Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер  174                                    16.05.2014 година                        град С.

 

  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и четвърти април                                                                     2014 година

В открито заседание в следния състав: 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТРИФОН МИНЧЕВ

2. АСЕН Ц.

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Ц., въззивно гражданско дело номер 1140 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на Д.П.Ц. срещу решение № 65 от 16.01.2014 год., постановено по гр. д. № 2881/2013 год. по описа на С. районен съд, в осъдителната му част, с която е уважен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 2500 лв.

В жалбата са наведени доводи, че съдебното решение е недопустимо, алтернативно се поддържа за неговата незаконосъобразност и необоснованост. Жалбоподателят иска обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството по делото, алтернативно неговата отмяна и отхвърляне на иска или намаляване на обезщетението до размер на 500 лв. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Ответната по жалбата страна К.Г.Р. в депозиран отговор оспорва въззивната жалба на Д.П.Ц. и моли съдът да я остави без уважение.

В срока за отговор е постъпила и насрещна въззивна жалба от К.Г.Р. срещу решение № 65 от 16.01.2014 год., постановено по гр. д. № 2881/2013 год. по описа на С. районен съд, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата над 2500 лв. до претендираните 5000 лв. В същата е застъпено становище, че неправилно първоинстанционният съд е определил справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, тъй като не е отчел интензитета на причинените болки и страдания, разстройство на здравето, неопасно за живота, чрез удар с юмрук в областта на окото, от което е останал белег. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната част и уважаване на предявения иск в пълен размер. Претендират се разноските за въззивното производство.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията в отговора на въззивната жалба, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

         Производството пред районния съд е образувано по искова молба на К.Г.Р., с която са предявени срещу Д.П.Ц. осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5000 лв., представляваща причинени неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, вследствие на извършено от ответника на 17.11.2012 г. противоправно деяние – нанесени удари с юмруци и ритници в областта на лицето и гърдите, ведно със законната лихва от датата на увреждането 17.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата.

         За възникване на отговорността на ответника за непозволено увреждане е необходимо ищецът да докаже наличието на следните факти: твърдяното за извършено от ответника противоправно деяние, чиято пряка и непосредствена последица са настъпилите за ищцата и претендирани неимуществени вреди. При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да докаже всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, с изключение на вината, която на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното.

         Преди разглеждане на спора по същество следва да се даде отговор на възражението в жалбата на Д.Ц. за недопустимост на иска. Направеното възражение е в смисъл, че е следвало да се предяви искът в шестмесечен срок от извършване на деянието съгласно чл. 81, ал. 3 НПК и тъй като бил пропуснат този срок, то искът се явява недопустим. Така направеното възражение не намира опора в закона. Визираният в чл. 81, ал. 3 НПК шестмесечен преклузивен срок се отнася до претендиране от пострадалите от престъпления от частен характер за наказателноправните последици на деянието. Исковете за обезщетение от непозволено увреждане представляват претенция относно гражданските последици на противоправното деяние и по отношение на тях е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД от откриването на дееца. Деянието е извършено на 17.11.2012 г., когато е открит и извършителят на деянието, поради което се налага извод, че искът е предявен в рамките на предвидения от законодателя давностен срок. Следва да се отбележи, че константната съдебна практика приема, че при давностните срокове се погасява самото субективно право, а не правото на иск. Поради това въпросът за погасителна давност е въпрос за наличието или липсата на спорното материално право, като изтеклата давност води до неоснователност на предявения иск, а не до неговата недопустимост. В случая предявените искове са допустими за разглеждане по същество, а посоченото възражение в обратен смисъл се явява неоснователно.

         От постановеното решение № 413 от 24.04.2013 г. по приложеното към делото АНД № 853 от 2013 г. по описа на С. районен съд се установява, че въззивникът Д.П.Ц. е признат за виновен в това, че на 17.11.2012 г. в гр. С. извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – нанесъл удари с юмруци и отправил обидни думи на К.Г.Р. *** Загора – престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност за извършеното престъпление и му е наложено административно наказание - глоба в размер на 1000 лв. Следва изрично да се посочи, че съгласно уеднаквената практика на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК  решение № 47/23.04.2012 на ВКС по т. д. 340/2011 г., I т. о., се приема, че влязлото в сила решение по чл. 78а НК се включва в чл. 300 ГПК и е задължително за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Водещ аргумент в този смисъл е, че с решението по АНД съдът се произнася по вината на дееца.

Видно от протокола на проведеното на 24.04.2013 г. съдебно заседание по АНД № 853 от 2013 г. по описа на С. районен съд, на заседанието е присъствал лично въззивникът Д.Ц., като същият е заявил, че се признава за виновен и не оспорва описаните в постановлението на прокурора факти. Видно от постановлението на прокурора около 2 часа на 17.11.2012 г. около автобусна спирка “Чайка” на около 100-150 метра преди магазин “Била” до един РЕП за вестници, въззивникът Ц. нанесъл на въззивницата Р. няколко юмручни удара в главата и един в дясното око, последната паднала на земята и го помолила да не я удря повече, в отговор на което Ц. я напсувал и се опитал да я ритне, но се разколебал, виждайки случайно преминаващ таксиметров автомобил. Посоченият протокол от съдебното заседание е официален свидетелстващ документ и съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК същият се ползва с материална доказателствена сила относно извършените от въззивника Ц. изявления пред съда. Извършеното от въззивника Ц. изявление, че признава описаните в постановлението на прокурора факти, представлява извънсъдебно признание на относими по настоящото дело факти. В тази връзка съдът приема, че въззивникът Ц. е нанесъл на въззивницата Р. юмручни удари в главата и един в дясното око, последната паднала на земята и го помолила да не я удря повече, в отговор на което Ц. я напсувал и се опитал да я ритне, но се разколебал, виждайки случайно преминаващ таксиметров автомобил.

         Направеното в жалбата на Ц. възражение, че постановеното решение по делото от административнонаказателен характер не представлява присъда по смисъла на чл. 300 ГПК и не може да служи за доказване на настъпилите вреди, е принципно неоснователно. Въпросът дали установените вреди в наказателното или административнонаказателното дело следва да се зачетат от гражданския съд е изяснен и непротиворечив в съдебната практика. Когато престъплението включва в своя съставомерен състав вреди, които са установени и посочени с техния размер в диспозитива на присъдата, съответно в диспозитива на решението при дела от административнонаказателен характер, гражданският съд е обвързан от установените вреди и техния размер, поради разрешението на тези въпроси със сила на пресъдено нещо (в този смисъл Решение № 478/26.09.89 г., по гр. д. № 478/89 г., на IV г.о.). Това обаче се отнася само до размера, за който наказателният съд се е произнесъл. Ако се претендират вреди над установените в присъдата /решението/, то същите следва да се докажат в гражданското дело. Ако престъплението не включва в състава си съставомерни вреди, присъдата, съответно решението на наказателния съд, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно настъпилите вреди, които следва да се установят с всички допустими доказателствени средства в гражданското дело. Видно от посоченото решение № 413 от 24.04.2013 г. по АНД № 853 от 2013 г. по описа на С. районен съд въззивникът Ц. е признат за виновен в престъпление по чл. 325, ал. 1 НК /хулиганство/, а в диспозитивът на решението не са посочени причинени от деянието вреди, поради което следва в настоящото производство вредите да се докажат при условията на пълно и главно доказване от въззивницата Р.. В тази връзка следва да се посочи, че районният съд е формирал крайните си изводи за установяване на вредите не въз основа на решението по АНД, а въз основа на заключението на приетата по делото СМЕ и свидетелски показания, поради което възражението е неоснователно и за конкретния случай.

         За установяване на настъпилите от деянието вреди по делото е прието заключение на СМЕ, което не е оспорено от страните, а съдът приема за компетентно и изчерпателно. От същото се установява, че от процесното деяние на 17.11.2012 г. въззивницата К.Р. е получила контузия на гръдния кош, охлузвания, които са причинени от удари с или върху твърди тъпи предмети и отговарят да са получени по време и начин, описан в исковата молба. Описаните травматични увреждания са причинили болка, а възстановителният период е около 15 дни. Така посочените травматични увреждания са настъпили вследствие на противоправното поведение на въззивника Ц.. Получените травматични увреждания – контузии и охлузвания на гърдите и горните крайници се потвърждават и от приетия по делото като писмено доказателство фиш за спешна медицинска помощ № 72233/82263 от 17.11.2012 г., издаден от ЦСМП – С..

В съдебно заседание пред първата инстанция вещото лице е извършило преглед на въззивницата Р., вследствие на който се установява, че е налице линеен ръбец в областта на горния клепач на дясното око, към външния край на веждата, косо разположен отгоре надолу и отляво надясно, с дължина 1,5 см., ръбецът е белезникав и изхранен и е с давност повече от 2-3 месеца от момента на прегледа. Вещото лице заявява, че не може да каже с точност давността на нараняването и дали получената травма на окото е преди година или преди шест месеца. Въпреки това, вещото лице е посочило, че установеното травматично увреждане на горния клепач на дясното око е възможно да бъде получено по начина, по който описва пострадалата Р., като същото представлява лека телесна повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК, неопасно за живота. Въпреки, че вещото лице не може да даде с точност заключение за давността на увреждането, въззивният съд намира за установено по делото, че травматичното увреждане на Р. – разкъсно-контузна рана в областта на горния клепач на дясното око, е настъпило в резултат на нанесения от страна на въззивника Ц. на процесната дата 17.11.2012 г. удар с юмрук в дясното око на пострадалата Р.. За да достигне до този извод съдът взе предвид направеното от въззивника Ц. в протокола на проведеното на 24.04.2013 г. съдебно заседание по АНД № 853 от 2013 г. по описа на С. районен съд извънсъдебно признание на факта, че не оспорва написаното в постановлението на прокурора, а именно, че е “нанесъл няколко юмручни удара в главата и един в дясното око”. Така посоченото признание напълно кореспондира с показанията на изслушания пред районния съд свидетел Ж. В. Р., който на следващия ден е видял, че дясното око на пострадалата е било надуто, имало лепенка и други синини. Наличието на лепенка на дясното око косвено се доказва от приетия по дело фиш за спешна медицинска помощ № 72233/82263 от 17.11.2012 г., издаден от ЦСМП – С., в който е посочено направена превръзка.

         От показанията на св. Ж.Р., преценени с оглед на всички останали доказателства по делото, се установява, че пострадалата Р. след нанесения побой е била “много зле психически”, не е могла да спи вечерно време, била е уплашена, стресната и по-нервна. Същата заради процесния случай напуснала работата си, тъй като работното време свършва през нощта. Заради получените травматични увреждания пострадалата приемала много хапчета, страхувала се е да ходи до магазина и е искала да бъде придружена от сина си.

         При така установеното наличие на противоправно поведение и настъпил от него вредоносен резултат за пострадалата Р., следва да се определи обезщетение, чийто размер е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, обусловени от съществуващата икономическа конюнктура в страната (Решение № 407 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., III г.о., ГК, постановено в производство по чл. 290 от ГПК). В тази връзка съдът отчете степента на уврежданията – лека телесна повреда във формата на разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК, наличието на психична травма след деянието, продължилия възстановителен период от 15 дни, наличието на белег на десния клепач, пострадалата е била на 52 години към датата на увреждането, а деянието е извършено в тъмната част на денонощието в 2 часа през нощта и на главна улица в града. Като взе предвид съвкупността от посочените обстоятелства, обусловени от съществуващата икономическа конюнктура в страната, съдът намери, че справедливо обезщетяване на претърпените от Р. неимуществени вреди възлизат на сума в размер от 5000 лв., в който размер се претендират с исковата молба. Поради това искът е основателен в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането 17.11.2012 г. до окончателното погасяване на задължението съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

         Поради изложеното въззивната жалба на Д.П.Ц. се явява неоснователна, а насрещната въззивна жалба на К.Г.Р. следва да бъде уважена. Като резултат от това решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата от присъдените 2500 лв. до претендираните 5000 лв., като бъде осъден въззивникът Д.П.Ц. да заплати на К.Г.Р. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от К.Р. болки, унижение и стрес, в резултат от нанесените й на 17.11.2012 г. в гр. С. удари с юмруци и отправени обидни думи от Д.Ц., ведно със законната лихва върху сумата от 17.11.2012 г. до окончателното погасяване на дълга. В останалата осъдителна част за сумата от 2500 лв. първоинстанционното решение като правилно следва да се потвърди.

        

По разноските:

         При този изход на спора във въззивната инстанция К.Г.Р. има право на разноски. Такива са поискани и доказани в размер на 880 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие № 069063 от 14.02.2014 г., които следва да се възложат в тежест на въззивника Д.Ц..

         Поради цялостно уважаване на исковата претенция пред въззивния съд следва да се отмени първоинстанционното решение в частта, с която К.Р. е осъдена да заплати на Д.Ц. разноски за първоинстанционното производство в размер на 225 лв. В частта за присъдените разноски в полза на К.Р. и поради липсата на нарочно искане до въззивния съд за присъждането им, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

         За присъдената от въззивната инстанция сума в размер на 2500 лв. следва да бъде осъден въззивникът Д.Ц. да заплати държавна такса в размер на 100 лв.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. С.

 

Р Е Ш И :

 

         ОТМЕНЯ решение № 65 от 16.01.2014 год., постановено по гр. д. № 2881/2013 год. по описа на С. районен съд, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над присъдените 2500 лв. до претендираните 5000 лв., както и в частта, с която К.Г.Р. е осъдена да заплати на Д.П.Ц. разноски в размер на 225 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

         ОСЪЖДА Д.П.Ц., ЕГН **********,***, да заплати на К.Г.Р., ЕГН **********,***, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД допълнително сума в размер на 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от К.Г.Р. болки, унижение и стрес, в резултат от нанесените й на 17.11.2012 г. в гр. С. удари с юмруци и отправени обидни думи от Д.П.Ц., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.11.2012 г. до окончателното погасяване на дълга.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 65 от 16.01.2014 год., постановено по гр. д. № 2881/2013 год. по описа на С. районен съд, в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 2500 лв. и в частта за разноските, с която е осъден Д.П.Ц. да заплати държавна такса в размер на 100 лв., възнаграждение за вещи лица в размер на 75 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в полза на К.Г.Р. в размер на 440 лв.

 

ОСЪЖДА Д.П.Ц., ЕГН **********,***, да заплати в полза на държавата по бюджета на съдебната власт сумата от 100 лв. (сто лева) държавна такса.

 

ОСЪЖДА Д.П.Ц., ЕГН **********,***, да заплати на К.Г.Р., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 880 лв. (осемстотин и осемдесет лева) разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

 

         Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.     

                    

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                       2.