Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 17/ 15.01.2015 г.                                                        Град Стара Загора

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                              Граждански състав

На тринадесети ноември                                                          Година 2014

в публичното заседание, в следния състав:

                                                                       

                                                 Председател: М. САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                            Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                               2. ВАНЯ ТЕНЕВА

 

Секретар  С.С.

Прокурор ……………………..

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1427  по описа за 2014 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивната жалба на С.Г.К., подадена чрез пълномощника му адв.М.Д., против решение № 389 от 10.07.2012 г., постановено по гр.дело № 1467/2012 г. на Казанлъшкия  районен съд. Тази жалба и отговора по нея са докладвани в с.з. на 19.12.2012 г. С определение от 17.01.2013 г. по в.гр.дело № 496/2012 г. на Старозагорския окръжен съд производството по делото е било прекратено и делото върнато на КРС за поправка на ОФГ по реда на чл.247 ГПК. На 08.02.2013 г. К. районен съд е постановил решение № 70 по гр.дело № 1467/2012 г. за поправка на ОФГ. Против това решение е подадена въззивна жалба от С.Г.К., чрез пълномощника му по делото адв.М.Д..

 

          Въззивникът счита, че решението е неправилно, алтернативно недопустимо. В решението съдът отново не се съобразил с фактите по спора или по- точно, че ищецът претендирал да бъде установено, че ответникът му дължи сумата 5500 лв., представляваща поето задължение по Записа на Заповед с падеж датата 20.10.2008 г., за което се снабдил със заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, а не по договор за заем. Имайки пред вид това, съдът по същество следвало да прецени, че искът е установителен и целта му е да се установи вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. С оглед петитума на исковата молба съдът следвало да установи редовен ли е ЗЗ от външна страна; има ли основание претенцията на ищеца по ЗЗ; да установи или отхвърли иска, съобразявайки се с разпоредбата на чл.531 във връзка с чл.537 от ТЗ /за което съдът бил сезиран в срока по чл.131 ГПК/, че исковете срещу издателя на ЗЗ се погасяват с 3- годишна давност, считано от датата на падежа. В настоящия случай давността била изтекла на 20.10.2011 г. Поправката на преценената от съда фактическа грешка по никакъв начин не спомагала за точното приложение на правото, напротив решението противоречало на практиката на ВКС /сочат се решения/. По изложените съображения въззивникът моли решението да бъде отменено изцяло. Претендира за разноските пред двете съдебни инстанции. Не правят искане за събиране на нови доказателства.

 

                В срока по чл.263, ал.1 от  ГПК  е постъпил отговор от другата страна В.И.К., чрез пълномощника му по делото адв.П.Я., с който взема становище, че жалбата  е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Съдът е допуснал поправка на ОФГ след като установил противоречие в мотивите и диспозитива на решение № 389 от 10.07.2012 г. В мотивите на решението е било посочено, че волята на съда, изразена в мотивите на първото решение относно основанието на дължимостта на сумата 5500 лв. е наличието на съществувалото между страните каузално правоотношение по договор за заем от 26.09.2008 г., докато в диспозитива била допусната грешка с посочване като основание Запис на Заповед, което било в противоречие и със заповедното производство. Допускайки поправка на ОФГ съдът произнесъл обосновано и правилно решение. Неоснователно било твърдението, че съдът не се е съобразил с фактите по спора. Следвало да се има пред вид, че заповедното производство е по чл.410 ГПК, а не по чл.417 ГПК, тъй като не е бил налице валиден ЗЗ, а същият бил използван като документ, установяващ задължението за плащане. Твърденията, че съдът не се бил съобразил с разпоредбите на чл.531 във връзка с чл.537 ТЗ се опровергавало от мотивите на съда, който се съобразил, че наред с абстрактната сделка съществува и каузално правоотношение- договор за заем между издателя и поемателя на ценната книга, поради което се прилага и общата 5- годишна давност. Цитираната съдебна практика касаела обезсилване на недопустимо решение, с което бил уважен осъдителен иск, а не установителен, какъвто е предявен в настоящото производство, поради което искането за обезсилване на решението също било неоснователно. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

                   

          Въззивникът С.Г.К., редовно и своевременно призован, не се явява и не изпраща представител по делото пред въззивния съд.

            Въззиваемият В.И.К. редовно и своевременно призован, не се явява и не изпраща представител пред въззивния съд.

           Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415,

ал. 1 от ГПК

 

С въззивно решение под № 226/06.06.2013г. по в.гр.д. №1142/2013г. по описа на ОС-С., въззивният съд при първоначалното разглеждане на делото е отменил първоинстанционно решение № 389/10.07.2012г. и решение № 70/08.02.2013г., постановени по гр. дело № 1467/2012г. , по описа на РС-К, в частта им, с която е уважен предявеният от В.И.К. срещу К. Г.К. иск,  с правно основание чл. 422 ГПК и в частта за разноските, като вместо това е отхвърлил иска предявен от въззиваемия В.И.К., против въззивника С.Г.К., като погасен по давност, ведно с всички законни последици от това.

Впоследствие с решение № 135/08.10.2014г. постановено по търг. дело № 4047/2013г. ВКС на РБ ІІ ГО е обезсилил въззивно решение № 226/06.06.2013г. по в.гр.дело № 1142/2013г. на ОС-С. и е върнал делото на същия съд за повторно разглеждане от друг състав  на съда.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд намира, че в първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: На датата 27.02.2012г., въззиваемият К. е подал заявление за издаване на заповед за  изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника и въззивник К.. По образуваното и приложено ч.гр.д. № 604/2012г., по описа па РС-К по подаденото заявление по чл.410 от ГПК е издадена и заповед № 403/29.02.2012г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът С.Г.К. *** да заплати на кредитора В.И.К. *** сумата 5 500 лева - главница по запис на заповед издаден на 26.09.2008г., сумата от 2 087 лева – лихва върху главницата от  20.10.2008г., до 23.08.2012г. и законната лихва от 27.02.2012г. до изплащане на вземането. Заповедта е връчена на длъжника К.  на 19.03.2012 г. и той е подал възражение срещу нея, т.е. възражението е депозирано в срока по чл.414 ал.2 от ГПК. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът и въззиваем К. е сезирал първоинстанционния съд с иска си за установяване на вземането по заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

 

Към исковата молба е приложен и запис на заповед без протест, издаден на 26.09.2008г., съгласно който С.Г.К. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати по записа на заповед на В.И.К. сумата от 5 500 лева на падежа-20.10.2008 г. Представена е и разписка от 26.09.2008г., съгласно която С.Г.К. в качеството си на заемател е получил от В.И.К. като заемодател сумата 5 500 щатски долара.

Основните възражения във въззивната жалба на жалбоподателя касаят изтичането на погасителната давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ – специалната давност и съответно общата давност по чл. 110 във връзка с чл. 116 от ЗЗД.

В тази насока въззивният съд намира, че действително е изтекъл специалния тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, но заявлението за издаване на заповед за изпълнение е заведено в Районния съд по реда на чл. 410 от ГПК, а не по реда на чл. 417, т. 9 от ГПК. В самото заявление е записано, че се касае действително за задължение за заплащане на сумата 5 500 лева, което е по запис на заповед издадена от длъжника С.Г.К. на 26.09.2008г., с падеж 20.10.2008г. В същото заявление е записано, че след изтичането на тригодишния срок от падежа претендират и записа на заповед служел само като разписка за извършеното плащане на посочената в него сума и като разписка представляващ документ по смисъла на чл. 410 ГПК, за плащане на същата сума. Освен това по делото е приложена и отделна разписка, различна от тази от записа на заповед от същата дата 26.09.2008г. /на лист 5 и лист 38 от първоинстанционното гр. дело № 1467/2012г. по описа на РС-К/, което налага извода, че се касае за претендиране на суми по договор за паричен заем.

 По възражението във въззивната жалба за изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД въззивният съд намира, че съобразно специалната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Записът на заповед е издаден на 26.09.2008г. с падеж 20.10.2008г., а заявлението за издаването на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в РС-К на 27.02.2012г. , като със същото се счита предявен и иска за съществуването на вземането. Налага се категоричния извод, че не е изтекъл законоустановения петгодишен давностен срок за погасяване на правото на иск за претендиране на горепосочения паричен заем.

Освен това съобразно отменителните указания на ВКС на РБ дадени с решение № 135/08.10.2014г., които са задължителни за въззивния съд, при новото разглеждане на делото съобразно императивната разпоредба на чл. 294, ал. 1 от ГПК, в самата искова молба въззиваемият В.К. е основал установителния си иск предявен по реда на чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 и чл. 410 от ГПК на договора за паричен заем, сключен между него и въззивника С.Г.К., а не на вземането по издадения в тази връзка запис на заповед. Нещо повече, със заявлението си вх. № 2429/27.02.2012г до РС-К същият е искал издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесната сума именно на това основание и е споменал ценната книга само като доказателство за наличието на договорните отношения между страните.

Според специалната разпоредба на чл. 534, ал. 2 от ТЗ, която гласи, че искът по ал. 1, а именно, този на приносителя на записа на заповед, който е изгубил исковете си поради давност /тази по чл. 531, ал. 1 ТЗ/, или не извършването на необходимите действия за запазване на правата по тях за неоснователно обогатяване, се погасява отново с тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубването /погасяването/ на исковете по менителницата, записа на заповед или чека.

Искът по чл. 534 от ТЗ се явява специален субсидиарен иск за неоснователно обогатяване при положение, че за ищецът се е погасило правото на преносителя на правото на записа на заповед на пряк иск по чл.  531, ал. 1 ТЗ. В същия смисъл е и константната практика на ВКС на РБ /реш. № 320/17.06.2010г. на ВКС по т.д. № 161, ІІ ТО, както и реш. № 599/17.03.2006г. на ВКС, по т.д. № 664/2004г. на  І ТО/.

            В този смисъл се явява и най-новата практика на ВКС – реш. № 162/02.11.2012г. на ІІ ТО, в което се приема, че специалният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ се прилага единствено и само когато е предявено заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК по запис на заповед, но не и такова по чл. 410 ГПК, което е предявено въз основа на общия исков ред и касаещо всички дела подсъдни като първа инстанция на районните съдилища, съобразно  ал. 1, т. 1 на същата разпоредба.

            В тази връзка въззивният съд счита, че се явяват неоснователни и недоказани възраженията във въззивната жалба на въззивника, че искът е погасен по давност .

Предявеният иск се явява положителен установителен такъв за установяване на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК във връзка с чл.240 и вр. с чл.534 от ТЗ. За въззиваемия-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК въззивникът-длъжник е възразил срещу издадената по ч.гр.д.№ 604/2012 г. по описа на РС-К заповед за изпълнение. В производството по чл.422 от ГПК заявителят-кредитор следва да докаже фактите, от които произтича вземането му. Вземането произтича от сключения на 26.09.2008г. договор за заем. Договорът за заем е реален договор и законът не определя форма на сключването му. С фактическото предаване на парична сума от заемодател на заемател е налице сключен реален договор за заем. Договорът за заем е каузална сделка, установяваща наличието на облигационни правоотношения между страните по него. Записът на заповед е абстрактна, едностранна сделка и ценна книга, но неговия характер не дава основание той да се разглежда отделно и откъснато от каузалното отношение между страните, тъй като не може да има сделка без основание. В случая тази каузална сделка, която се обслужва от абстрактната, е дадени в заем пари. От съдържанието на процесният запис на заповед не става ясно защо е издаден, тъй като с него ответника заявява безусловното си задължение да заплати на ищеца сумата от 5 500 лева, но това е само негово едностранно изявление и той не обективира сам по себе си възникнало и съществуващо между страните заемно правоотношение. Също така, този документ има и характеристиките на разписка за предадената на кредитора сума и на поетото задължение за плащането й от става на длъжника-въззивник. Не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем. Поетото едностранно задължение за плащане може да се презумира като дължимо по договор за заем, а следва несъмнено да бъде установено с допустимите от закона доказателствени средства. Освен това и с представената разписка за получен заем се установява наличието на заемни правоотношения между страните по делото- сключване на договор за заем и предоставяне на определена парична сума.

Изложените съображения навеждат на извода, че записа на заповед е обезпечавал изпълнението на съществуващия  между страните реален договор за заем.

 

От събраните и допуснати доказателства и пред двете съдебни инстанции, не се установяват обстоятелства, които да разколебават по какъвто и да е начин извода, че процесните Запис на заповед и разписка са подписани от въззивника-ответник К.. Въззивникът не е оспорил пред първата инстанция, че подписа върху разписката и записа на Заповед не са негови, а също не е оспорил или опровергал съдържането на същите два документа.

 

            Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е разгледал и обсъдил твърдението на въззиваемия за наличието на каузално правоотношение между страните, обсъдил е задълбочено всички надлежни доказателства, дал е своето изрично становище по отношение на тяхната доказателствена сила и е приел за доказано, че посоченият договор за заем съществува, като реален договор и е установена връзката между записа на заповед и каузалната сделка, като съдът е уважил предявеният иск.

 

В тази връзка въззивният съд намира, че е обоснован и мотивиран извода на първоинстанционния съд, че исковата сума по горепосоченото първоинстанционно дело в размер на 5 500 лева. се дължи от въззивника и длъжник С.Г.К., а също така и сумата от 1 766.66 лева – лихва за периода от 23.02.2009г. до 23.02.2012г., като правилно този иск е бил отхвърлен в останалата му част, до размера на претендираните 2 087.73 лева – като неоснователен и недоказан в тази му част.

 

Впоследствие и с решение № 70/08.02.2013г. по гр. дело № 1457/2012г. постановено по реда на чл. 247 ГПК за отстраняване на ОФГ в първоначалното първоинстанционно решение, първостепенният съд е допуснал поправка на такава грешка в диспозитива на решението в смисъла, че съществува вземането на В.И.К. по заповед № 403/29.02.2012г. за изпълнение на паричното задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №604/2012г. на РС-К за сумите: 5 500.00 лв. - главница по запис на заповед от 26.09.2008г. с падеж на плащане 20.10.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2012г. до окончателното изплащане на вземането, като вместо “ 5 500 лева-главница по запис на заповед от 26.09.2008г.” следва да се чете “5 500 лева – главница по договор за заем от 26.09.2008г.”. Налага се извода, че още при първоинстанционното разглеждане на делото първостепенният съд е приел, че не се касае за запис на заповед, а за реално сключен между страните договор за заем от дата 26.08.2008г.

 

         Въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, включително и съобразно горецитираното решение с №70/08.02.2013г.  за поправка на Очевидна Фактическа Грешка, по реда на чл. 247 от ГПК, поради което следва да бъдат потвърдени решенията на районния съд, като правилни и законосъобразни.

 

Районният съд правилно е присъдил и направените по делото разноски, съобразно уважената част на предявения иск, поради което и в тази част обжалваното решение се явява правилно.

            На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК въззивникът   С.Г.К. следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия В.И.К. направените от последния разноски по делото пред въззивната инстанция, но тъй като въззивният съд намира, че не са налице доказателства за направени от въззиваемия разноски пред въззивната инстанция и поради това, че такива не са поискани нито в подадения писмен отговор на въззиваемия, а също така и с писменото становище от адв. Я. с вх. № 13235/12.11.2014г, постъпило пред въззивният съд при новото разглеждане на делото, то такива разноски не следва да бъдат присъждани.

            На основание чл.280, ал.2 от ГПК тъй като цената на иска е над 5000 лева, настоящото въззивно решение  подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ.

 

         Водим от горното, съдът

 

                                                   Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 389/10.07.2012г., постановено по гр.дело № 1467/2012г., както и решение № 70/08.02.2012г. за поправка на Очевидна Фактическа Грешка /ОФГ/, по чл. 247 от ГПК, постановено по гр. дело № 1467/2012г., и двете по описа на Районен съд - гр. Казанлък, като правилни и законосъобразни.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ, чрез ОС-С. при наличието на касационните основание по чл. 280, ал.1 от ГПК.

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                               ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                                                                2.