Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  254 /18.07.2014 г.    Година 2014                Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На трети юли                                                                         Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                 Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 2. АСЕН ЦВЕТАНОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1268 по описа за 2014 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от “М.” АД – гр. С.,  представлявано от Председателя на СД инж. Д.И.К.,  против решение № 426/11.04.2014г., постановено по гр. дело № 5536/2013г., по описа на С. районен съд.

 

          Жалбоподателят чрез процесуалният си представител моли, да бъде обезсилено постановеното решение № 426/11.04.2014г., постановено по гр. дело № 5536/2013г., на първоинстанционния РС-С. като недопустимо и бъде върнато делото за ново разглеждане. Алтернативно молят да бъде обявено решението за неправилно, ведно със законните последици от това.

 

          Изразяват становище, че извършеното уволнение е законосъобразно и обжалваната заповед е правилна и законосъобразна, с която е уволнена К.Д.К. от дружеството-работодател. Посочват, че извършеното уволнение е с акт в изискуемата от закона писмена форма, постановен от компетентен орган – законния представител на дружеството и с необходимите и изискуеми от закона реквизити – данни за нарушителя, конкретното нарушение, времето на извършването му, вида на наказанието и правното му основание /законният текст въз основа на който се налага – чл. 188, т. 3 от КТ/ чл. 195 от Кодекса на труда. От събраните пред районния съд гласни и свидетелски показания било установено, че в периода от м. април 2013г. до м. септември 2013г. многократно са подавани докладни от прекия ръководител на въззиваемата К. К., относно отказа й да изпълнява по време на работа възложените й задачи, което е инициирало дисциплинарното производство, завършило с налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание “дисциплинарно уволнение” и работодателят е спазил предвидената в КТ процедура за реализиране на дисциплинарната отговорност. Работодателят е събрал обясненията на работника в рамките на дисциплинарното производство  и ги е взел под внимание при определяне на наказанието, както и е бил сезиран ТЕЛК за общи заболявания, за което е било приложено по делото в районния съд експертно решение на компетенния орган и е било получено изрично предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение на дружеството – работодател с въззиваемата К. К. на основание чл. 330, ал.2, т. 6 от КТ на Дирекция “Инспекция по труда” – ГР. С. – изх. № 0068-5104/18.09.2013г. Считат, че дружеството-работодател в конкретния случай е събрало цялата информация относно заболяванията на въззиваемата-ищца К. К., били са приложени правилата за закрила при уволнение, като са били сезирани компетентните медицински и контролни органи, които са дали своето становище и разрешение. Считат, че предвид спазването на всички процесуални изисквания и материалния закон РС-С. е постановил неправилно решение, с което е признал уволнението на въззиваемата-ищца К. К. за незаконно.

 

Молят осъдителният иск по чл. 344, ал. 1, т.3 КТ, тъй като се явява недоказан по основание и размер, да бъде оставен без уважение.  Молят постановеното първоинстанционно решение да бъде обезсилено като недопустимо и делото да бъде върнато за ново разглеждане. Алтернативно, молят да бъде обявено решението за неправилно, ведно със законните последици от това.

 

Претендират за присъждане на направените по делото съдебни и деловодни  разноски. Не правят искане за събиране на нови доказателства.

  

          Въззиваемата страна К.Д.К. чрез процесуалният си представител адв. Н.К. *** са подали отговор на въззивната жалба, срещу постановеното решение от първоинстанционния РС-С., с който оспорват изцяло въззивната жалба като неоснователна  и молят същата да бъде оставена без уважение, а постановеното решение от РС-С. като правилно и законосъобразно, да бъде изцяло потвърдено. Считат, че решението на първоинстанционния съд е постановено при стриктно спазване на материялния закон и съдопроизводствените правила и основаващо се на всички събрани по делото доказателства. Оспорват изцяло изложените във въззивната жалба доводи на въззивника.         

 

          Молят въззивният съд да остави без уважение подадената въззивна жалба. А в случай ако разгледа делото по същество, да постанови съдебно решение, с което да потвърди постановеното първоинстанционно решение на РС-С., като допустимо, правилно и обосновано, както и постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила.

 

          Считат, че размерът на предявения иск е доказан от приетото и неоспорено заключение на назначената съдебно-икономическа експертиза пред РС-С., а основанието с извършените констатации на труовата книжка на ищцата, от които е вино, че същата не е работила за периода от уволнението 25.09.2013г. до 25.02.2014г. за който е уважен иска, при същия или друг работодател, поради което оставането на въззиваемата К. К. без работа е в пряка и причинна връзка с уволнението.

 

Въззиваемата моли,  да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и потвърдено постановеното първоинстанционно решение.

 

          Претендират за присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.          Не правят искане за събиране на други доказателства.

 

          Въззивникът “М.” АД – гр. С., редовно и своевременно призовани, явява се юриск. К., който взема становище, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо и поради това следва да бъде изцяло отменено, ведно с всички законни последици от това. Молят за присъждане на направените по делото разноски, включително и адвокатски хонорар.

 

Въззиваемият К.Д.К., редовно и своевременно призована, не се явява, вместо нея адв. К., която моли решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебното заседание по съществото на делото. Моли и за присъждане на направените по делото разноски, като размерът на адвокатския хонорар бил определен съобразно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2  и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ

 

          Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Въззиваемата К.Д.К. е била в трудово правоотношение с ответното дружество-въззивник “М.” АД – гр. С. и е заемала длъжността „инспектор качество на производствени процеси" до 25.09.2013г., когато със заповед под № 6830/25.09.2013г. е било прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ, поради дисциплинарното й уволнение за посочените в същата заповед нарушения на трудовата дисциплина, като въззивникът е квалифицирал същите като тежки такива, по смисъла на чл. 187, т. 1 и т. 3 от КТ, за неявяване на работа, неуплътняване на работното време и неизпълнение на възложената работа. Процесната заповед е надлежно връчена на въззиваемата на същата дата, видно от подписа й върху същата, на която дата едновременно е и е наложено и дисциплинарното наказание “уволнение” и на това основание е прекратен и трудовия й договор по чл. 195, ал. 3, във вр. с чл. 335, ал.2, т.3, във вр. с чл. 330, т. 7 от КТ.

 

От приетите като доказателства по делото от първостепенния съд се установява, че на 01.07.2013 г. председателят на Съвета на директорите /СД/ на дружеството-въззивник е подал представената по делото своя молба, с която е поискал мнението на ТЕЛК “Общи заболявания” при МБАЛ “Проф. д-р С.” АД – С., дали може да уволни дисциплинарно въззиваемата К., а с оглед трудоустрояването й с ЕР № 2364/12.11.2010 г. на същата ТЕЛК (л. 55 от делото на РС). С последното въззиваемата е била преосвидетелствана с 50 % трайно намалена работоспособност за срок до 01.11.2013г., поради посоченото в същото нейно общо заболяване - „……….”, с противопоказни условия на труд – силно натоварване на дясната ръка, статично и динамично пренатоварване на гръбнака (л. 9 от първоинстанционото дело). На 25.07.2013 г. въззивникът е получил исканото с молбата му от 01.07.2013 г. мнение на ТЕЛК, която с представеното по делото свое ЕР . г. е приела, че посоченото в представеното й от ответника ЕР № 2364/12.11.2010 г. на ТЕЛК - общо заболяване на ищцата - „………..”, определя 50 % нейна трайно намалена работоспособност, но не попада под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 г., а степента му на изразеност й позволява да се адаптира при промяна условията на труд, в рамките на професията й, без посочените неподходящи такива (л. 21 от първоинстанционното дело).

 

На датата 07.08.2013 г. прекият ръководител на ищцата – свидетелят Михов е поискал от същата да му даде в срок от два часа от получаване на това му искане, писмените си обяснения по чл. 193 КТ за това, че на 22.04.2013 г. в 16 часа отказала да изпълни разпореждането му и от 07.07.2013 г. не изпълнявала поставените й задачи по контрол на качеството на производствените процеси в определеното й от същия ръководител работно място в производствена база „Комерсиал.”, цех за пясъкоструене и боядисване (л. 29). На 08.08.2013г. въззиваемата е предала на този си пряк ръководител, представените по делото нейни писмени обяснения (л. 30).

 

          На 22.08.2013 г. същият пряк ръководител на К. е получил представената по делото от ответника препоръка на СТМ при „Енергоремонт Гълъбово”, с която във връзка с устното му запитване същата СТМ му отговорила, че с оглед определените в ЕР № 2364/12.11.2010 г. на ТЕЛК 50 % ТНР на ищцата и противопоказни условия на труд, същата е в състояние да извършва работа в цеха за пясъкоструене и боядисване на производствена база „Комерсиал” на ответника (л. 25).

 

          На 13.09.2013 г. председателят на СД на ответника е подал искане до Държавна инспекция по труда – С. за разрешение по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ да уволни дисциплинарно въззиваемата, към което е приложил посоченото мнение на ТЕЛК в ЕР № …19.07.2013 г., искането за обяснения и дадените такива от ищцата по чл. 193 КТ, препоръката на СТМ, доклада на прекия й ръководител и извлечение от трудовото й досие (л. 23). На 18.09.2013 г. директорът на ДИТ С. изпратил до ответника представеното по делото писмо, с което на основание чл. 333, ал. 1 КТ дал предварителното си разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ (л. 22), след което на 25.09.2013г. председателят на СД на ответника издал  и процесната заповед № 6830/25.09.2013г. за прекратяване без предизвестие на трудовото правоотношение с К..

 

По делото пред първоинстанционния съд е назначена съдебно – медицинска експертиза,  която съдът правилно и обосновано е възприел, поради неоспорването й от страните и липсата на противоречие на същата с останалите доказателства (чл. 202 ГПК). От заключението на вещото лице видно, че ищцата не страда от онкологично заболяване и не е страдала от такова към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение, а цитираната в представеното от същата по делото медицинско удостоверение изх. № 536/10.10.2013 г. (л. 10) – диагноза: „………. заболяване по международната класификация на болестите (л. 91). При това положение съдът признава с настоящото решение, че ответникът не доказа оспорването на верността на това представено от ищцата по делото медицинско удостоверение изх. № 536/10.10.2013 г., защото в последното е удостоверено на латински език само заключението, че на ищцата е поставена диагноза „………..”, но не и че това й заболяване е онкологично, а от ЗСМЕ се установи, че тя действително има поставена такава диагноза, но последната не представлява онкологично заболяване. Ето защо съдът признава с настоящото решение, че ответникът не доказа оспорването на верността на представеното от ищцата горепосочено медицинско удостоверение, но и последното не доказва твърденията й да е страдала от онкологично заболяване към датата на дисциплинарното й уволнение (чл. 194 ГПК). Нещо повече. От ЗСМЕ се установи несъмнено по делото, че ищцата не е страдала от онкологично заболяване към датата на процесното й дисциплинарно уволнение.

 

По делото първостепенният съд е назначил, изслушал и приел като доказателство по делото и съдебно – психиатрична експертиза, а поради оспорване от пълномощника на ищцата на заключението по същата на определеното да я изготви вещо лице К. и нова съдебно – психиатрична експертиза, заключението по която да се изготви от друго вещо лице д-р Н.. Същото е представило повторно заключение, като  въззивният съд възприема заключението на новата съдебно – психиатрична експертиза на вещото лице Н. , както обосновано и мотивирано е приел и първостепенния съд, поради неоспорването им от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства по делото (чл. 202 ГПК). Действително от последното заключение е видно, че въззиваемата К. има поставена диагноза /страда/ от психичното заболяване „……” с код по МКБ-10: F41.0, макар и към датата на връчване на заповедта за дисциплинарното й уволнение на 25.09.2013 г. да не е имала клинични прояви на същото, като това й заболяване попада под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ (л. 125). Същото заболяване е нормативно уредено в чл. 1, ал. 1, т. 5 от същата Наредба.

 

 Неоснователни се явяват доводите на въззивника във въззивната жалба, че въпроса дали посоченото психично заболяване, от което страда ищцата, попада под закрилата на тази наредба, бил правен и поради това неправилно вещото лице д-р Н. е отговорило на същия в заключението си, защото тъкмо противното приема ВКС в задължителната си практика по чл. 290 ГПК (Р № 521-2012-IV г.о. на ВКС).

 

Неоснователни са и доводите на пълномощника на въззивника във въззивната жалба, че понеже към датата на дисциплинарното й уволнение въззиваемата К. нямала клинични прояви на това си психично заболяване, липсата им следвало да бъде приравнена на липса на самото заболяване и поради това не следвало да бъде вземано нарочното мнение на ТЕЛК за уволнението й. От отговорите на вещото лице д-р Н. дадени в съдебно заседание пред районния съд на 02.04.2014г. става ясно точно обратното, а именно, че психичното заболяване “….”, от което страда ищцата, няма строго определен ход на проявление и може да има период от две или повече години, в които да няма клинични прояви, които да се появят след това, но диагнозата й е поставена и си остава, и не може да бъде отменена (л. 130). Следователно, ищцата е боледувала от това ……..заболяване и към датата на дисциплинарното й уволнение на 25.09.2013 г., независимо, че към същата не е имала клинични прояви на същото. Въпреки това по делото няма данни въззивника- работодател да е изпълнил задължението си по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/20.02.1987 г. и да е събрал предварителна информация от ищцата, преди дисциплинарното й уволнение, дали страда от посочените в чл. 1 от същата наредба болести, включително и от посоченото психично заболяване паническо разстройство, от което се установи несъмнено от ЗСПЕ на вещото лице д-р Н., че същата е страдала и към датата 25.09.2013 г. на връчване на заповедта за дисциплинарното й уволнение, а тази диагноза й е била поставена още при преосвидетелстването й от ТЕЛК на 04.12.2007 г., и спомената в ЕР на последната и в изменящото го решение на НЕЛК от 16.04.2009 г. (л. 12 и 128 от първоинстанционното дело), а с оглед обстоятелството, че ответникът не представи, въпреки задължаването му, ЛТД на ищцата, съдът не би могъл да приеме, че тези решения не се намират в последното и той не е знаел поради това за отразеното в същите нейно психично заболяване преди дисциплинарното й уволнение (чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК).

 

Първоинстанционния съд правилно, обосновано и мотивирано не е възприел заключението на вещото лице д-р К. по първоначалната съдебно -психиатрична експертиза, защото извода й в същото, че психичното заболяване „…..”, от което страда и е страдала ищцата към датата на дисциплинарното й уволнение, не попадало под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 г., противоречи категорично на разпоредбата на чл. 1, ал. 1, т. 5 от последната, според която под закрилата на тази наредба попадат всички психични заболявания, а не само определени видове от тях, а паническото разстройство, от което страда ищцата, е психично заболяване с код F41.0 според международната класификация на болестите, видно и от представения по делото кратък справочник на същите (л. 102).

 

В този смисъл съобразно специалната и императивна разпоредба на  чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ работодателят може да уволни дисциплинарно по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ след предварително разрешение на Инспекцията по труда за всеки отделен случай (за всяка хипотеза на закрила), трудоустроен работник или служител, както и работник и служител, боледуващ от болест, определена в Наредба на МЗ. В задължителната си практика по чл. 290 ГПК ВКС е разяснил, че когато един работник се ползва от закрилата по чл. 333 КТ на повече от едно основание, то всяка от тях трябва да бъде преодоляна поотделно (Р 83-2011-IV г.о. на ВКС), а в решение № 355/17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на IV г.о. на ВКС е прието още, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ е с обективен характер и цели да предпази работника от неблагоприятните последици на уволнението по съображения от социален и хуманен характер. Поради това за прилагането й  е достатъчно към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/87 г., независимо дали работодателят е знаел за това, освен ако работникът умишлено го е въвел в заблуждение, давайки след поискване невярна предварителна информация, че не страда от такова заболяване. Практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК е задължителна за всички съдилища в Републиката.  

 

В конкретния случай първостепенният съд подробно, обосновано и мотивирано е разгледал всички законови предпоставки за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” на ищцата, като е стигнал и до обоснования извод, че дисциплинарното уволнение на въззиваемата К. се явява незаконно. Нарушена е императивна разпоредба на трудовото законодателство, а именно чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което заповедта за налагане на дисциплинарното наказание “уволнение” съответно и прекратяване на трудовото правоотношение на въззиваемата К. се явява неправилна и незаконосъобразна.

 

В тази насока първият обективно съединен иск за отмяна на  дисциплинарното уволнение на въззиваемата К. се явява основателен и доказан и като такъв правилно е бил уважен от първостепенния съд.

 

Основателен се явява и втория евентуално съединен иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, който следва съдбата на главния иск, като при неговото уважаване следва да бъде уважен и този обективно съединен иск.

 

 Първостепенният съд е стигнал до обоснования и мотивиран извод, че с уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ в мотивите към обжалваното Решение, че се дължи и обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, което е в размер на брутното трудово възнаграждение на въззиваемата за времето през което е останала без работа, поради незаконното уволнение, но не повече от шест месеца. На основание ч. 228, ал. 1 КТ, във вр. с . 225, ал. 1 КТ районния съд е определил правилно и дължимия размер както и периода от време, за който се дължи това обезщетение , а именно в размер на 2 476.50 лева /495.30 лева за пет месеца/, съответно за периода то датата на уволнението 25.09.2013г. до 25.02.2014г., съобразно допуснатото последно изменение на иска в съдебно заседание пред първата инстанция на 02.04.2014г.

 

 В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата К. направените от  нея разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, общо в размер на 750 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат – адв. Н.К. по договор за правна помощ от 02.06.2014г. и представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, надлежно приложени по делото на л. 24-25.

 

На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото Решение  подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 Водим от горното, съдът

 

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 426/11.04.2014г. по гр.дело № 5536/2013г., по описа на С. районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 ОСЪЖДА “М.” АД – гр. С., с ЕИК ......., със седалище и адрес на управление ГР. С., кв. “И.”, представлявано от изпълнителния директор Д.И.К., да заплати на  К.Д.К. сумата в размер на 750 /седемстотин и петдесет / лева, представляващи направените от нея разноски по делото, пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

                                                                2.