Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  196/29.05.2014 г.                                          Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На петнадесети май                                                               Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1165 по описа за 2014 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

 

Подадена е въззивна жалба от адв. И.И. –пълномощник на “П.” ООД – представлявано от управителя С.Ж.,***, против решение № 88/22.012014г. постановено по гражданско дело № 3107/2013г., по описа на Старозагорския районен съд.

      

Считат, че постановеното решение от първоинстанционния съд в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на въззиваемия Т.С.Г. трудово възнаграждение за месец март 2013г. в размер на 352.25 лева и съответстващата лихва разноски за присъдената претенция е неправилно и незаконосъобразно. Въззиваемият е работил в дружеството-работодател като “строителен техник” и на 02.11.2012г. е получило аванс срещу заплата в размер на 200 лева по РКО с разрешение на г-н С.Ж.  който е управител на ищцовото дружество. С фиш за заплата за месец март 2012г. даденият аванс е прихванат от дължимата сума за месеца.  Считат, че няма данни по делото изплатения аванс да се отнася за заплата за месец ноември 2012г. и ищеца не е ангажирал доказателства за това.

 

Молят, въззивният съд да разгледа подадената въззивна жалба и да постанови решение, с което да бъде отменено решението на Старозагорския районен съд в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на Т.С.Г. трудово възнаграждение за м. март 2013г. в размер на 352.25 лева и съответстващата лихва и разноски на присъдената претенция, като неправилно и незаконосъобразно.

 

Въззивникът претендира за присъждане на направените съдебни разноски и адвокатски хонорар за двете инстанции.

 

Не прави искане за събиране на нови доказателства.

 

 ПО делото не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

 

          Въззивникът “П.” ООД – гр. С. редовно и своевременно призован, не изпращат представител по делото.

 

          Въззиваемият Т.С.Г. редовно и своевременно призован, не се явява. Вместо него се явява адв. Ц.В. и молят решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебното заседание по съществото на делото.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 2 от  КТ

 и чл. 224, ал. 1 от КТ.

 

Въззивният съд намира, че въззивната жалба се явява подадена в законоустановения срок за обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК във връзка с чл.316 и чл.317 от ГПК и следва да бъде разгледана относно нейната материална основателност.

 

Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Въззиваемият е бил в трудово правоотношение с ответното дружество-въззивник “П.” ООД – гр. С. и е заемал длъжността „техник транспортно строителство – земни работи” по трудов договор №186/25.09.2013г. със срок за изпитване от шест месеца, определен в полза на работодателя. Не е спорно също, че този договор е бил прекратен на 26.03.2013г., на основание чл.71, ал.1 от КТ. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е посочил, че въззиваемия има неизползуван платен годишен отпуск в размер на десет работни дни – по пет за всяка от годините 2012г. и 2013г.

 

          От друга страна, установява се от заключението на съдебно икономическата експертиза /лист 28-31 от първоинстанционното дело/, че съгласно данните в счетоводството на работодателя, за процесния период размерът на начислените брутни трудови възнаграждения на ищеца е 561,88 лева  - брутна сума или след приспадане на дължимите от лицето данъци и осигурителни плащания – 447,15 лева. От тях чистата сума за получаване за месец септември 2012г. възлиза на 94,90 лева, а за месец март на 2013г. – на 325,25 лева.  Размерът на дължимото обезщетение за неизползуваните десет дни платен годишен отпуск възлиза на 261,36 лева брутна сума, съответно 235,22 лева – чиста сума за получаване.

          Съгласно представените писмени доказателства и експертизата в платежната ведомост за месец март на 2013г. работодателят е начислил обезщетението по чл.224, ал.1 КТ и трудовото възнаграждение за месеца, като общо начисленията възлизат на 702,20 лв. / лист 12/. Отбелязани са удръжки в общ размер на 368,51 лв. сред които и 200 лева – за които е посочено, че представляват аванс срещу заплата от м. ноември 2012г. и 50 лева – за които се сочи, че са „вътрешна удръжка”. Относно сумата 200 лева е представен разходен касов ордер от 02.11.2012г., издаден на името на въззиваемия в който е посочено, че сумата се брои като аванс срещу заплата.

 

Относно възраженията  във въззивната жалба касаещи иска за възнаграждение за месец март 2013г., съдът намира, че то се дължи в размер на чиста сума от 352,25 лв., тъй като начислените във представения по делото фиш удръжки в размер на 200 лева, аванс и 50 лева – определена като „вътрешна удръжка”, са незаконосъобразно осъществени. Удръжки от трудовото възнаграждение, могат да се правят без съгласието на работника, само в изрично посочените в чл.272, ал.1 КТ случаи. Тълкуването на нормата на чл.270, ал. 2 КТ, съгласно която трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго и тази на чл.272, ал.1, т.1 КТ води до извод, че удръжка за получен аванс може да се прави от трудовото възнаграждение, което се следва за месеца, за който е получен и авансът. Поради това удържането на аванс, за който се твърди, че е за месец ноември 2012г. / без последното да се установява от представения касов ордер/, не може законосъобразно да бъде извършено през месец март на 2013г., тоест няколко месеца по-късно. Що се отнася до сумата 50 лева, относно нея не е посочено дори основание, нито има представени доказателства за съществуване в полза на работодателя на право да извърши едностранно удръжка на трудовото възнаграждение с тази сума.

 

Освен това съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно.

 

В същия смисъл се явява и константната практика на Върховните съдилища на Републиката /тълк. решение № 79/1965г. на ОСГК на ВС на РБ/, съобразно което добросъвестността по чл. 82, ал. 1, изр. 1 от КТ /сега чл. 271, ал. 1 от КТ/, е основание за освобождаване от задължението за връщане на неправилно получени суми не само в случая когато се отнася за неправилна преценка относно положения труд, но и в случая, когато се отнася до приложения нормативен акт. В същия смисъл е и ПП на ВС № 1/28.05.1975г. по гр. дело № 1/1970г. на Пленума на ВС, според което не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание само когато законът не допуска да се иска обратно даденото – чл. 82, ал. 1, изр. 1 от КТ / /сега чл. 271, ал. 1 от КТ/.

В същия смисъл е и най-новата практика на ВКС на РБ постановена по реда на чл. 290 от ГПК, а именно решение № 791/17.01.2011г. на ВКС по гр. дело № 271/2010г. на ІІІ ГО, според което по чл. 271, ал. 1 от КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. За преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест важи общият принцип, че всеки доказва твърденията си. Плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание.

В конкретният случай от доказателствата по делото се установи, че въззиваемият Т.С.Г. е действал добросъвестно при получаване на трудовото възнаграждение за месец март 2013г., тъй като служебния аванс от 200 лева му е бил изплатен през месец ноември на предходната 2012г. Работодателят-въззивник не представи никакви доказателства, с които да опровергае това твърдение на въззиваемия или да установи твърдението си, че сумите от въззиваемия са получени недобросъвестно.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, но тъй като съдът намира, че пред настоящия съд не са направени разноски от въззиваемия по делото, то и такива не следва да бъдат присъждани в негова полза пред тази съдебна инстанция.

 

На основание чл.280, ал.1 от ГПК настоящото Решение  не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лева, а и още повече, че обжалваемия интерес е само в частта му за трудовото възнаграждение за месец март 2013г., в размер на 352.25 лева. 

 

 Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 88/22.01.2014г. по гр.дело № 3107/2013г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

                                                                2.