Р Е Ш Е Н И Е

 

 

номер 373                            28.11.2014 година                   град Стара Загора

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД         Втори граждански състав

На двадесет и осми октомври                                            2014 година

В открито заседание в следния състав: 

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

2. ВАНЯ ТЕНЕВА

 

при секретар С.С., като разгледа докладваното от младши съдия Тенева, въззивно гражданско дело номер 1297 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на К.Т.К. чрез пълномощника му адв. В.Б. срещу решение № 159 от 21.03.2014 г. по гр. дело № 1625/2013 г. на К. районен съд. Решението е обжалвано в частта, в която са отхвърлени исковете за нищожност на съдебно споразумение и решение по гр. дело № 2176/2011 г. на КРС, като искането е да се обезсили като недопустимо решението на първата инстанция в тази част. Решението е обжалвано и в частта, в която е отхвърлен предявеният ревандикационен иск, като тук искането е да се уважи претенцията по чл. 108 от ЗС.

Въззиваемата страна М.С.К., чрез процесуалния си пълномощник адв. Е.С. в депозиран отговор оспорва изцяло въззивната жалба с аргументи за нейната неоснователност. Искането до въззивния съд е да потвърди решението в обжалваната част.

Постъпила е въззивна жалба и от М.К. чрез адв. С., с която се обжалва решението в частта, в която първата инстанция се е произнесла по предявен отрицателен установителен иск и е признала за установено, че по отношение на ищеца М.К. не притежава повече от една втора идеална част от ограниченото вещно право на ползване на целия апартамент. В жалбата ответницата твърди, че решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено, като основното твърдение е, че доверителката й притежава ограничено вещно право върху целия имот.

Постъпил е отговор, в който се оспорва твърдението на ответницата, че притежава право на ползване и върху ½ идеална част на имота, която е собственост на К.К..

По първоинстанционното производство е постановено и допълнително решение за поправка на очевидна фактическа грешка, което също е обжалвано – от М.К.. Това допълнително решение касае диспозитива по отрицателния установителен иск по отношение на ограниченото вещно право на ползване. С постъпилата жалба се твърди, че няма правно основание за постановяването му и не се касае за ОФГ, а за допълнение, което не може да бъде направено служебно от съда.

И по тази жалба има постъпил отговор, в който процесуалният представител на ищеца изразява мнение, че допълнителното решение е недопустимо.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от фактическа страна и правна страна следното:

 

          Производството пред районния съд е образувано по искова молба на К.Т.К., с която са предявени срещу М.С.К. при условията на обективно кумулативно съединяване следните искове :

- установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за признаване нищожност на клауза от брачно споразумение по чл. 51 ал. 1 от СК,

- установителен иск за прогласяване нищожност на съдебното решение, с което е одобрено споразумението по гражданско дело № 2176/2011 г. на Районен съд К.,

- отрицателен установителен иск срещу М.К., с който да се признае за установено по отношение на ищеца, че ответницата К. не притежава в своя полза ограничено вещно право на ползване върху целия процесен апартамент - находящ се в гр. К., ул.”В.” № ., вх. . ет. . ап. ., и

- ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС, с който да се приеме за установено, че ищецът е собственик на ½ ид. части от апартамента и да се осъди ответницата да върне владението върху ½ ид. части от апартамента. Претендирани са и разноски.

Процесният недвижим имот е индивидуализиран с административен адрес, като има препращане към нотариален акт за дарение на недвижим имот от 25.12.2011г. № . том ., рег. № .по нот. дело № .. на Нотариус и. Г. с рег. № ., Нотариална камара – С., в който подробно са описани границите и съседите на имота, както и останалите изискуеми реквизити за редовност на исковата молба.

По отношение на първият иск в исковата молба подробно са изложени аргументи защо следва да се счита, че сключеното брачно споразумение е нищожно. Адв. Б. твърди, че в частта по отношение ползването на семейното жилище споразумението е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на параграф първи от допълнителните разпоредби на СК т.е. на дефинитивната разпоредба от Кодекса, според която жилището е семейно, когато в него живеят съпрузите и ненавършилото пълнолетие дете. След като към момента на сключване на споразумението пред съд детето на семейство К. било навършило пълнолетие, това означавало, че жилището вече не било семейно. Следователно не можело да бъде предмет на брачното споразумение. А след като споразумението било нищожно, то и решението, с което споразумението е утвърдено също било нищожно.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за обявяването на споразумението за нищожно. Несъмнено същото има характер на договор и се подчинява на разпоредбите за нищожност в ЗЗД. Същото не противоречи на императивна правна норма. Жилището е семейно и то не може да се превърне в друго ако съпрузите нямат деца или децата им навършат пълнолетие в някакъв момент. Неоснователен е и искът за нищожност на съдебното решение, с което същото споразумение е одобрено, доколкото в закона хипотезите за обявяване на нищожност на съдебен акт са изрични (нищожно е онова решение, което е постановено от незаконен състав, което излиза извън предмета на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма, неподписано е и е абсолютно неразбираемо дори по пътя на тълкуване на решението) и в случая нито една от тях не намира място към посоченото решение. Всъщност и самият ищец чрез своя процесуален представител твърди, че тази нищожност произтичала от нищожността на споразумението. Първата инстанция е отхвърлила тези два иска с правилни и детайлни аргументи, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 от ГПК.

 

По отношение на другите два иска - отрицателния установителен и ревандикационния иск ищецът обосновава правният си интерес от предявяването им с факта, че и към момента на депозиране на исковата молба той е съсобственик на ½ ид. част от апартамент находящ се в гр. К., ул.”В.” № ., вх. . ет. . ап. .. Тази съсобственост произтича от настъпилия юридически факт на прекратяване на брака и трансформиране на СИО върху апартамента в обикновена съсобственост при равни квоти. Не се спори от страните, че целият апартамент е под фактическата власт на бившата съпруга на ищеца – М.К., като общото им вече пълнолетно дете се прибира в жилището по време на ваканциите. Така също с нотариален акт за дарение на недвижим имот  от 25.12.2011г. № . том ., рег. № .по нот. дело № .. на Нотариус и. Г. с рег. № ., Нотариална камара – С. се установява, че същата като съсобственичка на ½ ид. част от процесния апартамент е прехвърлила собствеността си на сина си Т.Т.., като във въпросния нотариален акт е волеизявила, че запазва ограничена вещно право на ползване върху целия апартамент – тоест, тя се легитимира пред трети лица като собственик на вещното право на ползване върху целия апартамент и отрича бившият й съпруг К. да има такова право. Самият той в исковата молба заявява, че е лишен от достъп до жилището поради смяна на бравата и М.К. оспорва правото му да ползва за свои потребности и нужди имота, като твърди, че с одобреното споразумение по бракоразводното дело е получила по законен начин безсрочно и безвъзмездно вещно право на ползване върху ид. част от собствеността на ищеца. Такива подробни съображения са изложени и в отговора на М.К., подаден чрез адв. Е.С.. В този отговор се твърди, че споразумението е един перфектен писмен израз на волята на двамата съсобственици на семейния апартамент относно това на кого да бъде предоставено ползването му за периода след развода. След утвърждаване на това споразумение чрез съдебното решение, в което е инкорпорирано и влизането му в сила, същото е породило вещноправен ефект. Представено като аргумент в подкрепа на тези твърдения е тълкувателно решение № 47/03.04.1961г.

Всъщност с брачното споразумение, одобрено с влязло в сила съдебно решение от 14.12.2011г. по гр. дело № 2176/2011г. на РС-Казанлък не са прехвърлени вещни права, а въпросът за ползването на семейното жилище е разрешен по следния начин: “Ползването на семейното жилище находящо се в гр. К., ул.”В.” № ., вх. . ет. . ап. ., се предоставя на М.С.К.”. С този израз на ответницата е било дадено право да си служи със семейното жилище и е създадено облигационно правоотношение. Безспорно в съдебната практика и теория е, че брачното споразумение в частта по отношение на ползването на семейното жилище има силата на договор - създават се облигационни правоотношения най-близки до договора за наем. В случая обаче такъв уговорен наем няма в споразумението. Двамата бивши съпрузи са можели да уговорят срок или наем за жилището, но това не е сторено. Не е казано и че правото на ответницата да обитава жилището е пожизнено. Всъщност с това споразумение страните са можели да уговорят и имуществените последици от развода (като в тази част съдебното решение ще има характера на съдебна спогодба, ползваща се със стабилитет и сила на пресъдено нещо), но не са го сторили и не може да се твърди, че то има вещно прехвърлителен ефект. Това споразумение има характер на договор в частта по отношение ползването на жилището и като такъв не може да бъде изменян едностранно, както се е опитал да направи ищеца подавайки нотариална покана. В тази нотариална покана той претендира наем от същата за периода от влизане на решението в сила от 14.12.2011г. до 30.05.2013г. Такова изменение може да се претендира пред съд по аналогия с чл. 57, ал. 2 от СК. В случая не се касае обаче за договор за наем, а между страните е налице заем за послужване. Очевидно е, че ищецът е изоставил искането си да претендира наем – не го е заявил пред районния съд, а е поискал връщането на владението върху своята една втора идеална част от имота чрез вещен иск по чл. 108 от ЗС. Пререшаване на този въпрос е допустимо – всъщност съдържанието на споразумението по чл. 51 ал. 1 от СК включва все въпроси, които могат да се решат по друг ред след постановяване на решението за одобрение на споразумението и прекратяване на брака – и родителските права, личните отношения и издръжка могат да бъдат предмет на друг исков процес и промяна във фамилното име също.

Със сключеното споразумение К.К. е предал ползването на апартамента на бившата си съпруга М.К., но го е направил без да уточни срок или цена за ползване т.е. създали са се правоотношения на основата на чл. 249, ал. 2 от ЗЗД, които могат да бъдат пререшени в друг исков процес. На основание заема за послужване заемодателят – К. може да поиска по всяко време връщането на вещта – процесният имот от заемополучателя К.. В случая по делото няма представени доказателства ищецът да е искал връщането на този имот преди подаването на исковата молба. Нотариалната покана се отнася относно неоснователните му претенции за заплащане на наем, но със самата искова молба несъмнено същият желае връщането на владението и ползването на своята ½ ид. част от процесния апартамент, с което договорът за послужване се счита за прекратен. За връщането на вещта по заем за послужване може да се предяви както облигационен иск по чл. 249, ал. 2 от ЗЗД, така и вещен такъв – например чл. 108 от ЗС. С депозираната искова молба предмет на разглеждане по настоящото производство, той е предявил претенцията си за връщане владението на своята ½ ид. част от имота. Аргументите на отсрещната страна и представената практика са неотносими към случая що се касае за вещното право на ползване. С получаването на исковата молба, която в случая може да се счита покана за предаване владението на идеална част от имота, ответницата вече е в забава.

С оглед гореизложеното могат да се направят следните правни изводи. Пълномощникът на ответницата е обжалвал от името на своята доверителка отрицателния установителен иск и в тази част решението освен за валидност, подлежи на проверка и за допустимост. След правен анализ въззивната инстанция установи, че в тази част съдебното решение е недопустимо – ищецът няма правен интерес да предявява подобен иск, нито като инцидентен установителен, нито като самостоятелен установителен иск. Предмет на проверка за това дали ответницата притежава ограничено вещно право на ползване и върху ½ ид. част от собствеността на ищеца ще бъде извършена при постановяване на съдебния акт по отношение на предявения ревандикационен иск. А с произнасянето на диспозитив по него ще се установи със сила на присъдено нещо дали същата притежава или не правно основание, на което да държи имота. Ето защо решението следва да се обезсили в тази част.

По отношение на предявения ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС - с него невладеещият собственик на една вещ има правен интерес от предявяването на иска, винаги когато е нарушено правото му на владение. По него предмет на доказване от страна на ищеца е собствеността му или притежаваните от него ограничени вещни права, както и че ответната страна упражнява фактическа власт върху вещта. В случая ищецът се легитимира като собственик на ½ ид. част от процесния апартамент находящ се в гр. К., ул.”В.” № ., вх. . ет. . ап. ., закупен по време на брака му с ответницата, върху  който след развода се установила обикновена съсобственост при равни квоти. Към настоящият момент същият е собственик на ½ ид. част от имота – това не се оспорва от ответницата и се доказва от представения нотариален акт за покупко-продажба и решението по бракоразводното дело. Безспорно между страните е, че фактическата власт върху целия апартамент след влизане в сила на решението по бракоразводното дело и към настоящия момент се упражнява от ответницата М.К.. Същата за да защити правото си да владее целия имот твърди, че притежава ограничено вещно право на ползване върху целия апартамент, произтичащо от нейната съсобственост /прехвърлена към момента на сина  й/, и от брачното споразумение, за което твърди, че е валиден способ за прехвърляне на вещни права. Както беше изяснено по – горе в правната теория и в съдебната практика по приложението на Семейния кодекс от 1968г., последващият Кодекс от 1985г., както и най-новият Семеен кодекс от 2009г. не съществува съмнение, че понятието ползване на семейното жилище не е тъждествено с вещното право на ползване като ограничено вещно право. Предоставянето на семейното жилище само на единия съпруг не засяга ничии собственически права и не ги ограничава, а означава единствено, че единият съпруг ще продължи да живее в семейното жилище, без да придобива право на собственост или ограничено вещно право върху него. Аргумент за това, че не се прехвърля ограничено вещно право е също и фактът, че за семейно жилище може да бъде обявено и такова, което е собственост на трети лица – например родителите на единия от бившите съпрузи, което по силата на закона може да бъде предоставено за ползване на единия от бившите съпрузи, а в този случай безспорно не може да се учреди ограничено вещно право върху чужд имот, нито чрез решението на съда, нито чрез споразумението по чл. 52, ал. 1 от СК.

 

Ответницата М.К. противопоставя като възражение вещно право на ползване и твърди, че основанието за упражняването на фактическа власт върху целия апартамент е брачното споразумение. СЛед като се установи, че то няма вещно прехвърлителен ефект следва да се установи какво правоотношение се създава. По – горе беше изяснено,  че това е договор за заем за послужване. Настоящият състав намира, че към момента ответницата няма и облигационно право да държи имота. Вярно, че с брачното споразумение на същата е отдадено ползването на имота – без да е определен срок и безвъзмездно. Ищецът не е поканил бившата си съпруга да предаде имота преди подаване на исковата молба, но с предявяването на иска К. несъмнено е изявил воля, да му се върне владението върху неговата 1/2 ид. част от имота. Ето защо следва да се счита, че с исковата молба е направено изявление за прекратяване на безсрочния договор за заем за послужване по чл. 249, ал. 2 от ЗЗД и тъй като към настоящият момент жилището още не е освободено, а се оспорва вещното право на ищеца следва да се счете, че той има пълно право да получи владението на ½ ид. част от имота си и ревандикационният иск следва да бъде уважен.

 

По делото е постановено и обжалвано допълнително решение за поправка на очевидна фактическа грешка по отношение на диспозитива по предявения отрицателен установителен иск, което е неразделна част от решение № 159 от 21.03.2014 г. по гр. дело № 1625/2013 г. на К. районен съд. То също следва да бъде обезсилено като недопустимо предвид горепосочените аргументи.

 

По разноските:

 

С оглед крайния изход на делото следва да се присъдят разноски в полза на въззивника съобразно чл. 78 ал. 1 от ГПК в размер на 421, 67 лева.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. Стара Загора

 

Р Е Ш И :

 

ОБЕЗСИЛВА Решение № 159 от 21.03.2014 г. по гр.дело № 1625/2013 г. по описа на Районен съд К. в частта, в която е признато за установено, по отношение на К.Т.К. ЕГН ********** ***” и М.С.К.  ЕГН ********** ***, че М.С.К. не притежава една втора идеална част от ограниченото вещно право на ползване на целия апартамент, находящ се в гр.К. ул.”В.” №. вх.. ет.. ап.., удостоверено с нот.акт за дарение на недвижим имот от 23.12.2011год. №85, том 3 рег. №3050, дело 371/2011г., като недопустимо.

ОБЕЗСИЛВА Решение № 245 от 08.05.2014 г. гр.дело № 1625/2013 г. по описа на Районен съд К., което е неразделна част от Решение № 159 от 21.03.2014 г. по гр.дело № 1625/2013 г. по описа на Районен съд К. като недопустимо.

ОТМЕНЯ Решение № 159 от 21.03.2014 г. по гр.дело № 1625/2013 г. по описа на Районен съд К. в частта, в която е отхвърлен предявения от К.Т.К. ЕГН ********** ***” против М.С.К. ЕГН ********** *** иск съдът да признае за установено, че той е собственик и да осъдите М.К. да му предаде владението и ползването на съответната притежавана от мен ½ идеална част от имота в гр.К. ул.”В.” №. вх.. ет.. ап.. като неоснователен, вместо което постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.С.К. ЕГН ********** ***, че К.Т.К. ЕГН ********** ***” е собственик на ½ идеална част от Апартамент №9, вх.А, на трети етаж от масивна жилищна сграда, построена с отстъпено право на строеж върху общинска земя, находяща се в кв.276 по плана на гр.К., ул.”В.” №. във втора строителна зона, състоящ се от дневна, спалня, кухня, две тераси и сервизно помещение, с разгъната застроена площ на жилището 70.96 кв.м., с принадлежащото избено помещение №.с полезна площ 3.86 кв.м. с 2.22% идеални части от общите части на сградата, представляващи 5.77 кв.м. и 2.22% от правото на строеж върху терена при граници и съседи на жилището: юг – апартамент №., вх.А, север – двор, изток-улица, запад – двор и ОСЪЖДА М.С.К. ЕГН ********** *** ДА ПРЕДАДЕ ВЛАДЕНИЕТО на К.Т.К. ЕГН ********** ***” на ½ идеални части от гореописания имот.

ОСЪЖДА М.С.К. ЕГН ********** *** да заплати на К.Т.К. ЕГН ********** ***”сумата от 421, 67 лева разноски по въззивното производство.

 

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

 

          Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, с изключение на тази част, отнасяща се до предявения иск за нищожност на съдебно решение.

                    

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:       

 

 

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                   2.