Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 341                            05.11.2014 година                     гр. С.

 

   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД        II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На осемнадесети септември                   две хиляди и четиринадесета година

В открито заседание в следния състав

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                ВАНЯ ТЕНЕВА

 

 

СЕКРЕТАР: С.С.

като разгледа докладваното от младши съдия Тенева в. гр. д. № 1316 по описа за 2014 г., за да се произнесе съобрази:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на адв. Р.А. – особен представител на А.С.В. срещу решение № 563 от 16.05.2014 г., постановено по гр. д. № 3719/2013 г. по описа на Старозагорски районен съд.

С обжалваното решение районният съд е признал за установено по отношение на А.С.В. и С.А.В., че дължат солидарно на К.И.В. сумата от 9941,89 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда-23.12.2011 г., представляваща неизплатено задължение по запис на заповед издаден на 25.04.2005 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1 от 03.01.2012 г. по ч.гр.д. № 179/2012 г. по описа на С. районен съд, като иска в останалата част до предявената сума 10 981 лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

В жалбата са наведени доводи, че съдебното решение е неправилно и незаконосъобразно и се иска целият иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Другият ответник не е подал въззивна жалба и по отношение на него първоинстанционният акт е влязъл в сила.

Въззиваемата страна не е подала отговор в законоустановения срок.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на К.И.В., с която е предявен срещу А.С.В. и С.А.В. установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 505 ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 537 от ТЗ, за установяване, че същите му дължат сумата от 10 981 лева по издаден от тях запис на заповед в негова полза. Искът е предявен в законоустановения срок след подадено бланкетно възражение от С. и А. В. в образуваното заповедно производство по заявление на К.В.. В заявлението ищецът е претендирал сумата от 10 981 лева по запис на заповед, издаден от двамата ответници в негова полза, като цялата сума, за която същите са се задължили да платят безусловно по менителничния ефект е в размер на 15 000 лева. В исковата молба ищецът твърди, че издаденият запис на заповед е обезпечение по заемно правоотношение между него и двамата издатели на ценната книга. През 2005 г. е изтеглил банков кредит на свое име в размер на 15 000 лева. Така изтеглената сума е предал на ответниците, които го уверили, че ще погасяват месечните вноски към банката. Като обезпечение и гаранция те подписали запис на заповед на 25.04.2005 г. с падеж 30.04.2009 г. точно за сумата от 15 000 лева. Твърди, че в един момент двамата длъжници спрели да плащат, в резултат на което самият той бил осъден и срещу него има образувано изпълнително дело за погасяване на остатъка по банковия кредит. Така се породил и правният му интерес да подаде заявление по чл. 417 от ГПК на основание издадения запис на заповед. Подадените възражения от двамата издатели са редовни, но не съдържат конкретно оплакване, а само е подписана бланката по чл. 414 от ГПК. Обект разрешаване от настоящата инстанция е правния спор дали следва да се признае за установено спрямо А.В., че дължи сумата претендирана като вземане по запис на заповед по заповедното производство.

Пред първата инстанция в отговора си особения представител – адв. А. навежда общи възражения за несъответствие между факти и обстоятелства в исковата молба и представени доказателства. Преповторено е кой какво твърди и че не ставало ясно дали ищецът претендира плащане на основание неизпълнено задължение по банков кредит или по записа на заповед. Същата като процесуален представител на ответника не предявява релативни възражения, относими към погасяването или изключването на вземането по издадения запис на заповед. В подадената въззивна жалба са изложени аргументи от особения представител, че според него ищецът е поддържал претенцията си на основание неизпълнено задължение по банков кредит, който договор не бил и приложен към делото като доказателство, а първата инстанция неправилно е разгледала правоотношението между ищеца и двамата ответници на основание издадения запис на заповед.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

          При предявен иск по чл. 422 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед дори и при въведено твърдение на ищеца, че вземането му произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът следва да докаже вземането си на основание менителничния ефект. Едва при заявени релативни възражения на ответника следва да се разпредели доказателствената тежест спрямо тези възражения. В настоящия случай ответникът – въззивник в това производство не е навел такива възражения като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на каузалното правоотношение, поради което спорът следва да се разгледа на основание редовността на ценната книга. В този смисъл и Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОССГТК на ВКС - т. 17. След извършена служебна проверка на записа на заповед се установи, че същият е валиден и редовен – съдържа всички необходими реквизити и следва да се уважи изцяло предявения частичен иск за сумата от 10 981 лева. Решението на първа инстанция е приключило с установителен диспозитив за сумата от 9 941, 89 лева, като за останалата част до 10 981 лева искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С жалбата особения представител иска отхвърляне на целия иск за цялата претендирана сума т.е. по отношение на отхвърлителния диспозитив има влязло в сила решение, доколкото и в тази част ответникът А.В. няма правен интерес да обжалва. Същият безспорно дължи солидарно връщането на тази сума съгласно правилото на чл. 513 от ТЗ.

По изложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено като законосъобразно и обосновано.

По разноските: 

Не са претендирани разноски от пълномощника на въззиваемата страна. Що се касае до таксата по подадената жалба от особен представител на ответника – въззивник съгласно Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.7) дължимата държавна такса следва да се присъди от съда с решението на спора. Съобразно изхода на делото таксата за въззивно обжалване следва да бъде в тежест на А.В., а дължимата сума е 198, 84 лева.

 

Водим от горните мотиви, Окръжен съд - гр. С.

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 563 от 16.05.2014 г., постановено по гр. д. № 3719/2013 г. по описа на С. районен съд.

ОСЪЖДА А.С.В., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. С., ул. “А. К.” № ., ет.., ап. . да заплати по сметка на ОС С. сумата от 198, 84 лева, представляваща държавна такса.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис на страните, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.