работника не е било ясно колко точно време ще продължи тази работа, работодателят винаги е създавал условия за работника да продължи да работи, като няколко пъти е "удължавал" срока на трудовия договор, като при завършването на работата, за която е бил сключен, работодателят е наемал работника до завършването на друга работа и така последователно без да е прекъсван или прекратяван трудовия договор на работника за целия период от 15.06.2009г. до 13.08.2012г.

 

Освен това въззивният съд намира, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено с изтичане на срока на трудовия договор, а по вина на ответника - същият е бил дисциплинарно уволнен. Т.е. макар трудовият договор между страните да е бил срочен и ответникът да не е имал сигурност за времето на прекратяването му, ищецът е създал условия на ответника да изпълни условията на договора за обучение като работи последователно до завършване на работата по няколко договора на работодателя с негови контрагенти в продължение на почти целия срок от три години, за които ответникът е трябвало да работи при ищеца. Трудовото правоотношение е прекратено по вина на ответника, поради което неизпълнението на условията на договора за обучение е също по негова вина. До същите правилни и законосъобразни изводи е стигнал и първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение.

 

Задължение на работника-въззивник в настоящото производство, предвидено в договора е било да работи при работодателя минимум три години след успешното завършване на курса. Санкцията, предвидена в раздел IV, т.2 от договора, за неизпълнение на това задължение се изразява в задължение на работника за заплати всички разноски по обучението си, ведно със законната лихва съразмерно на отработеното време. По договора е предвидена и допълнителна санкция - неустойка.

 

   Впоследствие на основание чл.330, ал. 2, т. 6 и чл. 190, ал.1, т. 2 от КТ и рапорт № 402/23.07.2012г. е прекратено трудовото правоотношение с въззивника на заеманата от него длъжност „аргончик Т6" със Заповед под № 112/13.08.2012г. на изп. директор на  “Енергоремонт Г.” АД-гр. Г.. В същата заповед като мотиви за прекратяване на трудовото правоотношение е записано “неявяване на работа от 13.07.2012г., до настоящия момент”.

 

 Налага се извода, че въззивникът е дисциплинарно уволнен изцяло по негова вина. Същата заповед за дисциплинарно уволнение не е била атакувана или обжалвана от жалбоподателя Ю. и е влязла в законна сила.

 

От приетите като доказателства по делото от първостепенния съд три допълнителни споразумения се установи, че работодателят-въззиваем добросъвестно е изпълнил задължението си да осигури работа на въззивника, въпреки че тези допълнителни споразумения са били със срочен характер.

 

 В този смисъл необосновано и недоказано се явява оплакването във въззивната жалба и в писмените бележки на жалбоподателя, че работодателят не е осигурил на работника постоянно трудовото правоотношение, а само срочни такива, като с последното въззиваемият е изправна страна в отношенията си с въззивника, съответно по сключения договор № 71/23.09.2009г. Съобразно раздел ІІ, т.1.3 от същия договор, въззиваемият е длъжен да осигури работа на въззивника в дружеството след успешното завършване на курса. Не е налице в договора императивно изискване, непременно трудовият договор да бъде от категорията на безсрочните такива, като същият може да бъде и срочен по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, както е именно в настоящия случай. Още повече, че самият срок за осигуряване на работа е в размер на три години, от момента на завършване на обучението.

Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че същите условия в договора между страните са били конкретизирани достатъчно ясно и точно, което е довело и до неизпълнението на договора от страна на работника – въззивник.

 

С оглед на пълното изясняване на делото от фактическа страна, първостепенният съд е назначил и изслушал съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която не е било оспорено от страните. Видно от заключението на вещото лице, ответникът е бил страна по Договор №71/23.09.2009г. с "Енергоремонт-Г." АД. Считано от датата на прекратяване на трудовото му правоотношение размерът на дължимото обезщетение по договора възлиза на 58.45 лева. В тази насока въззивният съд счита, че главният иск за същата главница се явява основателен и доказан, което правилно и законосъобразно е било преценено и от първата инстанция.

 

По предявения акцесорен иск за неустойка, въззивният съд възприе следното:

Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. Дължимата неустойка се начислява, когато вземането е станало изискуемо. Съгласно клаузата на раздел ІV, т.2 от Договор №…..., за обучение при неизпълнение на задължението на работника да работи три години след завършване на курса при работодателя, той има задължение освен да възстанови разходите по обучението и да заплати неустойка в размер на 750 лева. В конкретния случай, както вече се посочи, въззивникът се явява неизправната страна по договора, тъй като не е изпълнил точно задължението си да работи три години след завършване на курса в ищцовото дружество. Поради това за него възниква и задължението да обезщети изправната страна по договора така, както това е договорено с клаузата на раздел ІV, т. 2 от същия договор.

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, но тъй като съдът намира, че пред настоящия съд не са направени разноски от въззиваемия по делото, то и такива не следва да бъдат присъждани в негова полза пред тази съдебна инстанция.

 

На основание чл.280, ал.1 от ГПК настоящото решение  не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лева.

 

Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 117/20.12.2013г., по гр.дело № 506/2013г., по описа на Г. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                2.