Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

номер   166                                    15.05.2014 година                        град Стара Загора

 

  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и девети април                                                                         2014 година

В открито заседание в следния състав: 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1075 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на “М.” ООД срещу решение № 1319 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 3064/2013 г. по описа на С. районен съд, в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 177, ал. 1 КТ.

Жалбоподателят поддържа становище, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска същото да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове. Твърди, че без да е налице твърдение за неистинността на представени от жалбоподателя документи, съдът е допуснал почеркова експертиза за установяване на обстоятелството дали ищцата е положила подпис срещу името Е.Г.Д. в разплащателни ведомости за периода от м. април до м. октомври 2012 г. Твърди, че първоинстанционният съд не е взел предвид, че в счетоводството на дружеството по съответния ред е осчетоводено извършеното плащане за всеки месец. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Е.Г.Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. ***, в депозиран отговор оспорва въззивната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски за въззивната инстанция.

 

         Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

         Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Е.Г.Д., с която са предявени срещу “М.” ООД обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 220, ал. 1 КТ.

         Решението, в отхвърлителната му част по исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ за възнаграждението за ползван платен годишен отпуск за месец август 2012 г. над присъдените 303,61 лв. до претендираните 349,17 лв. и с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за обезщетението за неспазено предизвестие в размер на 465,56 лв. като необжалвано е влязло в законна сила.

Въззивният съд констатира, че в първоинстанционното решение липсва отхвърлителен диспозитив съгласно формираната в мотивите воля на съда за неоснователеност на претенцията за възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. над присъдените 193,87 лв. до претендираните 242,88 лв., но тъй като няма данни да е искано допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, в тази претенцията не е предмет на настоящата въззивна проверка.

         Не е спорно между страните, че са били в трудовоправни отношения въз основа на сключен трудов договор от 14.10.2002 г., който е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, считано от 22.02.2013 г.

         От представеното предизвестие № 9 от 22.01.2013 г. е видно, че на въззиваемата е връчено на 22.01.2013 г. предизвестие за прекратяване на трудовия договор слез изтичане на 30 дни от неговото получаване. В деня на прекратяване на трудовия договор с молба въззиваемата е поискала от работодателя да изготви справка за неизплатените заплати и полагаем платен годишен отпуск, в отговор на която на 04.04.2013 г. й е връчено писмо, с което е уведомена от въззивника, че към датата на връчването на писмото няма неизплатени суми за работни заплати и платен отпуск.

         Между страните не е спорно, че в периода от 01.04.2012 г. до 12.08.2012 г. и от 22.01.2013 г. до 22.02.2013 г. въззиваемата е полагала труд, а в периода от 13.08.2012 г. до 12.10.2012 г. е била в платен годишен отпуск, за което време работодателят дължи на въззиваемата възнаграждение.

         Относно размера на дължимите трудови възнаграждения се установи, че са както следва: нетно трудово възнаграждение за месец април и месец май 2012 г. – 463,21 лв. (обстоятелството се признава от съставените от работодателя разплащателни ведомости); нетно трудово възнаграждение за месеци юни и юли 2012 г. – 465,56 лв. (обстоятелството се признава от съставените от работодателя разплащателни ведомости); нетно трудово възнаграждение за периода от 01.08.2012 г. до 12.08.2012 г. (8 работни дни) – 161,94 лв. (465,56 : 23 х 8); нетно трудово възнаграждение за периода от 22.01.2012 г. до 31.01.2013 г.  (8 работни дни) – 169,29 лв. (465,56 : 22 х 8).

         Относно размера на дължимите възнаграждения за ползван платен годишен отпуск се установи следното. Годишният платен отпуск е ползван от въззиваемата за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г., целият месец септември 2012 г. и за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ възнаграждението се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Тъй като през месец август 2012 г. въззиваемата е отработила само 8 работни дни, а ползваният отпуск е непрекъснат от 13.08.2012 г. до 12.10.2012 г., то базата за изчисление на възнаграждението се явява среднодневното БТВ за месец юли 2012 г., през който месец въззиваемата е отработила всичките 22 работни дни. Среднодневното БТВ за месец юли 2012 г. е в размер на 27,00 лв. (593,90:22), а среднодневното нетно трудово възнаграждение е в размер на 21,16 лв. (465,56:22). Следва да се отбележи, че съдебната практика приема присъждането както в брутен размер на възнаграждението, така и в нетен размер, стига в решението да е посочено изрично в какъв размер се присъждат сумите (Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 220/2009 г., ІІІ ГО). Въззиваемата е претендирала възнагражденията в нетен размер, поради което съдът ще ги определи на база среднодневно нетно възнаграждение, в който смисъл е и постановеното от районния съд решение. По изложените съображения съдът намира, че възнагражденията за ползван платен годишен отпуск за процесните периоди е както следва: нетно възнаграждение за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г. (15 работни дни) – 317,40 лв. (15 х 21,16 лв.); нетно възнаграждение за месец септември 2012 г. – 465,56 лв.; нетно възнаграждение за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. (10 работни дни) – 211,60 лв. (10 х 21,16 лв.).

         Спорен между страните е останал само въпросът дали работодателят е заплатил на въззиваемата трудовото възнаграждение за периода от 01.04.2012 г. до 12.08.2012 г. и от 22.01.2013 г. до 22.02.2013 г. и възнаграждението за ползван платен годишен отпуск за периода от 13.08.2012 г. до 12.10.2012 г., за които обстоятелства доказателствената тежест е върху въззивника (чл. 154, ал. 1 ГПК).

         За установяване на изплащането на трудовото възнаграждение от страна на работодателя законодателят е регламентирал съответен ред в нормата на чл. 270, ал. 3 КТ, според която трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника на негови близки или на влог в посочена от него банка. От това следва, че изплащането на трудовото възнаграждение се удостоверява с акт в писмена форма (ведомост, разписка, платежно нареждане), т.е. за изплащането на трудовото възнаграждение законодателят е предвидил писмена форма за доказване. В тази връзка по делото са представени разплащателни ведомости за месец април 2012 г., месец май 2012 г., месец юни 2012 г., месец юли 2012 г., месец август 2012 г., месец септември 2012 г., месец октомври 2012 г., месец ноември 2012 г., месец декември 2012 г., месец януари 2013 г. и месец февруари 2013 г., както и разходен касов ордер от 21.02.2013 г. за получена от въззиваемата сума в размер на 773,76 лв.

         По делото се установява, че разплащателните ведомости за месец април 2012 г., месец май 2012 г., месец юни 2012 г., месец юли 2012 г. и месец август 2012 г., имат положен подпис за работника, чиято автентичност е била оспорена от въззиваемата. В тази връзка по делото е изслушано и прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, неоспорено от страните и което съдът намира за компетентно. Следва да се посочи, че част от представените от ищцата разплащателни ведомости носят неин подпис и не е налице процесуална пречка същата да поиска, съответно да се назначи експертиза, в случай на оспорване на автентичността на положените подписи. В този смисъл правилно е назначена СПЕ, поради което съдът приема за неоснователен доводът на жалбоподателя, че не е следвало да се назначава експертиза. От заключението на СПЕ се установява, че положените подписи в разплащателните ведомости за месец април 2012 г., месец май 2012 г., месец юни 2012 г., месец юли 2012 г. и месец август 2012 г. са изпълнени по начин – имитация чрез копиране на просвет. От експертизата се установява още, че един от подписите, положени от въззиваемата на молба за отпуск от месец август 2012 г., е използван за изпълнението на имитираните подписи върху посочените ведомости. Подписите, положени върху тези ведомости, са изпълнени от едно и също лице по едно и също време, като сравнителното изследване е показало изпиване на химикална паста, което не се установява при сравнителните образци, което води до вероятен извод, че подписите не са копирани от въззиваемата. Съдът намира, че имитираните подписи не са положени от въззиваемата, не само защото липсва логика въззиваемата сама да имитира подписите си, но и от показанията на изслушания във въззивното производство свидетел А.Т. се установява, че дружеството работодател не е имало практика изплащането на трудовите възнаграждения да е осъществявано срещу подпис върху разплащателни ведомости. Поради изложеното съдът намира, че с представените ведомости не се доказва работодателят да е заплатил на въззиваемата дължимите трудови възнаграждения за месец април 2012 г. в размер на 463,21 лв., месец май 2012 г. в размер на 463,21 лв., месец юни 2012 г. в размер на 465,56 лв., месец юли 2012 г. в размер на 465,56 лв. и за периода от 01.08.2012 г. до 12.08.2012 г. в размер на 161,94 лв., както и възнаграждението за платен годишен отпуск за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г. в размер на 317,40 лв.

Поради изложеното исковете за разгледания по-горе период са основателни както следва:

- нетно трудово възнаграждение за месец април 2012 г. в размер на 463,21 лв.;

- нетно трудово възнаграждение за месец май 2012 г. в размер на 463,21 лв.;

- нетно трудово възнаграждение за месец юни 2012 г. в размер на 465,56 лв.;

- нетно трудово възнаграждение за месец юли 2012 г. в размер на 465,56 лв.;

- нетно трудово възнаграждение за периода от 01.08.2012 г. до 12.08.2012 г. в размер на 116,36 лв. – въззиваемата е претендирала сумата от 116,36 лв., до която сума съдът може да се произнесе предвид диспозитивното начало в гражданския процес, въпреки установеният по делото размер от 161,94 лв.;

- нетно възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г. в размер на 303,61 лв. – въззивният съд установи, че дължимото възнаграждение е в размер на 317,40 лв. от претендираните 349,17 лв., но с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК и невъзможността да се влоши положението на жалбоподателя при необжалване на решението от страна на въззиваемата, то искът е основателен до размера на 303,61 лв.

         Останалите разплащателни ведомости за месец септември 2012 г., месец октомври 2012 г., месец ноември 2012 г., месец декември 2012 г., месец януари 2013 г. и месец февруари 2013 г. представляват съставени от работодателя частни свидетелстващи документи, доказващи изгодни за него факти и които не са подписани от въззиваемата. Поради това тези документи не могат да бъдат противопоставени на въззиваемата за доказване изплащането на възнагражденията за посочените в тях периоди.

По делото е представен разходен касов ордер от 21.02.2013 г., видно от който дружеството работодател е изплатило на въззиваемата сумата от 773,76 лв. Положеният върху РКО подпис за въззиваемата Е.Д. не е оспорен, поради което съдът приема, че подписът е положен именно от нея. Посоченият РКО представлява частен свидетелстващ документ, доказващ неизгодни за подписалата го страна факти и който със своята материална доказателствена сила задължава съда да приеме за доказан факта на плащането/получаването на сумата от 773,76 лв. В основанието на РКО е записано, че плащането е за трудови възнаграждения както следва: “заплати м.09.12 г. – 465,56 лв., м.10.12 г. – 193,87 лв., м.01.13 г. – 159,69 лв., м.11,12.12 г. и м.02.13 г. - -16,80, -16,80, -11,76, изплатени суми за предизвестие 159,69 лв.”. Установява се, че РКО е дописан в частта “изплатени суми за предизвестие 159,69 лв.”, но сборът от посочените в него преди това суми отговаря на посочената в него като изплатена сума в размер на 773,76 лв. (465,56 + 193,87 + 159,69 – 16,80 – 16,80 – 11,76). Посочените суми м.11,12.12 г. и м.02.13 г. - -16,80, -16,80, -11,76 са с отрицателен знак, тъй като работодателят ги отрежда като удръжки – виж разплащателните ведомости за месец ноември 2012 г., месец декември 2012 г. и месец февруари 2013 г. В същия смисъл е и заключението на СЧЕ, което заключение е прието по делото без оспорване от страните, съгласно което РКО е осчетоводен съобразно правилата на Закона за счетоводството. Изплащането на трудовите възнаграждения на работниците чрез РКО се доказва и от разпита на св. А.Т.. Изложените съображения налагат извод, че от РКО от 21.02.2013 г. се установява, че въззивникът е заплатил на въззиваемата следните възнаграждения: изцяло нетното възнаграждение за ползван платен отпуск за месец септември 2012 г. в размер на 465,56 лв., изцяло нетното възнаграждение за ползван платен отпуск за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. в размер на 211,60 лв.; частично нетното трудово възнаграждение за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. до размера от 96,60 лв. и съответно не е изплатено за горницата до установения дължим размер от 169,29 лв. или неизплатена сума в размер на 72,69 лв. (773,76 = 465,56 + 211,60 + 96,60). При осъщественото доказване на плащанията законосъобразността на посочените в разплащателните ведомости и в РКО удръжки се явява неотносим към спора и съдът не следва да го разглежда.

Поради изложеното съдът намира, че исковете за заплащане на възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за месец септември 2012 г. в размер на 465,56 лв. и за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. в претендирания, уважен и обжалван размер от 193,87 лв. се явяват неоснователни, тъй като са изплатени от работодателя. Искът за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. се явява частично основателен до размера от 72,69 лв., установени като незаплатени от въззивника, а до останалия претендиран, уважен и обжалван размер от 139,47 лв. се явява неоснователен.

 

Предвид изложеното въззивната жалба се явява частично основателна като обжалваното решение като неправилно следва да се отмени в частта, с която са уважени: исковете по чл. 177, т. 1 КТ за месец септември 2012 г. в размер на 465,56 лв., за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. в размер на 193,87 лв.; искът по чл. 128, т. 2 КТ за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. за сумата над 72,69 лв. до 139,47 лв. В останалата обжалвана част, с която са уважени: исковете по чл. 128, т. 2 КТ за месец април 2012 г. в размер на 463,21 лв., за месец май 2012 г. в размер на 463,21 лв., за месец юни 2012 г. в размер на 465,56 лв., за месец юли 2012 г. в размер на 465,56 лв., за периода от 01.08.2012 г. до 12.08.2012 г. в размер на 116,36 лв., за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. до размера от 72,69 лв.; и искът по чл. 177, ал. 1 КТ за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г. в размер на 303,61 лв., решението следва да се потвърди като правилно.

 

         По разноските:

         При този изход на спора въззивникът “М.” ООД следва да заплати на въззиваемата Е.Г.Д. разноски за адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство (договор за правна защита и съдействие от 02.01.2014 г.) съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 229,18 лв. (300 х 2350,20 : 3076,41).

         Производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 359 КТ, поради което заплатената държавна такса за въззивното производство остава за сметка на въззивника.

При този резултата пред въззивната инстанция следва да се ревизират разноските пред първата съдебна инстанция. Дължимата държавна такса за общия уважен размер на исковете – 2350,20 лв. е в размер на 94,01 лв., над която сума следва да се отмени първоинстанционното решение. Съразмерно с уважените искове, предвид резултата пред въззивната инстанция, адвокатското възнаграждение на въззиваемата за първата инстанция е в размер на 229,18 лв., но поради липса на жалба от нейна страна същите следва да останат в размера на присъдената от районния съд сума от 220 лв.

 

         Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. Стара Загора

 

Р Е Ш И :

 

         ОТМЕНЯ решение № 1319 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 3064/2013 г. по описа на С. районен съд, в частта, с която са уважени: исковете по чл. 177, т. 1 КТ за заплащане на нетно възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за месец септември 2012 г. в размер на 465,56 лв. (четиристотин шестдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки) и за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. в размер на 193,87 лв. (сто деветдесет и три лева и осемдесет и седем стотинки); искът по чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на нетно трудово възнаграждение за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. за сумата над 72,69 лв. (седемдесет и два лева и шестдесет и девет стотинки) до 139,47 лв. (сто тридесет и девет лева и четиридесет и седем стотинки), както и в частта, с която е осъдено “М.” ООД да заплати държавна такса над сумата от 94,01 лв. до 134,54 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

         ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Е.Г.Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. С., кв. “Т.”, бл. ., вх. ., ет.., ап. ., против “М.” ООД, вписано в търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК ...., със седалище и адрес на управление гр. С., бул. “П.” № ., иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на нетно трудово възнаграждение за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. за сумата над 72,69 лв. (седемдесет и два лева и шестдесет и девет стотинки) до 139,47 лв. (сто тридесет и девет лева и четиридесет и седем стотинки); исковете с правно основание чл. 177, т. 1 КТ за заплащане на нетно възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за месец септември 2012 г. в размер на 465,56 лв. (четиристотин шестдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки) и за периода от 01.10.2012 г. до 12.10.2012 г. в размер на 193,87 лв. (сто деветдесет и три лева и осемдесет и седем стотинки).

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1319 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 3064/2013 г. по описа на С. районен съд, в останалата обжалвана част, с която са уважени: исковете по чл. 128, т. 2 КТ за месец април 2012 г. в размер на 463,21 лв., за месец май 2012 г. в размер на 463,21 лв., за месец юни 2012 г. в размер на 465,56 лв., за месец юли 2012 г. в размер на 465,56 лв., за периода от 01.08.2012 г. до 12.08.2012 г. в размер на 116,36 лв., за периода от 22.01.2013 г. до 31.01.2013 г. до размера от 72,69 лв.; искът по чл. 177, ал. 1 КТ за периода от 13.08.2012 г. до 31.08.2012 г. в размер на 303,61 лв., както и в частта, с която е осъдено “М.” ООД да заплати държавна такса до размер на 94,01 лв., за възнаграждение за вещи лица в размер на 274 лв. и разноските за адвокатско възнаграждение в полза на Е.Г.Д. в размер на 220 лв.

 

ОСЪЖДА “М.” ООД, с п.а., да заплати на Е.Г.Д., с п.а., сумата от 229,18 лв. (двеста двадесет и девет лева и осемнадесет стотинки), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

 

         Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.     

          

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:       

 

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                            2.