Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 404/20.10.2015 г.                                                   Град С.

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД             ­­             ІІ  Граждански състав

На седемнадесети септември                                                      Година 2015

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                          Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                                  

                                                Членове: 1. ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

 

                                                                 2. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1336 по описа за 2015 година.

 

 

            Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от  адв. С.М. ***, като пълномощник на “П.” ООД от гр. С., представлявано от управителя С. П. Ж., с която обжалват постановеното първоинстанционно решение № 404/28.04.2015г., постановено по гр. Дело № 3341/2014г., по описа на С. районен съд.

 

Излагат доводи, че не са доволни от така постановеното първоинстанционно решение на РС-С., с което въззивника е осъден  за дължимостта на вземането на въззиваемия Г.И.Г..

 

Предвид изложените съображения във въззивната жалба, основанията за недължимост на обезщетение по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ както и недължимостта в размера на предявения иск и първоинстанционното решение постановено от РС-С. молят, да бъде отменено решението на РС в частта, в която съдът е признал за установено по отношение на въззиваемия Г.И.Г. дължимостта на вземането към “П.” ООД - С., за което е заведено заявление за заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело № 21450/2014г. на РС-С., по което е издадена заповед № 1268/2014г. с която е осъдено дружеството да заплати на Г Г. сумата 3 272.60 лева – главница, представляваща дължими трудови възнаграждения за периода от 25.11.2013г. до 14.04.2014г. на стойност 2 479.20 лева, както и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 575 лева – обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 218.40 лева, ведно със законната лихва от 20.05.2014г. до окончателното изплащане на сумата и направени в заповедното производство разноски от 465.45 лева, частично до размера на сумата от общо 1 813.57 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения – нетни суми след приспадане на дължимите данъци и осигуровки по месеци, както следва , както и 212 лева и 40 ст. чиста сума за получаване, представляваща обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тези суми считано от датата на подаване на заявлението в съда – 20.05.2014г., до окончателното им изплащане.

 

Молят да бъде отхвърлен предявеният иск от Г.И.Г. против дружеството “П.” ООД-С., като неоснователен и недоказан до размера на 273.16 лева, 144.42 лева и 258.93 лева или общо 676.51 лева, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума считано от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в РС-С., до окончателното й изплащане, както и в частта за присъждане на разноските.

 

Молят да бъде отменено постановеното решение на първоинстанционния съд и  да бъде решен спора по същество.

 

Претендират за присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции, съобразно изхода на делото. Не правят искане за събиране на доказателства.   

В законоустановеният срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия Г.И.Г. чрез пълномощника му адв. В.С. ***, против подадената въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение.

Молят да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба като неоснователна и потвърди постановеното решение от С. районен съд.

Претендират за присъждане на направените разноски по делото пред двете инстанции, съобразно изхода на делото. Не правят искане за събиране на доказателства.

          

  Въззивникът “П.” ООД от гр. С. - редовно и своевременно призовани,  явява се процесуалния им представител адв. С.М., редовно упълномощен от по-рано, който моли съда да постанови  решение, с което да отмени частично първоинстанционното решение на РС-С. като неправилно и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове по съображенията подробно изложени във въззивната жалба и съдебното заседание по съществото на делото. Претендира и за присъждане на направените по делото разноски в двете съдебни инстанции, като подробни съображения за това са изложени от пълномощника адв. М. и в съдебното заседание по съществото на делото.

 

Въззиваемият Г.И.Г.  - редовно и своевременно призован, не се явява по делото и не изпраща упълномощен представител.

 

Предявени са обективно съединените искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 и във вр. с чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 177 и чл. 224 от КТ.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от въззиваемия Г.И.Г. , против въззивника, с който моли да бъде признато за установено вземането на “П.” ООД от гр. С., за което се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 2140 от 2014г. на С. районен съд – Заповед № 1268 от 21.05.2014г., с която е осъдено ответното дружество - въззивник да заплати на въззиваемия 3272,60лева главница, представляваща дължими трудови възнаграждения за период от 25.11.2013г. до 14.04.2014г. на стойност 2479,20лева, както и обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на 575лева, обезщетение по чл.224 КТ в размер на 218,40лева, ведно със законната лихва от 20.05.2014г. до окончателното заплащане на сумата и направени в заповедното производство разноски от 465,45лева.

 

По делото не е спорно, а и видно от представените и приети като доказателства по делото трудов договор № 71/25.11.2013г., заявление и писмото от проверката на инспекцията по труда, въззиваемия е работил при въззивника по силата на сключен помежду им трудов договор, като първоинстанционния съд неправилно е приел, че с отправено до работодателя заявление е било прекратено трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1,т.2 КТ.

 

Първостепенният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ се дължи в случаите по чл.327, ал.1, т.2, 3 и от КТ. В тази връзка съда не излага мотиви защо е приел въобще за доказано и установено, че правоотношението е прекратено по този текст, вместо по действителния посочен в Заповед № 62 от 11.04.2014 г., където като основание за освобождаването е посочен чл.71 от КТ. В тази връзка са събраните писмени доказателства от трудовото досие на работника, като само и единствено въззиваемият твърди, че е подал заявление за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327, ал.1, т.2 от КТ.

 

В кредитираните от съда гласни доказателства се сочи , че ищецът се опитал да подаде такова заявление , но св.С. не може да посочи кога е станало това. В тази връзка не е установен и доказан момента , в който ищецът е направил опит да подаде такова заявление и дали това не е правено след като вече трудовото му правоотношение е било прекратено по чл.71 от КТ, а именно поради изтичане на изпитателния срок, тъй като безспорно по делото се установява,/ това се сочи и в самата искова молба/, че това е станало на 11.04.2014 г. , а едва на 14.04.2014 г. или три дни по-късно ищецът се е опитал да подаде цитираното заявление.

Налага се категоричния извод, до който стига въззивния съд, че трудовото правоотношение на въззиваемия с въззивника е прекратено на основание чл. 71 от КТ на 11.04.2014г., а не на 14.04.2014г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, както твърди самия въззиваем.

 

В този ред на мисли работодателят не дължи обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, като хипотезата на действителни вреди въобще не се обсъжда в настоящото производство , тъй като няма такъв иск , а и не се сочат доказателства в тази връзка.

 

Кредитирането с доверие на свидетелските показания от първоинстанционния съд следва отново въззивната инстанция да отбележи, че разпитаните свидетели дори не са знаели какво е работил ищеца / в частта им , че „разплащанията към работниците в ответното дружество не са били документирани по ведомост" също се оборва от другите доказателства по делото, а именно самата приета Съдебно-икономическа експертиза , в констативно съобразителната й част - т.1.2. ясно вещото лице е отразило, че при ответника се водят ведомости за работни заплати, на възнаграждение по заработка, както и самоотлъчките /раздел ІV, т. 1.1 от първоначалното заключение на СИЕ/. Това на практика означава, че ведомостите са налице и вещото лице ги е видяло и отразило данните от тях. От своя страна това пък показва, че необосновано с другите доказателства по делото първоинстанционния съд е изградил неправилен извод, цитиран по горе и релевиран за приемане на установени обстоятелства от значение за решаване на делото.

 

Първостепенният съд не сочи, че действителните отношения между страните се уреждат от тяхната правна рамка, а именно трудов договор № 71 от 25.11.2013г. В тази връзка и съгласно чл.5 от същия договор основното месечно възнаграждение от 575 лева се изплаща само в случай на 100% изпълнение на трудовите норми, установени от длъжността, на която е назначен работника и дължимото трудово възнаграждение се коригира, съобразно месечното изпълнение от страна на работника по приетите трудови норми, с които работникът е запознат още при постъпване на работа.

Съгласно чл.7 изплащането на трудовото възнаграждение става  до 90 дни от месеца на полагане на труда, следващ този на полагането на труда.

Съгласно чл.8, ал.1 основно възнаграждението се определя на база ставка , съгласно утвърдените вътрешни норми за труд през 2013 г. на единица изработка. Възнаграждението се отчита на месечна база като бъдат съобразени следните документи: изпълнението на сключения трудов договор, допълнителните споразумения към него и трудовите норми; изпълнението на задълженията, възложени с длъжностната характеристика, Правилника за вътрешния трудов ред и другите вътрешни актове на Работодателя ; количеството   и   качеството   на   изработеното   според   подробен   отчетен   доклад   от   служителя   за извършената работа, приет от работодателя; възраженията на Възложителите на обекти, констатации за некачествено, неточно или забавено изпълнение, причинените вреди на имуществото на Работодателя или трети лица, санкции и дисциплинарни наказания, които могат да доведат до намаляване на трудовото възнаграждение; вътрешните Правила за работната заплата в предприятието на работодателя.

Съгласно чл.12 Работникът е длъжен да се явява навреме на работа и да бъде на работното си място до края на работното време.

В този смисъл трудовите правоотношение и във връзка с тях формирането на работната заплата са регламентирани във връзка и по чл.18, 19 и 22 от НАРЕДБА ЗА СТРУКТУРАТА И ОРГАНИЗАЦИЯТА НА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА В сила от 01.07.2007г., съответно приета с ПМС № 4 от 17.01.2007 г. Обн. ДВ бр.9 от 26 Януари 2О07г, изм. ДВ. бр.56 от 10Юли2007п, изм. ДВ. бр.83 от 16 Октомври 2007п, изм. ДВ. бр.П от 5 Февруари 2О08г„ изм. ДВ. бр.10 от м. Февруари 2009г, изм. ДВ. бр.67 от 21

Август 2009г, изм. ДВ. бр.95 от 2 Декември 2011г., изм. ДВ. бр.106 от 30 Декември 2011г, изм. ДВ. бр.21 от 13 Март 2012г., доп. ДВ. бр.49 от 29 Юни 2012г. И евентуалната претенция ако би била тя основателна следва да се определя върху този размер на среднодневно брутно възнаграждение, а не на твърдо фиксирано по чл.17 от същата.

 

В тази насока е категорична разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от същата Наредба, която гласи, че когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от КТ се определя като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец. Налага се категоричния извод, че трудовото възнаграждение се определя именно по броя на изработените реално работни дни за съответния месец. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 22 от тази Наредба, които разпоредби препращат към вътрешните правила за работната заплата в предприятието – въззивник.

 

Именно в този смисъл е била поискана първоначалната СИЕ, която е изчислявала в два варианта евентуално дължимото обезщетение, именно във връзка с клаузите на трудовия договор, вместо неприложимите в случая дължим между страните по въпросите зададени й от въззиваемия на допълнителното заключение.

В тази връзка неправилно и необосновано първоинстанционния съд е кредитирал с доверие заключението дадено само в допълнителната експертиза, която не е изчислявала действително изработеното по трудовите норми за съответните ден и машиносмени.

 

В този смисъл безспорно е установено по делото и , че за месец април 2014 г. ищецът е бил на работа в периода 01-10.04.2014 г., т. е. не е полагал труд цял месец, а 8 дни. За месец март 2014 г. -9 работни дни.За месец януари 2014 г. - е бил в ремонтната работилница само 7 дни, удостоверено със справката за шофьори и машинистите в ремонтната работилница за месец януари 2014г., където единствено може да се определи заработка за пълен работен ден , вън от нормите на труд за шофьор на ПСМ, за месец декември 2013г. има 16 присъствени дни и логично от датата на постъпване на работа през месец ноември 2013 г. - 5 дни. В тази връзка правилно е калкулирано и начислявано трудовото му възнаграждение съобразно сключения между страните трудов договор № 71 от 25.11.2013 г., а именно така както са представени с отговора на исковата молба фишовете за РЗ и платежни документи. Неизплатени суми са останали за месец декември 2013 г. в размер на 273,16 лв. и за месеци 03.2014 г,-144,42 лв. и м.04.2014 г. -208,93 лв., които съгласно чл.7 от договора „ изплащането на трудовото възнаграждение става „ до 90 дни от месеца на полагане на труда , следващ този на полагането на труда" към датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред СтРС не са били дължими/ дължи ми са в месеците 07 и 08.2014 г. съгласно договора/ и следователно, не са могли да бъдат предмет на претенция в това заповедно производство.

 

Предвид на горните съображения , основанията за недължимост на обезщетение по чл.327,ал.1, т.2 от КТ , както и недължимост в размера на иска и първоинстанционното решение Ви моля да отмените в частта, с която С. районен съд ПРИЗНАВА за установено по отношение на Г.И.Г., ЕГН **********, дължимостта на вземането му към “П.” ООД - С., Зона „Г.”, ЕИК ...., представлявано от управителя С. П. Ж. , за което е заведено заявление за заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 2140 от 2014 г. на С. районен съд, по което е издадена заповед № 1268 от 21.05.2014 г., с която е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца 3272,60 лева главница, представляваща дължими трудови възнаграждения за период от 25.11.2013 г. до 14.04.2014 г. на стойност 2479,20 лева, както и обезщетение по чл.221,ал.1 КТ в размер на 575лева, обезщетение по чл.224 КТ в размер на 218,40 лева, ведно със законната лихва от 20.05.2014 г. до окончателното заплащане на сумата и направени в заповедното производство разноски от 465,45 лева, ЧАСТИЧНО до размера на сумата от общо 1813,57 лева / хиляда осемстотин и тринадесет лева и 57 стотинки /, представляваща неизплатени трудови възнаграждения - нетни суми след приспадане на дължимите данъци и осигуровки по месеци, както следва: за м.ноември 2013 г.- 5,37 лева /пет лева и 37 стотинки /, за месец декември 2013 г. - 450,75 лева / четиристотин и петдесет лева и 75 стотинки/, за месец януари 2014 г. - 359,05 лева / триста петдесет и девет лева и 5 стотинки /, месец февруари 2014 г. -327, 77 лева, за месец март 2014 г. - 462, 50 лева и месец април 2014 г. - 208, 13 лева, както и 212,40 лева / двеста и дванадесет и 40 стотинки / чиста сума за получаване, представляваща обезщетение по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението в съда - 20.05.2014 г. до окончателното им изплащане молят да се отхвърли предявения иск от Г.И.Г. против “П.” ООД като неоснователен и недоказан до размера на 278,16 лева, 144,42 лв. и 208,13 лв. или общо 630,71 лева , ведно с претендираната законна лихва върху тази сума от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в СтРС    до    окончателното    й    изплащане,    както    и    обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 81.29 лева, което не е изплатено на въззиваемия. Общият размер на дължимите от въззивника суми възлиза на 712 лева /630.71 лева + 81.29 лева/.

 

         На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК въззиваемия следва да бъде осъден да заплати на въззивника направените от него разноски по делото, пред всички съдебни инстанции, съразмерно уважената част на иска в размер на 24.40 лева. Общият размер на разноските  направени от въззивника пред всички съдебни инстанции възлиза на 40 лева, от които сумата от 40 лева, представляваща направените от въззивника разноски пред настоящата инстанция, представляващи държавна такса за въззивно обжалване. Съдът намира, че не са направени разноски по делото пред първата инстанция, като пред същата са представени само пълномощни в писмен вид на адв.  Ивелина Илиева, от която се е отказал въззивника и от адв. М., но към същите няма приложени договори за правна помощ.

 

                   На основание чл. 78, ал.3 от ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски по делото, пред всички съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част на иска в размер на 432.90 лева. Общият размер на разноските  направени от въззиваемия пред всички съдебни инстанции възлиза на 1 100 лева, от които  сумата от 500 лева, представляваща направените от въззиваемия разноски пред първата инстанция, съобразно представения пред тази инстанция договор за правна защита и съдействие № 065658/21.07.2014г. /на л. 11 от делото на РС/, като съдът намира, че по въззивното дело са направени разноски от въззиваемия пред тази инстанция в размер на 600 лева, съобразно договор за правна защита и съдействие № 085489/17.09.2015г. / на л. 17 от настоящото въззивно дело/.

 

          Настоящото въззивно решение на основани чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лева, а именно 3 738.05 лева.

 

           Водим от горното, съдът

 

                                                     Р  Е  Ш  И :

 

            ОТМЕНЯ отчасти решение № 404/28.04.2015г., постановено по гр.дело № 3341/2014г., по описа на Районен съд - С., в частта му, в която С. районен съд ПРИЗНАВА за установено по отношение на Г.И.Г., ЕГН **********,***, дължимостта на вземането му към “П.” ООД - С., Зона „Г.”, ЕИК ...., представлявано от управителя С. П. Ж., за което е заведено заявление за заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 2140 от 2014 г. на С. районен съд, по което е издадена заповед № 1268 от 21.05.2014 г., с която е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца от 3272,60 лева - главница, представляваща дължими трудови възнаграждения за период от 25.11.2013 г. до 14.04.2014 г. на стойност 2479,20 лева, както и обезщетение по чл.221,ал.1 КТ в размер на 575лева, обезщетение по чл.224 КТ в размер на 218,40 лева, ведно със законната лихва от 20.05.2014 г. до окончателното заплащане на сумата и направени в заповедното производство разноски от 465,45 лева, ЧАСТИЧНО над  размера на сумата от общо дължимите 712.00 /седемстотин и дванадесет лева/ лева, до признатия от първоинстанционния съд размер от 1813,57 лева / хиляда осемстотин и тринадесет лева и 57 стотинки /, представляваща неизплатени трудови възнаграждения - нетни суми след приспадане на дължимите данъци и осигуровки по месеци, както следва: за м.ноември 2013 г.- 5,37 лева/ пет лева и 37 стотинки /, за месец декември 2013 г. - 450,75 лева / четиристотин и петдесет лева и 75 стотинки/, за месец януари 2014 г. - 359,05 лева / триста петдесет и девет лева и 5 стотинки /, месец февруари 2014 г. -327, 77 лева, за месец март 2014 г. - 462, 50 лева и месец април 2014 г. - 208, 13 лева, както и 212,40 лева / двеста и дванадесет и 40 стотинки / чиста сума за получаване, представляваща обезщетение по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението в съда - 20.05.2014 г. до окончателното им изплащане, като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО в тази му част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.И.Г., ЕГН **********,***, дължимостта на вземането му от “П.” ООД Зона „Г.”, ЕИК ...., представлявано от управителя С. П. Ж., на общо сумата 712,00 лева / седемстотин и дванадесет лева /, от които сумата от 278,16 лева – останало неизплатено трудово възнаграждение за месец декември 2013г., сумата в размер на 144,42 лв. – останало неизплатено трудово възнаграждение за месец март 2014г. и сумата от 208,13 лв., както и сумата от 81.29 лева, представляваща неплатено обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за 8 /осем/ дни неползван и незаплатен годишен отпуск, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в С. районен съд на 20.05.2014 год., до    окончателното    й    изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 404/28.04.2015г., постановено по гр.дело № 3341/2014г., по описа на Районен съд - С., в останалата му част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО в тази му част.

 

ОСЪЖДА Г.И.Г., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на “П.” ООД Зона „Г.”, ЕИК ...., представлявано от управителя С. П. Ж., сумата от 24.40 лева /двадесет и четири лева и 40 ст./, представляваща направените от въззиваемия разноски по делото пред всички съдебни инстанции, съразмерно с уважената част на иска.

 

ОСЪЖДА Г.И.Г., ЕГН **********,***, дължимостта на вземането му от “П.” ООД Зона „Г.”, ЕИК ...., представлявано от управителя С. П. Ж., на общо сумата 432.90 лева /четиристотин тридесет и два лева и 90 ст./, представляваща направените от въззивника разноски по делото пред всички съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част на иска.

 

 

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                       2.