Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

  Номер 272  …………………19.06.2015 година………………..Град Стара Загора

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД………………Първи граждански състав

На двадесети май…………………………………...…………………..Година 2015              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                               

                                              

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           РУМЯНА ТИХОЛОВА   

 

                                                                             МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                                      

                        

 

Секретар П.В.……………………………………………………..

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1251……по описа за 2015……..……...година.

 

        Обжалвано е решение № 141 от 13.03.2015 г., постановено по гр.дело № 1527/2014 г. на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Триглав- Еделвайс” ЕООД гр.Казанлък против С.В.С. иск с правно основание чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата 8500 лв.- дадена в заем на 31.03.2009 г.,  като погасен по давност.

 

        Въззивникът „Триглав- Еделвайс” гр.Казанлък счита, че решението е необосновано и противоречащо на закона. Погасителната давност започвала да тече от 17.07.2014 г. Моли решението на районния съд да бъде отменено и му се присъдят разноските по делото.

 

        Въззиваемият С.В.С., чрез пълномощника си по делото адв.С.Б., в отговора си по чл.263, ал.1 ГПК взема становище, че жалбата е процесуално недопустима, алтернативно изцяло неоснователна. Моли жалбата да бъде оставена без разглеждане, алтернативно- да бъде оставена без уважение изцяло и потвърдено решението на районния съд. Претендира за разноските за двете съдебни инстанции.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемия, намери за установено следното:

 

        Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД. Ищецът „Триглав- Еделвайс” ЕООД- Казанлък твърди, че предоставил на ответника сумата от 8500 лв. като временна финансова помощ, като парите му били преведени по банков път на 31.03.2009 г. Сумата била предоставена като заем за това, че ответникът имал финансови затруднения. На 30.05.2014 г. поканил заемополучателя да възстанови получената заемна сума, но той категорично отказал. На 17.07.2014 г. връчил на ответника нотариална покана, рег.№ 2871/17.07.2014 г. на нотариус Р.Б.. Междувременно получил информация, че заемополучателят е в тежко финансово състояние и образували обезпечително производство- ч.гр.дело № 1271/2014 г. на КРС, по което била издадена обезпечителна заповед от 03.07.2014 г. Намерението на ответника да не плаща се потвърдило в отговор, рег.№ 2997/24.07.2014 г. на нотариус Р.Б.. Твърди, че  писмен договор относно сделката не са подписвали. Възмездността на сделката била очевидна от факта, че помощта е „временна”, т.е. след определен период ще се дължи връщане. Заявява, че ответникът не му дължал договорна лихва върху получените пари, тъй като такава не уговорили. На основание чл.240 ЗЗД, падежът на сделката бил на 17.08.2014 г.- един месец след получаване на поканата за връщане на парите, след който момент се дължала законна лихва. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 8500 лв., получена на 31.03.2009 г. и невъзстановена парична финансова помощ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска, до окончателното плащане.

 

          В отговора си по чл.131 ГПК ответникът е оспорил предявения иск. Знаейки, че предоставената му от ищцовото дружество парична сума от 8500 лв. не била заем, а плащане или по-скоро даване по повод предходни взаимоотношения между него и управителя на ищцовото дружество, усвоил тази парична сума изцяло. Дори да не било така, на основание правилото на чл.80, ал.1 ЗС осъществил владение над тази парична сума в качеството и на сбор от движими вещи, независимо от тяхната специфика, в период, продължил над пет години от 31.03.2009 г. до 01.04.2014 г., което го направило собственик над тази парична сума изцяло и можел да се разпорежда с нея така, както намери за добре, но в никакъв случай не я дължал на ищцовото дружество, което му я предало към 31.03.2009 г. дори с привидно основание, като временна финансова помощ. Прави възражения за настъпила преклузия за съдебно претендиране, дори и да било вярно невярното твърдение, обективирано от страна на ищцовото дружество, че процесната парична сума съставлявала отпусната му от дружеството временна финансова помощ. Ищецът не предоставял писмен договор, който да регламентира отношенията им, относно това защо му предоставил на 31.03.2009 г. чрез превод по банковата му сметка парична сума от 8500 лв. с основание на превода временна финансова помощ.  Не предоставял и договор за паричен заем, след като твърдял, че това преводно действие било по повод твърдян, но реално несъществуващ договор за заем, защото все пак ищецът бил търговско дружество и следвало да води счетоводство, в което задължително следвало да бъде отразено всяко плащане и даване на парични суми, а за да стане това в конкретния процесен случай, следвало задължително да е сключен в писмена форма /като условие за достоверност/. Ищецът сам твърдял, че такъв писмен договор не съществувал. Следователно, не съществувало и основание за неговите претенции предявени пред съда срещу него, затова и те следвало да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни, в случай, че не се приеме, че те са недопустими. Прави възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност. Счита, че при хипотетичното приемане твърденията на ищеца за верни, независимо, че те били неверни, то вземането следвало да се приема, че е възникнало в момента на предоставянето на паричната сума по банковата му сметка и с основание временна финансова помощ, с дата 31.03.2009 г. Предвидената с нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.4 ЗЗД погасителна давност относно процесното вземане спрямо него започнала да тече от 31.03.2009 г. и съобразно правилото на чл.110 ЗЗД  изтекла на 31.03.2014 г.- ден понеделник. След тази дата било преклудирано абсолютно правото на съдебно претендиране на твърдяната заемна сума от ищеца спрямо него, дори и такова право да съществувало, независимо, че не съществувало. Правното и фактическо бездействие на ищцовото дружество в периода от 31.03.2009 г. до 31.03.2014 г. по аргумент за противното потвърждавало изцяло основателността и верността на твърдението му, че на 31.03.2009 г. не е получавал от дружеството нито временна финансова помощ, нито паричен заем в размер на 8500 лв. Отправената нотариална покана до него, получена на 17.07.2014 г., не променяла изнесените правнорелевантни факти, които характеризирали исковете като неоснователни. Оспорва всички претенции на ищцовото дружество спрямо него. Работил по трудово правоотношение с ищеца в периода 04.05.2012 г. до 08.04.2014 г. Едва след като било прекратено трудовото му правоотношение, управителят на дружество най-вероятно решил да търси начин да прихване или да отбегне заплащането на дължимите трудови възнаграждения за посочените по-горе месеци, които му дължал. Счита предявения иск за неоснователен и моли съда да го отхвърли като недопустими, алтернативно като неоснователен и недоказан.

 

        От представеното по делото месечно извлечение от сметка към дата 01.04.2009 г. на БЦ Казанлък, неоспорено от ответника, е видно, че „Триглав-Еделвайс” ЕООД е превел по банковата сметка на ответника С.В.Д. на 31.03.2009 г. сумата от 8500 лв. с посочено основание- „временна финансова помощ”, получена от последния. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена № 2899/02.07.2014 г. на Община Казанлък е видно, че С.В.Д. и С.В.С. са имената на едно и също лице с ЕГН **********.

           

            Свидетелката В.Г. - счетоводител в счетоводна къща „Байчев консулт”, която обслужвала ищцовото дружество от 2002-2003 г. до м.02.2014 г., установява, че през м.03.2009 г. ответникът отишъл в офиса заедно с управителя на дружеството С.И., когото помолил да му отпусне временна финансова помощ, тъй като имал финансови проблеми, свързани с връщане на заем към банкова институция- банка „Алианц”, на която доскоро бил директор на офиса в Казанлък. Свидетелката посъветвала И. парите да бъдат преведени от сметката на дружеството, тъй като са пари на дружеството. Изготвено било платежно нареждане и след посочване на сметка от ответника, преводът бил извършен, за което било получено банково извлечение, че сумата е преведена по сметката. Свидетелката установява също така, че пред нея не било коментирано кога ще се върнат парите /”…. Господинът ги поиска като временна финансова помощ и не знаеше кога ще може да върне парите.”/. Пред нея не бил съставен договор за заем и не знае дали е бил съставен такъв /…”Тъй като не знаех това, за да може счетоводно да бъде оформено, поисках като счетоводител, да бъдат преведени по банков път…”/.

 

        С нотариална покана, рег.№ 2871 от 17.07.2014 г. на нотариус Р.Б., с район на действие РС-Казанлък, получена от адресата С.В.С. на 17.07.2014 г., ищецът го поканил да върне предоставената му чрез банков превод на 31.03.2009 г. сума от 8500 лв. като „временна финансова помощ” в едноседмичен срок. Представен е писмен отговор на нотариалната покана, рег.№ 2997/24.07.2014 г., подаден чрез нотариус Р.Б., в който ответникът отрича предоставянето на сума от 8500 лв. като дадена в заем и заявява, че не дължи нищо на дружеството.

 

        При така установените факти, от правна страна съдът приема следното: Правоотношението между страните във връзка с предоставянето на сумата от 8500 лв. следва да се определи като договор за заем по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Изрично при привеждането на сумата от банковата сметка на дружеството- ищец в сметката на ответника е посочено, че се касае до временна финансова помощ, което обуславя извода, че за получилият сумата е налице задължение да я върне. Правата и задълженията по договора за заем възникват от момента на предаване на паричната сума от заемодателя на заемополучателя, със задължението последния да я върне. Този договор е неформален и писмената форма не е задължителна, но тя е от значение за доказването му предвид ограниченията на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. В случая сделката е осъществена, тъй като сумата от 8500 лв. е предадена от ищеца и получена от ответника по банковата му сметка, което не се оспорва от ответника. Съгласно чл.240 ЗЗД основното задължение на заемателя по договора за заем е да върне заетата сума. По делото не се установи страните да са уговорили срок за връщане на заема, поради което с оглед разпоредбата на чл.240, ал.4 ЗЗД заемополучателят трябва да върне заетите пари в течение на един месец от поканата. Ищецът е отправил писмена покана за плащане, поради което по правилото на чл.240, ал.4 ЗЗД, задължението на ответника е станало ликвидно и изискуемо след изтичане на едномесечния срок от получаването й- 17.07.2014 г. Едномесечният срок е изтекъл на 17.08.2014 г., но в хода на производството ответникът не е ангажирал доказателства, въпреки указаната му доказателствена тежест, че е платил  процесната сума, поради което съдът приема, че плащане не е било извършено.

 

        От ответника своевременно е направено възражение за погасяване на задължението поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност. Това възражение е основателно. Както бе посочено по- горе, според правилото на чл.240, ал.4 ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Поканата до длъжника го поставя в забава, но не поставя началото на течението на погасителната давност. Нито разпоредбата на чл.69, ал.1 ЗЗД, нито тази на чл.240, ал.4 ЗЗД променят момента, от който започва да тече погасителната давност за изпълнение на задължението за връщане на заема- този момент е определен изрично в специалната норма на чл.114, ал.2 ЗЗД, според която срокът за погасителната давност за изпълнение на задължението, което става изискуемо след покана, започва да тече не от поканата, а от деня на възникване на задължението /в този смисъл: Р 389- 2009- І г.о., ОПР 985- 2013- ІV г.о., Р 1055- 2008- ІІ г.о., Р 224- 2011- ІV г.о. на ВКС/. В настоящия случай задължението за връщане на получената в заем сума от 8500 лв. е възникнало от датата на даване на заема на 31.03.2009 г., тъй както страните не са уговорили срок за връщането му. Исковата молба е подадена на 01.08.2014 г., т.е. след изтичане на предвидения в чл.110 ЗЗД 5-годишен давностен срок. Поради това, предявеният иск за сумата 8500 лв. следва да бъде отхвърлен като погасен по давност, както правилно е приел и районният съд.

 

        С оглед гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Въззиваемият претендира за присъждане на разноски по делото, но не е представил доказателства за извършени такива във въззивната инстанция. Направените в първата инстанция разноски по делото са му присъдени.

         

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                                                Р   Е   Ш   И :

 

        ПОТВЪРЖДАВА решение № 141 от 13.03.2015 г., постановено по гр.дело № 1527/2014 г. по описа на Казанлъшкия районен съд.

 

        Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.

 

 

                                                                  

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                                2.