Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

435                                                    06.11.2015 г.                              гр.Стара Загора

 

 В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                І  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На седми октомври                                                 две хиляди и петнадесета година  

В публичното заседание в следния състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА  ТЕЛБИЗОВА

                                                                      

           РУМЯНА  ТИХОЛОВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                              МАРИАНА МАВРОДИЕВА Секретар П.В.

Прокурор…………………….

Като разгледа докладваното от съдията - докладчик МАВРОДИЕВА

въззивно гражданско дело N  1444 по описа за 2015 година.

           

Производството е образувано по въззивна жалба от ЕТ „Сиси – Ивайло Цонев“ гр.Казанлък, чрез пълномощник адв. А.С. против решение № 342 от 17.06.2015г., постановено по гр. дело № 192/2015г. по описа на Казанлъшкия районен съд, с което се осъжда ЕТ „Сиси-Ивайло Цонев“ - гр.Казанлък на основание чл.128 от КТ във вр. чл. 242 от КТ, да заплати на П.Б.Л. сумата 8834,44 лв. – неизплатено, нетно трудово възнаграждение за периода от м. ноември 2011г. до м. август 2014г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба  - 04.02.2015г. до окончателното изплащане на  сумата, като за разликата над 8834, 44 лв. до претендираните  11 900 лв. се отхвърля иска като неоснователен; присъдени са разноски и държавна такса; допуснато е предварително изпълнение на решението в частта на присъденото възнаграждение.

 

Въззивникът счита, че обжалваното решението е неправилно и необосновано по отношение на допустимостта на иска и основателността му. Образувано било и друго дело № 2095/2014г., по описа на КРС, със същата правна квалификация и със същия предмет – трудово възнаграждение за един и същ период и по едно и също ТПО. Като приел, че се касае за дела с различен предмет и разгледал повторно предявения иск,  съдът постановил недопустим съдебен акт. Основното съображение за уважаване на иска било, че за претендирания период, не били положени подписи от ищцата във ведомостите за заплати, както и че липсвали други изрични разходно – оправдателни документи, подписани от нея. Не било взето предвид изричното признание на факта на плащане на трудовото възнаграждение, в писмена форма, в исковата молба по предходно заведеното дело. Друг факт, установяващ плащането бил и че осигуровките и данъците, дължими във връзка с трудовото възнаграждение били внесени от работодателя.   

С оглед на изложеното моли да се обезсили, евентуално отмени обжалваното решение. Претендира за разноски.

 

Въззиваемата П.Б.Л., чрез пълномощника си адв. Д.Г., представя писмено становище, с която заявява, че жалбата е неоснователна. Моли да се постанови съдебно решение, с което да се потвърди решението на КРС и й се присъдят направените по делото разноски.

           

            Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и становищата на  страните, предвид събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

 

Предявените от П.Б.Л. против ЕТ „Сиси- Ивайло Цонев“ гр.Казанлък искове са с правно основание чл. 128 КТ, във вр. чл. 242 от КТ.

 

Производството е образувано по искова молба от П.Б.Л.  против ЕТ „Сиси-Ивайло Цонев“, гр.Казанлък, представлявано от управителя И.С.Ц.. В исковата си молба ищцата твърди, че с ответника била в трудово правоотношение и изпълнявала длъжността „технически изпълнител“. На 23.09.2014г. на осн. чл. 327 КТ подала молба за прекратяване на трудовото правоотношение, поради неизплащане на трудовото й възнаграждение. Издадена била Заповед  № 8/23.09.2014г. за прекратяване на ТПО. Заявява, че  за периода от м. октомври 2011г. до м.септември 2014г.  работила в ЕТ „Сиси-Ивайло Цонев“, като през целия период не била получавала трудовите си възнаграждения. От назначаването й в ответното дружество, работодателят следвало да й плаща месечно трудово възнаграждение в размер на  350 лв. Неколкократно отправяла устна покана към ответника да й заплаща трудовото възнаграждение от 350лв. за процесния период или 11900 лева общо. Моли да се постанови решение, с което да се уважи претенцията й. Ответникът възразява, относно допустимостта на иска, като твърди, че по иск със същия предмет и между същите страни било образувано гражданско дело №2095/2014г. по описа на КРС, което било прекратено поради отказ на ищцата от иска. С оглед горното, поради наличието на абсолютна процесуална пречка за повторното разглеждане на спора, настоящото съдебно производство следвало да се прекрати. По същество твърди, че искът е неоснователен. Всички договорени трудови възнаграждения на ищцата в размер на 350,00 лева месечно й били платени. В този смисъл било налице изрично признание на ищцата, заявено от нея ясно и недвусмислено в искова молба вх. №11891/14.11.2014г., въз основа на която било образувано гражданско дело №2095/2014г. по описа на КРС. Изложените в исковата молба обстоятелства били потвърдени от ищцата в първото по делото съдебно заседание, на което тя се явила лично. Налице било признание на факт, направено както писмено в искова молба, с която бил сезиран съдът, така и устно в съдебно заседание. Признанието следвало да се зачете като доказателствено средство по силата на разпоредбата на чл.175 от ГПК. Извън горното, житейски необяснимо и нереалистично било твърдението на ищцата, че полагала труд в продължение на три години без да получава трудово възнаграждение и без да имала каквито и да е било други доходи. В тази връзка и при наличието на коренно противоречие в двете подадени от нея искови молби, очевидно неистинско било твърдението за неполучаването на трудово възнаграждение. Ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност, досежно вземанията на ищцата за периода от месец ноември 2011г. до месец януари 2012г. включително.

 

От представения по делото Трудов договор №1/31.10.2011г. се установява, че страните са били в трудово правоотношение от 31.10.2011г., като ищцата е назначена на длъжност „технически изпълнител“. Със Заповед № 8/23.09.2014г. на осн. чл. 327, т.2 от КТ  работодателят е прекратил трудовото правоотношение с нея.

От представените и приети по делото ведомости за заплати за периода м. ноември 2011г. - м. септември 2014г. е видно, че подпис срещу сума за получаване ищцата е поставила за месеците ноември и декември 2011г. Ведомостите от м. януари 2012г. до м. септември 2014г.  са неподписани, както от ищцата, така и от останалите служители на ответника.

От заключението по назначените две съдебно-счетоводни  експертизи се установява, че размерът на нетното трудово възнаграждение за  м. ноември 2011г. е 282,59 лв., а за м. декември  2011г. - 285,08 лв. Тези суми са изплатени на ищцата, видно от положените подписи върху ведомостите. Нетното трудовото възнаграждение за м. 01.2012г., за което ответникът е възразил, че е погасено по давност, е в размер на  282,59 лв. За периода от м. 02.2012г. до м. 08.2014г. размерът на нетното трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 8834, 44 лв. Вещото лице е установило, че всички дължими от работодателя осигурителни  вноски са внесени до месец май 2014г.

 

Неоснователно е възражението на ответника, че искът е недопустим, тъй като между същите страни било образувано гр.дело №2095/2014г. по описа на КРС със същия предмет, прекратено поради отказ на ищцата от иска. Видно от приложеното гр. дело № 2095/2014г. по описа на КРС, същото  е образувано между същите страни, но предметът на делото е различен от този по настоящото дело, тъй като по предходното дело се претендира присъждане на разликата във възнагражденията за длъжността „технически изпълнител“ и „строителен техник“, а по настоящото дело се претендира възнаграждение за длъжността „технически изпълнител“, което не е изплатено от работодателя. Ето защо и с оглед различния предмет на двете дела, въззивната инстация намира, че производството по настоящото дело не е недопустимо.

 

Съгласно чл.128 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената от него работа.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства и от заключенията на вещото лице се установява, че ищцата е поставила подписи, на ведомостите за заплати за месеците ноември 2011г. и декември  2011г. За тези месеци исковете са неоснователни и като такива правилно са отхвърлени. Поради направеното от ответника своевременно възражение за давност, съдът намира, че искът на ищцата за трудовото й възнаграждение за  м. януари  2012г. също е неоснователен като погасен по давност.

По отношение на претенцията в останалата и част, съдът намира, че  безспорно се установи по делото, че във ведомостта за заплати не са полагани подписи от ищцата, като получател на трудово възнаграждение. Подписи липсват и от останалите работници при ответника. По делото не се представиха осчетоводени РКО или друг вид писмени документи, които да установяват, че ищцата е получавала трудово възнаграждение. Не са наведени твърдения от ответника по какъв начин са изплатени дължимите трудови възнаграждения на ищцата. Ответникът оспорва иска, като се позова на признание от страна на Л. по гр. д. № 2095/2014г. по описа на КРС, че за периода  м. 11.2011г. до м. 08.2014г. й е било изплащано трудово възнаграждение в размер на 350 лв. месечно. Съгласно разпоредбата на  чл. 175 от ГПК направеното от страна  или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Направеното извънсъдебно признание на ищцата за получено трудово възнаграждение, следва да бъде ценено ведно с останалите доказателства по делото. Доказателства за извършено плащане, обаче не са представени от ответника. Не се сочат конкретните обстоятелства по какъв начин са изплатени трудовите възнаграждения. Във въззивната жалба също не се сочат такива обстоятелства. Налице е нормативна уредба относно мястото и сроковете за изплащане на трудовото възнаграждение. То се изплаща в предприятието, където се извършва работата, съгл. чл. 270, ал.1 от КТ. В разпоредбата на чл. 270, ал.2 от КТ законодателят е предвидил, че трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. Съгласно чл. 270, ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки или чрез превеждането му на влог в посочена от него банка. Следователно законодателят е предвидил само писмено удостоверяване на изплащането на трудовото възнаграждение. Доказване на плащане под друга форма е недопустимо. По делото се установи, че Л. не е подписала ведомостите за заплати, нито друг писмен документ, установяващ, че й  платено възнаграждение.

 

Работодателят не ангажира доказателства, че е заплатил дължимите трудови възнаграждения. Съгласно  чл. 154, ал.1 от ГПК, негова е тежестта да установи обстоятелствата, от които извлича изгодни за себе си правни последици, каквито са заплащането на трудовите възнаграждения. Обстоятелството, че ответникът е заплатил публичните си задължения не може да служи за доказателство, че няма задължения към ищцата.

 

Неоснователно е оплакването в жалбата, че необосновано съдът е уважил исковете на ищцата, предвид изричното й признание, направено в писмена форма в исковата молба по гр.д.№ 2095/2014г. по описа на КРС, както и в съдебно заседание по същото дело. В обясненията си пред първоинстанционния съд в открито съдебно заседание ответницата е заявила, че написаното в исковата молба не е истина и е написано по грешка. Обясненията на ищцата в съдебно заседание на 04.02.2015г., по гр. дело № 2095/2014г. , не представляват повторно признание на заявеното в исковата молба, че е получила заплащане в размер на 350 лв.  В съдебно заседание ищцата е заявила, че трудовото възнаграждение й е било изплащано за време, през което е престирала труд, а не за норма на изработено. Предвид липсата на представени доказателства от ответника за плащане на трудовите възнаграждения на ищцата за процесния период, следва да се приеме, че плащането не е направено.

Неоснователно е и оплакването, че факта, че осигуровките и данъците, дължими заедно със заплатите, били платени, представлявал косвено доказателство за плащане на трудовото възнаграждение. Неоснователни са и твърденията в жалбата, че  житейски нереалистично било ищцата да полага труд  три години без да получава никакво трудово възнаграждение. Житейската логика, не може да служи за доказване на факти, които ответникът следва да установи пълно и пряко с допустимите по ГПК доказателства.

 

Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира, че решението на Казанлъшкия районен съд е правилно и законосъобразно. Въззивната жалба следва да се остави без уважение, като неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. 

 

С оглед на изхода по спора, в полза на въззиваемата следва да се присъдят направените по делото разноски за адвокатска защита в размер на 350 лв.

           

            Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р    Е    Ш    И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 342 от 17.06.2015г., постановено по гр. дело № 192/2015г. по описа на Казанлъшкия районен съд.

             

ОСЪЖДА ЕТ „Сиси-Ивайло Цонев" със седалище и адрес на управление гр.Казанлък, ул. „Христо Ботев" № 57, ЕИК  123021061, представлявано от управителя И.С.Ц. да заплати на П.Б.Л., ЕГН **********,***, сумата  350 /триста и петдесет/ лв., представляващи направените по делото разноски за адвокатска защита за настоящата инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване.   

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: