Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер  209                                   06.06.2014 година                        град Стара Загора

 

  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На двадесет и девети май                                                                             2014 година

В открито заседание в следния състав: 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1207 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на К.Г.У., чрез процесуалния си пълномощник адв. Ж. ***, срещу решение №.36 от 20.03.2014 год., постановено по гр. д. №.091/2013 год. по описа на С. районен съд.

С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателката К.Г.У. срещу Г.Х.У. и Х.Х.У. иск с правно основание чл. 108 ЗС и са присъдени разноски.

Жалбоподателят счита, че предявените искове срещу двамата ответници били доказани, а мотивите на районния съд за отхвърляне на иска не почивали на събраните по делото доказателства. Развива съображения, че ответникът Г.У. направил извънсъдебно признание да държи имота за себе си и оспорва правото на ищцата да ползва жилището, като след завеждане на делото признал иска. Вторият ответник ползвал семейното жилище по силата на съдебно решение по бракоразводно дело, но съдът не определил срок за това, тъй като ответникът не уведомил брачния съд, че апартаментът се притежава от трето лице, придобило чрез възмездна сделка. Постановеното от брачния съд решение без срок за ползване на семейното жилище не можело да ограничи запазеното право на ползване на жилище от ищцата. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Х.Х.У., чрез процесуалния си пълномощник адв. М., оспорва жалбата и моли съдът да я остави без уважение.

Въззиваемата страна Г.Х.У. не е подала отговор на жалбата, а в съдебно заседание чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. я оспорва. Моли въззивният съд да я остави без уважение и да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

 

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и становището на въззиваемите страни, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Преди да разгледа въззивните жалби, въззивният съд констатира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените от ищеца в исковата молба обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното материално право, представляващо по същество нарушение на материалния закон. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на К.Г.У., в която са изложени твърдения, че с втория ответник Х.Х.У. (бивш съпруг) са прехвърлили собствеността върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.513.510.5.89, с предназначение апартамент № 17, ЗП – 56,21 кв.м., находящ се в гр. С., ул. “И.” (по нотариален акт “К.”) №., на шестия етаж, заедно с избено помещение № 13 с площ от 2,38 кв.м. и заедно с 0,829% ид.ч. от общите части на сградата и съответното право на строеж, на двамата си сина Г.Х.У. - първи ответник по делото и Н.Х.У. – трето за делото лице, срещу задължението на приобретателите за гледане и издръжка, като са запазили пожизнено и безвъзмездно правото да обитават целия апартамент с избеното помещение. Твърди, че бракът й с втория ответник Х.У. е прекратен с решение по гр.д. № 1018/2007 г. на С. районен съд, по което дело процесният апартамент – семейно жилище на съпрузите е предоставено за ползване на Х.У., но по делото не бил представен нотариалния акт за прехвърляне на имота. Ищцата след развода живяла извън страната, но при връщането си в България установила, че не може да ползва апартамента, тъй като ответниците сменили бравата на апартамента и не я допускали там. С това ищцата била лишена от правото си да ползва имота и претендира връщането му от двамата ответници. По същество в обстоятелствената част на исковата молба се навеждат факти за извършени от ответниците неоснователни действия – сменяне на бравата и недопускане на ищцата да ползва апартамента. В петитума на исковата молба се иска предаване на ползването на апартамента, но по същество представлява искане да бъдат осъдени ответниците да преустановят неоснователните си действия по отношение на ищцата, изразяващи се в това, че й пречат да ползва жилището. Въззивният съд намира, че предявените субективно пасивно съединени искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 109 ЗС, а не тази на чл. 108 ЗС (в същия смисъл с решение № 561 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2009 г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е дадено разрешение на спора по същество в идентичен случай с иск с правно основание чл. 109 ЗС). При така констатираното въззивният съд като съд по съществото на спора след като определи правилната правна квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания, следва да разреши спора по същество (в този смисъл е трайната съдебна практика - решение № 75 от 28.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 923/2009 г., II т. о.; решение № 439 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 455/2011 г., III г. о.; решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 516/2009 г., II т. о.; решение № 71 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 138/2009 г., III г. о.; решение №.98 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 738/2009 г., IV г. о.; решение № 494 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. дело № 673/2010 г., IV г. о.; решение № 593 от 07.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1484/2009 г., IV г. о.; решение № 77 от 8.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 127/2010 г. IV г. о. и решение № 249 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. 92/2009 г. IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).

Съгласно чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Съгласно чл. 111 ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. В този смисъл негаторният иск е вещен иск, предоставен и на носителя на ограниченото вещно право, за защита на притежаваните от него вещни права от неоснователни преки или косвени въздействия върху имота му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на имота по неговото предназначение. Този иск дава вещно-правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на носителя на ограничено вещно право на ползване да го реализира в запазения обем.

         За основателността на исковете на първо място, ищцата следва да докаже, че притежава ограничено вещно право на ползване върху процесния апартамент. На второ място, ищцата следва да докаже, че ответниците са осъществили посочените в исковата молба неоснователни действия. Следва да се докаже не само, че ответниците са извършили някакви действия върху имота, но и че тези действия са противоправни – такива, с които се е нарушила възможността или попречило на ищцата да ползва имота по предназначение и в пълен обем. В този смисъл е съдебната практика, напр. решение № 87 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 610 от 2011 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК.

         Не е спорно между страните по делото, а и се доказва от представения нотариален акт № 94, том ХІ, н.дело №.516/91 г., съставен от нотариус при С. районен съд, че ищцата К.Г.У. и втория ответник Х.Х.У. през време на брака си са прехвърлили правото на собственост върху процесния апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.513.510.5.89, с предназначение апартамент № 17, ЗП – 56,21 кв.м., находящ се в гр. С., ул. “И.” (по нотариален акт “К.”) №., на шести етаж, състоящ се от кухня, дневна, спалня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 13 с площ от 2,38 кв.м. и заедно с 0,829% ид.ч. от общите части на сградата и съответното право на строеж, на синовете си Г.Х.У. и Н.Х.У. при равни права и задължения, като приобретателите са се задължили да им осигурят пожизнена издръжка при нужда и грижи за гледане до края на живота им, а също и да им осигурят пожизненото обитаване на апартамента и мазето. От правна страна описаното в нотариалния акт обитаване на апартамента представлява запазено за прехвърлителите ограничено право на ползване върху апартамента (в този смисъл ТР № 47/1961 г. и даденият отговор на поставения правен въпрос в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 561 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2009 г., I г. о.). В този смисъл се установява по делото, че при прехвърляне на правото на собственост ищцата е запазила в своя полза правото да ползва процесния апартамент, т.е. легитимира се като носител на ограниченото вещно право на ползване върху процесния апартамент по смисъла на чл. 56 ЗС.

         В отговора на исковата молба ответникът Х.У. признава обстоятелството, че ползва “малката стая” на апартамента, като всичко останало бил свободно. Видно обаче от решение № 52 от 16.06.2008 г., постановено по гр.д. № 1018/2007 г. по описа на С. районен съд, влязло в законна сила на 04.07.2008 г., с което е прекратен бракът между ищцата К.Г.У. и ответника Х.У. като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи, ползването на семейното жилище, находящо се в гр. с., ул. “И.” №., вх. ., ет. 6, ап. . е предоставено на съпруга Х.Х.У.. Посоченото бракоразводно решение урежда отношенията между бившите съпрузи относно това кой от тях може да ползва цялото жилище, за което имат запазено право на ползване. Разрешеният с решението въпрос относно ползването на семейното жилище има действие спрямо ищцата У. и ответника Х.У.. По силата на бракоразводното решение пожизнено запазеното право на ползване на ищцата У. не се е погасило, а се е концентрирало в полза само на ответника Х.Х.У.. Затова и смяната на бравата и не предоставянето на ключ от нея за жилището на ищцата не съставлява неоснователно действие на ответника Х.У. по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като той притежава правото на ползване на основание посочения по-горе нотариален акт за запазване на това право и решението за предоставяне на него на правото на ползване на цялото семейното жилище. В този смисъл е и уеднаквената практика на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 561 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2009 г., I г. о., където съдът е разгледал идентичен на настоящия случай.

         Не може да се приеме за основателен наведеният в жалбата довод, че след като с бракоразводното решение не е определен срок за ползване на семейното жилище от ответника Х.У., това основание е непротивопоставимо на ищцата при колизията на основания. Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползува поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а съгласно ал. 5 когато съпрузите имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му на единия от тях, вземайки предвид посочени в разпоредбата обстоятелства. Видно от бракоразводното решение ответникът Х.У. е поискал ползването на семейното жилище и нему е предоставено ползването, като ищцата, представлявана от процесуалния си пълномощник, не е поискала да й бъде предоставено ползването, нито е обжалвала решението. Пред ищцата е наличен друг съдопроизводствен ред за фактическото реализиране на запазеното право на ползване върху процесния апартамент – този по чл. 56, ал. 6 СК, ако счита, че е налице промяна на обстоятелствата.

Поради изложеното искът спрямо ответника Х.Х.У. се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

По отношение на ответника Г.Х.У. се установи по делото, че същият заедно със своя брат Н.Х.У. въз основа на нотариалния акт за прехвърляне са станали носители само на голата собственост върху процесния апартамент. От представените по делото нотариална покана и отговор на нотариалната покана от Е. П. Д.-У. (съпруга на ответника Г.У.) се установява, че ответникът Г.У. не ползва процесния апартамент, същият живее със съпругата си в апартамент в гр. с., ул. “Г.” № ., вх.., ет. ., ап.., където е и адресно регистриран. Автор на отговора на нотариалната покана е съпругата на ответника Г.У., тъй като последният е бил извън страната. Няма каквито и да било доказателства по делото, че ответникът Г.У. е сменил бравата на вратата и възпрепятства ползването на имота от страната на ищцата, за която по-горе се установи, че към настоящия момент не може да упражни правото си на ползване, поради концентрирането му в другия ответник Х.Х.У..

По повод наведени в жалбата доводи, следва изрично да се посочи, че ответникът Г.У. с отговора на нотариалната покана не е направил извънсъдебно признание, че държи имота за себе си и че е оспорвал правото на ищцата да ползва жилището, тъй като автор на отговора е неговата съпруга, за която няма данни да е била упълномощена за тези действия. Следва да се отбележи също, че ответникът Г.У. в отговора на исковата молба не е направил признание на иска, а единствено е направил признание на доказателствени факти, които процесуални изявления по същество са различни и имат различни правни последици. Видно е в отговора, че ответникът Г.У. поддържа, че искът е неоснователен и недоказан, като счита, че по никакъв начин с действия или бездействия не е ограничавал и не се е противопоставял на ищцата да ползва процесния имот, макар че изразява становище, че имота следва да се ползва от другия ответник Х.У. по силата на бракоразводното решение.

Поради изложеното се явява неоснователен и искът спрямо ответника Г.Х.У. и също следва да се отхвърли.

Като резултат на въззивната проверка следва да се отмени първоинстанционното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, тъй като са отхвърлени искове с правно основание чл. 108 ЗС, като вместо него се отхвърлят предявените искове с правно основание чл. 109 ЗС спрямо двамата ответници като неоснователни.

При този изход на делото в полза на въззиваемия Х.Х.У. следва да се присъдят направените разноски в размер на 200 лв., заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 29.04.2014 г.

За въззивното производство е заплатена държавна такса в размер на 25 лв. Първоинстанционното производство е образувано по два субективно пасивно съединени иска, по всеки от който се дължи държавна такса съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК. Исковете по чл. 109 ЗС са оценяеми, тъй като е за защита на вещни права и за негова цена се взема предвид данъчната оценка на имота съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК (определение № 541 от 09.11.2011 г. по ч.гр.д. № 472/2011 г. на ВКС, І г.о.). Данъчната оценка на имота видно от представеното удостоверение (л.7) е в размер на 32 911 лв., тъй като ищцата претендира правото на ползване върху целия имот. Съгласно чл. 71, ал. 2 ГПК когато предмет на делото са вещни права върху недвижим имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска, в случая 8227,75 лв. (32911 : 4). Държавната такса по всеки от двата иска е в размер на 4% (чл. 1 от Тарифата) или в размер на 329,11 лв. В този смисъл изчислена съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси по ГПК държавна такса за въззивното производство е общо за двата иска в размер на 329,11 лв. Поради изложеното и предвид изхода пред въззивната инстанция следва въззивницата да бъде осъдена да заплати допълнително държавна такса в размер на 304,11 лв. (329,11 – 25).

 

Водим от горните мотиви и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Окръжният съд

 

Р Е Ш И :

 

         ОТМЕНЯ решение №.36 от 20.03.2014 год., постановено по гр. д. №.091/2013 год. по описа на С. районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

         ОТХВЪРЛЯ предявените от К.Г.У., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 109 ЗС да бъдат осъдени Г.Х.У., ЕГН **********, с адрес ***, и Х.Х.У., ЕГН **********, с адрес ***, да преустановят неоснователните си действия по отношение на нея, изразяващи се в това, че й пречат да ползва самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.513.510.5.89, с предназначение апартамент № 17, ЗП – 56,21 кв.м., находящ се в гр. С., ул. “И.” (по нотариален акт “К.”) №., на шестия етаж, заедно с избено помещение № 13 с площ от 2,38 кв.м. и заедно с 0,829% ид.ч. от общите части на сградата и съответното право на строеж.

 

         ОСЪЖДА К.Г.У., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Х.Х.У., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

 

         ОСЪЖДА К.Г.У., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати в полза на Държавата по сметка на бюджета на съдебната власт на основание чл. 77 ГПК допълнително сумата от 304,11 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

 

         Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването на препис на страните пред ВКС на РБ при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.                   

 

                                       

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                2.