Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 382                            05.12.2014 година                     гр. С.

 

   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД         II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и осми октомври                две хиляди и четиринадесета година

В открито заседание в следния състав

 

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                              ВАНЯ ТЕНЕВА

 

СЕКРЕТАР: С.С.

като разгледа докладваното от младши съдия Тенева в. гр. д. № 1346 по описа за 2014 г., за да се произнесе съобрази:

 

         Обжалвано е решение № 266/21.05.2014г. по гр. дело № 1517/2013г. по описа на РС К.. В първоинстанционния акт съдът е осъдил К.Т.К. да заплати на М.С.К. обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за ползване на ½ ид. част от съсобствен лек автомобил марка “Р.”, с рег. № СТ ... АР за периода от 30.05.2012г. до 12.12.2012г. в размер на 2 060.62 лева, ведно със законната лихва, считано от 18.06.2013г. Също така е осъден да заплати обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползване на ½ ид. част от посочения лек автомобил, за периода от 13.12.2012г. до 30.05.2013г. в размер на 1 757.28 лв., ведно със законната лихва от 18.06.2013г. до окончателното й изплащане.  Отхвърлени са предявените искове от М.С.К. за мораторна лихва – иск за заплащане на 155.68 лева лихва за забава върху обезщетението по чл. 31, ал. 2 от ЗС и иск за заплащане на 43.21 лева лихва за забава на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД. С решението е отхвърлен иск по чл. 30, ал. 3 от ЗС в размер на 195 лева, както и сумата от 1534.41 лева – лихва за забава върху сумата от 195 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 1534.41 лева. Присъдени са разноски.

 

Въззивната жалба е подадена от К.Т.К. чрез процесуалният му представител адв. Б., като се обжалва частично решението (само  в осъдителната му част по отношение на исковете по чл. 31, ал. 2 от ЗС и по чл. 59 от ЗЗД) и се иска обезсилване на постановения акт в обжалваната му част. Алтернативно се иска отмяна на решението. Претендират за разноски.

 

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от М.С.К. с процесуален представител адв. С., с който се оспорва подадената въззивна жалба. Изложени са подробни мотиви от жалбоподателя. Молят да се остави без уважение подадената въззивна жалба и потвърди атакуваното съдебно решение.

 

В съдебно заседание процесуалният представител и въззивника поддържат подадената въззивна жалба Адв. Б. акцентира на факта, че постановеният съдебен акт е недопустим. Съдът на няколко пъти е променял правната квалификация, без да е имал основание за това, като е пропуснал да се произнесе по исковете с които е сезиран и е постановил недопустимо решение по чл. 31, ал. 2 от ЗС и по чл. 59 от ЗЗД.

 

С оглед така направените оплаквания и възражения в подадената въззивна жалба и отговора към нея, на основание чл. 12 от ГПК съдът прецени, че е сезиран със следната фактическа обстановка, въз основа на което направи и своите правни изводи:

 

Пред РС К. е подадена искова молба от М.С.К. против К.Т.К.. В посочената искова молба се твърди, а и е безспорно между страните, че двете страни са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила решение по гр. дело № 2176/2011г. на РС К.. С влязло в законна сила на 14.12.2012г. решение по въззивно гр. дело № 274/2012г. на ОС С. е извършена делба между бившите съпрузи на 2 бр. МПС и туристическо ремарке при равни квоти, като лек автомобил марка “Р.”, с рег. № СТ ... АР е поставен в дял на М.С.К.. В исковата молба се твърди, че преди постановяване на крайния съдебен акт и в хода на делото за делба на 28/29.05.2012г. през нощта К.К. неправомерно е отнел владението на лекия автомобил и го е съхранявал до 31.05.2013г. в гаража на къщата на баща си в с. Средногорово. Този факт също не се оспорва от ответната страна.

 

Тъй като ищцата счита, че е била неправомерно лишена от ползването на съсобствения й лек автомобил иска заплащане на съответно обезщетение. Сумата която първоначално претендира е 5 460 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди от неправомерно отнемане ползването на ½ ид. част от посочения лек автомобил за периода от 30.05.2012г. до 30.05.2013г. След определение на съда за отмяна на ход по същество на делото и възобновяване на производството е указано на ищцата да конкретизира по периоди размера на сумата, която претендира като обезщетение за лишаване от ползване на лекия автомобил. В съдебно заседание адв. С. е направила частичен отказ от иска за обезщетение, като е заявила, че желае ответната страна да заплати обезщетение в размер на 2 060.65 лева за неправомерното ползване на автомобила за периода 30.05.2012г. до 12.12.2012г. А за периода от 12.12.2012г. до 30.05.2013г. искът да се счита за предявен в размер на 1 757.28 лева. Направен е и частичен отказ по отношение на претендираните мораторни лихви за забава, като върху сумата от 2 060.65 лв. се претендира мораторна лихва в размер на 155.68 лева. А върху сумата от 1 757.28 лева е претендирана лихва за забава в размер на 43.21 лева. Определението за прекратяване на производството по отношение на исковете, за които е направен частичен отказ е влязло в сила.

 

Предявен е и иск (по чл. 30, ал. 3 от ЗС), с който се иска заплащане на направени разноски по съсобствения лек автомобил. Иска се по общата сума 195 лева за закупени винетен стикер за извършен технически преглед и застраховка “Гражданска отговорност”, както и законната лихва върху сумата 195 лева, считано от подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане. Върху тази претендирана като главница сума се иска и заплащане на мораторна лихва в размер на 1 534.41 лева за периода от 30.05.2013г., до окончателното й изплащане. Решението по тези искове не е обжалвано, поради което същото е влязло в сила.

 

С оглед изложените факти в исковата молба първоинстанционният съд правилно е квалифицирал така предявените искове. Той не е обвързан от цифровата квалификация, която дава ищецът в исковата си молба, а следва да подведе представените факти под съответната законова разпоредба съгласно своето вътрешно убеждение и законови правила. Макар и адв. С. да е посочила чл. 45 от ЗЗД в исковата молба, като основание за обезвреда от изложената фактическа обстановка се установява, че е предявен иск за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствена вещ –чл. 31, ал. 2 от ЗС. След влизане в сила на съдебното решение по делбения процес и поставяне на процесния лек автомобил в дял на една от страните съсобствеността е вече прекратена и за периода след влизане в сила на решението обезщетението се претендира на основание неоснователното обогатяване. Районният съд правилно е квалифицирал и втория предявен иск. Всичко това е извършено по надлежния процесуален ред, като след първоначално дадената квалификация и доклад на съда (в който грешно е посочен чл. 45 от ЗЗД като правно основание) ходът по същество е отменен с определение № 340/17.02.2014г. Производството е възобновено и са дадени указания на ищеца за конкретизиране на молбата. Още в това определение съдът е констатирал, че са налице два обективно кумулативно съединени иска, първият от които по чл. 31, ал. 2 от ЗС за времето от 30.05.2012г. до 13.12.2013г., а вторият – по чл. 59 от ЗЗД за времето от 13.12.2012г. до 30.05.2013г. В съдебно заседание и след уточнение на исковата молба от ищеца съдът е направил нов доклад и е разпределил тежестта на доказване, съобразно новата правна квалификация като е дал възможност на страните да вземат отношение по така изготвения доклад. В този смисъл неоснователни се явяват възраженията на адв. Б. за недопустимост на обжалваното съдебно решение в тази му част. Всъщност първата инстанция правилно и подробно е мотивирала защо следва да се уважат така предявените искове изхождайки от основния принцип, че всеки съсобственик следва да може да ползва вещта, а когато е лишен от това право му се полага обезщетение.

 

По делото е изготвена съдебно-икономическа експертиза, според която обезщетението за ползване на лекия автомобил за периода 30.05.2012г до 12.12.2012г. възлиза на 2 060.62 лева. Като база за определяне на това обезщетение вещото лице е взело предвид наема на лекия автомобил за ½ ид. част от него, като се е съобразил със съответният клас автомобили, период на ползване и състоянието на автомобила. За периода, за който е изчислено това обезщетение, автомобилът е бил все още съсобственост на двете страни и за това заключението на вещото лице е правилно изготвено и следва да бъде подкрепено т.е. искът на М.С.К. по чл. 31, ал. 2 от ЗС е основателен. Без значение е фактът, че ответната страна твърди, че само е държала автомобила в гаража на баща си в с. Средногорово и реално не го е ползвала. След като е лишила другия съсобственик от ползването му, следва да му заплати съответното обезщетение – ТР № 7/2012 г. по тълкувателно дело № 7 от 2102 г. на ОСГК на ВКС. Налице е и изискването за отправена писмена покана за връщане на автомобила или за заплащане на наем за ползването му – молба вх. № 6279/30.05.2012 г. по в.гр. дело 274/2012 г., приложено към настоящото дело.

 

Искът по чл. 86 от ЗЗД върху тази сума е отхвърлен от първата инстанция, тъй като не е налице надлежна покана. В тази част решението не е обжалвано, поради което същото е влязло в законна сила.  

 

Следващият иск е по чл. 59 от ЗЗД – за периода от влизане в сила на решението за делба на лекия автомобил до датата на връщането му 31.05.2013г. ищцата също има право на обезщетение. Основанието за това обезщетение се крие в основния принцип, че не следва да се позволява неоснователно обогатяване, а с отнемането на автомобила /вече изключителна собственост на ищцата/ същата е била лишена изцяло от ползването му, тоест нейният патримониум се е обеднил с ползите, които тя лично или отдавайки автомобила под наем е могла да извлече, а ответната страна се е обогатила чрез спестяване на разходи от ползването на вещта, като е налице връзка между обедняването и обогатяването. За настъпването на изискуемостта тук не е необходима покана, а между страните е безспорно, че упражняването на фактическата власт върху автомобила е продължило и за този период. От 13.12.2012г. до 30.05.2013г. ответникът е претендирал сума в размер на 1 757.28 лева. Всъщност тази сума е изчислена като наем на лекия автомобил върху 1/2 ид. част, а не върху целия автомобил, но тъй като това е претенцията с която ищцата се е съгласила чрез своя процесуален представител, съдът не може да присъди повече от поисканото. Ето защо, следва да бъде уважен и искът по чл. 59 от ЗЗД. Искът за мораторна лихва и върху тази сума е отхвърлен, но решението в влязло в сила като необжалвано и в тази част.

 

Ето защо следва да бъде потвърдено първоистанционното решение в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.

 

С оглед крайния изход на делото въззивната инстанция дължи произнасяне по разноските. По отношение на първоинстанционното производство разноските са правилно определени и не се нуждаят от ревизиране. Пред въззивната инстанция адв. С. – процесуален представител на въззиваемата страна е претендирала 450 лева хонорар, за което е представила договор за правна помощ, в който е отбелязано, че сумата е платена. Също така е претендирала и 12.80 лева – пътни разноски за две явявания пред ОС-С.. Следва да се присъди в полза на въззиваемата страна претендирания и заплатен адвокатски хонорар и пътни разноски в размер на 6, 40 лева.

Водим от горното Окръжен съд – С.

 

                           Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 266/21.05.2014г. по гр. дело № 1517/2013г., по описа на Районен съд град К. в обжалваната му част по отношение на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата от 2060.62 лева, ведно със законната лихва за забава и по иска по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 1757.28 лева, ведно със законната лихва за забава. 

 

ОСЪЖДА К.Т.К. с ЕГН **********,***, да заплати на М.С.К. с ЕГН **********,***, съдебни разноски в размер на 456, 40 лева във въззивна инстанция.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

 

 

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                    ЧЛЕНОВЕ:       1.

 

                                                              2.