Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 44/04.02.2015 г.         Година 2015                Град С.

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На двадесети януари                                                            Година 2015

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                      Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                              Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                              2. ВАНЯ ТЕНЕВА

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1494 по описа за 2014 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба от “Б.” ООД – гр. С., представлявано от Управителя Т. Т. Т. и чрез пълномощника си адв. Б.Г.Г. от САК, с която обжалват постановеното първоинстанционно решение под № 823/16.07.2014г., постановено по гр. дело № 374/2013г., по описа на С. районен съд.

 

Обжалват първоинстанционното решение на РС-С. и излагат доводи, че не са съгласни с така постановеното решение в частта му, с която се уважават предявените от И.Е.И. искове и считат решението на районния съд за необосновано, неправилно и постановено в нарушение материалния закон и съдопроизводствените правила. Считат, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение при постановяване на съдебния акт и видно от изготвения съдебен доклад по делото, не били посочени кои права и обстоятелства се признават, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, как се разпределя доказателствената тежест и за кои факти не са посочени доказателства както изискват разпоредбите на чл. 146, ал.1, т. 3 – т. 5 и ал.2 от ГПК.

 

Твърдят, че докладът на съда, инкорпориран в протокола от проведеното открито съдебно заседание на 18.02.2014г. не бил пълен и съдът не е поставил въпроси на страните за изясняване на твърденията и отделяне на спорните от безспорните обстоятелства, не е изяснил подлежащите на доказване безспорни факти. Считат постановеното решение за неправилно и поради следните съображения: Съдът в решението си приел за дата на прекратяване на трудовото правоотношение датата на издадената заповед от 23.01.2013г. като не бил обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, а именно заявлението представено от ищеца за прекратяване на трудовия договор на основани чл. 327 ал. 1, т. 3 от КТ и последващото такова, във връзка с изискани от дружеството- работодател обяснение относно неявяването на ищеца на работа. Неправилни били мотивите на съда, изложени в обжалваното решение и обусловяващи извода, че моментът на получаване на предизвестието не може да бъде установен, като съдът за същото твърдяно обстоятелство не са посочени доказателства и този факт подлежи на доказване от тяхна страна, както считат, че представените разписки са годно доказателство, още повече, че фигурира и изявление на ищеца, а именно, че е прекратил трудовия договор на основани чл. 327, ал.1, т. 3 от КТ. Неоснователни били доводите на съда, с които приема за дата на прекратяване на трудовоправните отношение датата посочени в заповедта от 23.01.2013г. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т.3 от КТ – трудовият договор се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора – датата на получаване на писменото изявление на работника от работодателя, тоест трудовото правоотношение е било прекратено с едностранно волеизявление от работника до ответното дружество- работодател и заповедта за прекратяването му в случая имало само констативен характер. Считат, че районни съд съдът не е кредитирал показанията дадени от свидетеля В.Б., които са били противоречиви и не следвало да се вземат предвид при изясняването на спора по делото и видно от събраните доказателства – работни графици за обекти охранявани от дружеството работодател, ищецът не фигурирал в тях, тъй като същият не е престирал труд след датата на представянето на заявлението по чл. 327, ал.1, т. 3 от 28.11.2014г. и което обстоятелство също не било коментирано от районния съд.

По отношение на изготвената и приета съдебно-счетоводна експертиза във нейния втори вариант, въззивникът счита тази експертиза за неоснователна, още повече, че съдът е приел за основателна претенцията на ищеца за обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Не били коментирани и обсъдени събраните доказателства, че ответникът е изплатил обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ чрез пощенски запис на 07.02.2013г., изчислено при брутно трудово възнаграждение в размер на 210 лева. Считат, че не обсъждането на този факт будел съмнение относно законосъобразността на решението на районния съд, както и по отношение приетата като доказателство по делото разписка за платеното обезщетение на това основание, съгласно представения пощенски запис от 07.02.2013г.

 

Молят съда, да бъде постановено решение, с което да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение на РС-С. и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от ищеца И.Е.И. искове и да бъде осъден да заплати направените от “Б.” ООД – гр. С. разноски, включително и адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред двете съдебни инстанции.

 

           Не правят искане за събиране на други доказателства.

          

           По делото не е постъпил писмен отговор от другата страна.

 

           Въззивникът “Б.” ООД – гр. С., редовно и своевременно призовани, не изпращат представител по делото пред въззивния съд.

 

Въззиваемият И.Е.И. редовно и своевременно призован, лично се явява и с пълномощника си адв. С.К. и молят решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения и доводи са изложени в съдебното заседание по съществото на делото.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 245, ал. 1 и ал.2   от КТ и искове по чл. 221, ал. 1 и чл.224, ал.1 от КТ.

 

          Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: Въззиваемият е бил в трудово правоотношение с дружеството-въззивник, като видно от представените Заповед под № 8506/23.01.2013 г. на управителя на ответното дружество и трудова книжка, ищецът е заемал длъжността „охранител” до 23.01.2013 г., като трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. По делото пред първоинстанционния съд е представено и заявлението от въззиваемия И. за прекратяване на трудовия му договор без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ от 28.11.2012г.

 

В тази насока въззивният съд намира за неоснователни и недоказани оплакванията на въззивника във въззивната му жалба относно това, че трудовият договор на ищеца е прекратен на същата дата. Разпоредбата на чл.335, ал.2, т.3 КТ предвижда, че при прекратяване без предизвестие трудовият договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Въпреки представеното трудово досие на ищеца от страна на въззивника при новото разглеждане на делото от първостепенния съд, моментът на получаване на предизвестието не може да бъде установен. В тази насока въззивният съд намира видно от представените надлежно заверени ксерокопия от трудовото досие на въззиваемия, никъде в посоченото заявление не е налице записана дата на получаване на същото в деловодството на дружеството-въззивник. Не е налице и поставен входящ номер със съответната дата за да може да се прецени именно датата на постъпване на същото заявление при въззивника.

 

 

Освен това налице е и последваща кореспонденция между страните от 10.12.2012г., от която е видно, че към този момент предизвестието все още не е било достигнало до адресата. Поради това първостепенният съд правилно и обосновано е приел, че датата на получаването на предизвестието е тази, която е отразена в трудовата книжка и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение – 23.01.2013 г. Още повече, че това отбелязване е направено надлежно и от служителите на дружеството-жалбоподател.

  

В този смисъл съгласно разпоредбата на чл.245, ал.1 от КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, като разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително.

 

От показанията на разпитания по делото пред първата инстанция свидетел В. Е. Б. се установява, че през месеците декември 2012г. и януари 2013г. до получаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е продължил да изпълнява трудовите си задължения – на обект магазин “К.”/”С.”/. С оглед на това и въззивният съд намира, че работодателят дължи изплащане на пълния размер на трудовото възнаграждение,  уговорено между страните по трудовия договор. От заключението на назначената и приета като доказателство по делото от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза /чиито втори вариант съдът възприема като кореспондиращ на останалите ангажирани по делото доказателства/ се установява, че следващото се на ищеца трудово възнаграждение за месец декември 2012г. е в размер на 235лв. нетно възнаграждение, а за месец януари 2013г. – в размер на 166,68 лева нетно възнаграждение. Предвид гореизложеното съдът счита, че исковете за заплащане на трудово възнаграждение са основателни и следва да бъдат уважени до установените от експертизата размери, ведно със законната лихва върху претендираните суми от датата на предявяване на иска – 26.02.2013г. до окончателното им изплащане. В останалата част до претендираните размери 298лв. за месец декември 2012г. и 310лв. за месец януари 2013 г. исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, до които правилни и законосъобразни изводи е достигнал и първостепенния съд.

 

Съгласно разпоредбата на чл.245, ал.2 от КТ разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема  и се изплаща допълнително заедно със законната лихва. От същото заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че дължимата лихва по чл.245, ал.2 от КТ за забавеното плащане на трудовото възнаграждение е в размер на 2,23 лева за възнаграждението за месец декември 2012 г. и 1,58 лв. за възнаграждението за месец януари 2013 г. С оглед на това съдът счита, че исковете по чл.245, ал.2 от КТ са основателни и следва да бъдат уважени  в посочените размери, а в останалата част до претендираните размери 35 лв. за месец декември 2012 г. и 35 лв. за месец януари 2013 г. исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

В тази връзка въззивният съд приема, че се явява неоснователно и следващото оплакване във въззивната жалба относно показанията на свидетеля В.Б., които се явяват непротиворечиви и се подкрепят и от останалите събрани по делото доказателства.

Неоснователно се явява и следващото оплакване в жалбата на жалбоподателя, касаещо възприемането на втори вариант от заключението на съдебно-счетоводната експертиза изпълнена от вещото лице С., тъй като безспорно се установи по делото и пред двете съдебни инстанции, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 23.01.2013г., тъй като не са налице данни преди тази дата заявлението за прекратяване на трудовия договор на въззиваемия да е прието по надлежния ред при въззивника. Върху същото не фигурира никаква дата, нито вх. №, които да установяват факта на получаването му.

Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.327, ал.1, т.3 при безсрочно трудово правоотношение работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Дължимостта на това обезщетение е призната от работодателя чрез начисляването му в заповедта за прекратяване на трудовия договор. Същото не е изплатено на въззиваемия И. – видно и от дадените от него отговори на въпроси по чл.176 ГПК в съдебно заседание пред първостепенния съд. От заключението на горепосочената съдебно-счетоводната експертиза /вариант 2/ се установява, че обезщетението по чл.221, ал.1 КТ е в размер на 311,86 лв. Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният иск за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ е основателен, но тъй като не е искано изменение в размера на претенцията нито пред първата, нито пред настоящата инстанция, следва да бъде уважен в претендирания размер от 310 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 26.02.2013 г. до окончателното й изплащане.

 

  В тази насока необосновани се явяват и последните оплаквания във въззивната жалба касаещи именно приложението на чл. 221, ал. 1 ГПК, относно дължимото обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие от страна на въззиваемия.

 

В конкретния случай първостепенният съд подробно, обосновано и мотивирано е разгледал всички законови предпоставки за уважаването както на иска по чл. 245, ал. 1 от КТ, така и на исковете по чл. 221, ал.1 и чл. 224, ал. 1 от КТ в мотивите към обжалваното Решение и е стигнал до правилните и законосъобразни изводи, че действително може да се приеме, че тези обезщетения са безспорно дължими  по смисъла на същите разпоредби на КТ.

 

Обезщетението по чл. 221, ал. 1  КТ може да се кумулира с обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ – касаещо неизползвания платен годишен отпуск на въззиваемия, защото за времето на същия не е бил ползван именно този отпуск от ищеца.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

На основание чл.78, ал.1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, общо в размер на 180 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат – адв. С.К. по договор за правна помощ от 15.12.2014г. /на л.20 от делото/ и представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, надлежно приложени по делото.

 

На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото Решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лева.

 

 Водим от горното, съдът

 

                        Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 823/16.07.2014г. по гр.дело № 378/2014г., по описа на С. районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

      ОСЪЖДА “Б.” ООД с ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “Б.”, № ., представлявано от Управителя Т. Т. Т., да заплати на И.Е.И. с ЕГН **********,***, сумата в размер на 180 /сто и осемдесет/ лева, представляващи направените от последния разноски по делото, пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                2.