Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер  250                                    17.07.2014 година                        град Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                     Втори граждански състав

На трети юли                                                                                                 2014 година

В открито заседание в следния състав:                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Цветанов, въззивно гражданско дело номер 1254 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на Г.Х.Щ., подадена чрез процесуалния си пълномощник адв. Ч. ***, срещу решение № 225 от 15.04.2014 г., постановено по гр.д. № 2827/2013 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 535 ТЗ.

Жалбоподателят счита, че обжалваното съдебно решение е неправилно и незаконосъобразно. Навежда доводи, че процесният запис на заповед отговаря на изискването на чл. 535, т. 1 ТЗ и т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, тъй като съдържал изразът “запис на заповед” в заглавието и в съдържанието на документа. Твърди, че ответницата по иска имала юридическо образование и дългогодишен адвокат, който има необходимите познания и квалификация да възприеме съдържанието на документа като запис на заповед. Счита, че дори да се приеме, че процесният документ не представлява запис на заповед, същият имал характеристиката на разписка за посочената в него сума и отново доказва наличието на вземане за въззивника. Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноските пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата П.В.И. не е подала отговор на въззивната жалба, но с молба от 03.07.2014 г. взема становище за неоснователност на въззивната жалба и моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

         Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Г.Х.Щ., с която е предявен срещу П.В.И. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 535 ТЗ.

         По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на Г.Х.Щ. е образувано приложеното ч.гр.д. № 1709/2013 г. по описа на Казанлъшкия районен съд. След разглеждане на заявлението и въз основа на представения документ запис на заповед, издаден на 08.05.2013 г. с падеж 10.07.2013 г. за сумата от 13 000 лв., заповедният съд е издал заповед № 1177 от 17.07.2013 г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, с които е разпоредено длъжникът П.В.И. да заплати на Г.Х.Щ. сумата от 13 000 лв. по записа на заповед и сумата от 260 лв. съдебни разноски. Заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника на 08.11.2013 г., който е подал възражение на 21.11.2013 г., т.е. в рамките на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. След дадени указания до заявителя на 02.12.2013 г., същият е предявил установителен иск за вземането си по заповедта за изпълнение на 02.12.2013 г., т.е. в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Поради съвпадението на страните и идентичност на вземането, чието установяване се иска, с това, за което е издадена заповед за изпълнение, следва извод за допустимост на предявения иск.

         Съгласно постановките на т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, както е в настоящия случай, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Тъй като по делото няма въведени от страните твърдения или възражения за наличието на каузални правоотношения, по повод или във връзка с което да е издаден процесния запис на заповед, то на изследване подлежи само редовността от външна страна на записа на заповед, която преценка съдът прави независимо от направената преценка от заповедния съд.

По делото е приложен процесният документ, озаглавен “запис на заповед”, като страните не спорят, че е подписан от въззиваемата. С този документ издателят П.В.И. се е задължила безусловно да заплати на Г.Х.Щ. или на негова заповед сума в размер на 13 000 лв. на падежа 10.07.2013 г.

При проверката от външна страна на документа съдът изследва доколко същият като строго формален писмен акт отговаря на императивните изисквания на чл. 535 ТЗ. В случая документът е съставен в писмена форма и с него е поето безусловното задължение да се заплати точно определена сума в размер на 13 000 лв. на конкретна дата /падеж/ - 10.07.2013 г. Посочени са мястото и датата на издаване, мястото на плащане, името на поемателя и е подписан от издателя. Документът е озаглавен “запис на заповед”, но в текста на същия липсва наименованието “запис на заповед”.

Съгласно задължителните постановки на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, запазили сила и при действие на новия ГПК, за да е редовен от външна страна записът на заповед не е достатъчно изразът “запис на заповед” да е посочен само в заглавието или само в текста на документа, а трябва самият документ да се назове “запис на заповед” и в текста му да стои изразът “запис на заповед” и то в такава логическа връзка с другите думи, от която да стане ясно, че с този израз се обозначава самият документ като запис на заповед. Реквизитът на чл. 535, т. 1 ТЗ, чието тълкуване е бил предмет на посоченото тълкувателно решение, изисква наименованието “запис на заповед” да стои в текста на документа, в който се материализира волеизявлението на издателя за поетото безусловно задължение за плащане на определена парична сума. Наличието на израза “запис на заповед” в друга част на документа не покрива това изискване на закона и не съответства на даденото тълкуване на нормата. Поради това и наличието на текста “Записът на заповед се издава без разноски, без протест!” в процесния документ не се намира в такава логическа връзка с волеизявлението на издателя, от което да стане ясно, че с този израз се обозначава самият документ като запис на заповед. Поради това въззивният съд не споделя възраженията във въззивната жалба, че в текста на документа се съдържа израза “запис на заповед”.

Според чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който не съдържа посоченото наименование в своя текст, не е запис на заповед. Тъй като процесният документ не съдържа в текста си наименованието “запис на заповед”, същият съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 1 ТЗ не представлява запис на заповед и няма присъщата на валидния менителничен ефект сила. Този документ не може да удостовери наличието на парично вземане от менителничен ефект.

Възражението на жалбоподателя, че процесният документ представлявал разписка за взетите пари, е ирелевантно към валидността от външна страна на документа, тъй като по делото не са наведени твърдения за наличието на каузални правоотношения и съдът не може служебно да изследва този въпрос. Същевременно това възражение се прави едва във въззивната жалба в разрез с правилата за преклузия на процесуални права съгласно чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Ирелевантни са и твърденията на жалбоподателя, че издателят на процесния документ има юридическо образование и като дългогодишен адвокат има необходимите познания и квалификация да възприеме съдържанието на документа като запис на заповед. При проверката от външна страна на един документ дали представлява запис на заповед се изследва неговото съдържание като съответстващо на императивните изисквания за закона за форма, а не дали издателят е разбирал какъв документ подписва и какво задължение поема с него. Липсата в документа на някой от императивно предвидените реквизити на чл. 535 ТЗ опорочава неговата форма като ценна книга, а обстоятелството, че издателят е искал да създаде конкретна ценна книга /в случая запис на заповед/ не може да санира формалния порок и да я валидира.

Поради изложеното, въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна, а предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

         Въз основа на гореприетото и след цялостна въззивна проверка на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд приема, че то е обосновано и постановено в съответствие с приложимия закон, поради което следва да бъде потвърдено.

 

         С оглед изхода на спора въззиваемата страна има право на разноски, но доколкото такива не са поискани, то не следва да се присъждат.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – Стара Загора

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 225 от 15.04.2014 г., постановено по гр.д. № 2827/2013 г. по описа на К. районен съд.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването на препис на страните пред ВКС на РБ при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.                   

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           

                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                            2.