Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

  Номер 477  …………………03.12.2015 година………………..Град Стара Загора

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД………………Първи граждански състав

На четвърти ноември…………………….……………………………..Година 2015              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                              

                                             

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           РУМЯНА ТИХОЛОВА   

 

                                                                             МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                                       

                        

 

Секретар П.В.……………..………………………………………

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1480……по описа за 2015…….……...година.

 

        Обжалвано е решение № 390 от 17.07.2015 г., постановено по гр.дело № 980/2015 г. на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от И.В.К. против Г.Б.Р. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение Г.Б.Р., че И.В.К. е собственик на 6/12 ид.части от дворно място, цялото с площ от 308 кв.м, находящо се в гр.Казанлък, ул.„Климент Охридски” № 7, което по сега действащия ПУП на града, одобрен със заповед № РД-02-14-192/1987 г. на Община Казанлък съставлява УПИ V-661, кв.212, при граници на имота по скица: от север- УПИ ІV-660, от изток- улица „ Климент Охридски”, от юг- УПИ VІ-за ЖС и от запад- УПИ І- за Дом на техниката, заедно с 6/12 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, както и 6/8 ид.части от построения в имота навес с оградни стени, като осъди Г.Б.Р. да предаде на И.В.К. владението върху целия имот, а именно: реално втори етаж от двуетажната жилищна сграда, заедно с таванското помещение над него, навес с оградни стени, заедно с 8/12 ид.части от дворното място, като неоснователен и недоказан.

 

        Въззивницата И.В.К., чрез адв.К.Г., счита, че решението е неправилно и постановено в нарушение на закона. Моли същото да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени. Претендира за разноските за двете съдебни инстанции.

 

        Въззиваемият Г.Б.Р., чрез адв.М.Ш., в отговора си по чл.263, ал.1 ГПК взема становище, че въззивната жалба е неоснователна. Моли същата да бъде отхвърлена и потвърдено решението на районния съд като правилно, обосновано и мотивирано. Претендира за разноските пред въззивната инстанция.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемия, намери за установено следното:

 

        Пред първоинстанционния съд е предявен иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС. Ищцата И.В.К. твърди в исковата си молба, че е станала собственик по наследство от покойната си леля Р.И.П., починала на 03.04.2011 г., на 2/12 ид.части от дворно място, цялото с площ от 308 кв.м, находящо се в гр.Казанлък, съставляващо УПИ V-661, кв.212, заедно с 6/12 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, както и 2/8 ид.части от построения в имота навес с оградни стени. Твърди, че приживе баща й Веселин Иванов Василев, починал на 08.09.2006 г., й дарил притежаваната от него ид.част от процесния недвижим имот. Твърди, че с това дарение тя станала собственик на 6/12 ид.части от дворното място, 6/12 ид.части от втория етаж от построената в него двуетажна масивна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, 6/8 ид.части от навеса с оградни стени и реално целия първи етаж от двуетажната жилищна сграда. Твърди, че останалите идеални части от втория етаж, таванското помещение и навеса принадлежали на други двама наследници на леля й, постоянно живеещи в САЩ. Твърди, че съсобственик на дворното място е и Р.С.П., която притежавала 1/3 ид.ч., заедно с едноетажна самостоятелна жилищна сграда, построена в северозападната част на описаното дворно място. Ищцата твърди още, че докато леля й била жива, ответникът се настанил да живее в притежавания от нея имот. Ответникът бил син на съпруга на леля й от предишен негов брак. Твърди, че леля й нямала родени деца от брака си. След смъртта й поканила ответника да напусне имота, но той оспорвал правата й и отказвал да го напусне. Ответникът реално ползвал целия втори етаж на двуетажната жилищна сграда, таванското помещение, навеса и частта от дворното място. Затова моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение ответника, че тя е собственик на 6/12 ид.части от описаното дворно място, заедно с 6/12 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, както и 6/8 ид.части от построения в имота навес с оградни стени, като го осъди да й предаде владението върху втори етаж от двуетажната жилищна сграда, заедно с таванското помещение над него, навес с оградни стени, заедно с 8/12 ид.части от дворното място.

 

        В отговора си по чл.131 ГПК ответникът Г.Б.Р. твърди, че процесният недвижим имот бил наследствен на В.И.Д., Р.И.Д. и З.И.П.. Тримата постигнали съдебна спогодба по гр.дело № 209/1969 г. на РС- Казанлък за делба на имота, при което В.И.Д. получил в дял 1/2 ид.част от дворно място, целия първи етаж от двуетажната жилищна сграда и 1/2 ид. част от къща – пристройка; съделителката Р.И.Д. получила другата 1/2 ид. част от дворно място, целия втори етаж от двуетажната жилищна сграда, както и 1/2 ид. част от къща – пристройка, а за уравнение на дела на третата съделителка З.И.П., първите двама се задължили да й заплатят сумата от 3600 лв. Твърди, че към момента на извършване на съдебната делба Р.И.Д. била омъжена за Б.Р.П., от което следвало, че имотът бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Твърди, че през 1994 г. съпругът на Радина Петкова починал и оставил за свои законни наследници нея и децата си П.Б.К. и Г.Б.Р., родени от предишен брак, при дялове 4/12 ид. ч. от дворното място и 4/6 ид. ч. от втория етаж и таванските помещения на двуетажната жилищна сграда за Р.П. и по 1/12 ид. ч. от дворно място и  1/6 ид.ч. от втория етаж на двуетажната масивна жилищна сграда и от таванските помещения над този етаж за ответника и сестра му. Ответникът твърди, че през 1996 г. пристройката била продадена на Р.П.. След смъртта на Р.П. през 2011 г., тъй като тя нямала преки наследници, нейният дял бил наследен от сестра й З.И.П. и от брат й В.И.Д., респ. от техните наследници. Твърди, че към настоящия момент той и съпругата му живеят и ползват част от първия етаж от жилищната сграда с изричното знание и съгласие на останалите съсобственици. Сочи, че заедно със съпругата си в продължение на години са гледали и издържали Р.И.П., както и че са правили подобрения в този имот със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици. Счита, че владее и ползва втория етаж от масивната жилищна сграда, построена в дворно място на законно основание - като собственик на идеална част от този имот по наследство, със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици.

 

        Първоинстанционният съд е отхвърлил иска. За да стигне до този резултат, съдът е приел от фактическа страна, че процесният имот е бил поделен между В.И.Д., Р.И.Д. и З.И.П., като в дял на В.И.Д. е дадена половината от дворното място на процесния имот, както и целия първи етаж от построената в имота къща, както и половината от къща – пристройка, която не е предмет на спора. Другата съделителка Р.И.Д. е получила в дял другата половина, а З.П. – парично уравнение в размер на 3600 лв., като 1000 лв. са заплатени от тях двамата още в деня на спогодбата. С договор за покупко-продажба от 15.08.1969 г., обективиран в нот.акт № 130, т.ІІІ, н.д. № 940/1969 г., В.И.Д. и Р.И.П. продали на С.П.С. и С.К.С. 1/3 ид.ч. от дворно място от 308 кв.м и реално изключителното право на собственост върху: самостоятелната жилищна сграда, построена в северозападната страна на дворното място, състояща се от две стаи с антре и изба; навес, построен в същата част на двора между тази жилищна сграда и западната регулационна линия на имота и външна тоалетна.

 

       Районният съд приел, че с договор за дарение от 21.04.1994 г., обективиран в н.а. № 148, т.ІV, н.д. № 1087/1994 г., В.И.Д. е дарил на дъщеря си – ищцата по делото, собствената му 1/3 ид.част от дворно място, заедно с реално целия долен първи етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в североизточната част на това дворно място, състоящ се от две стаи, хол, кухня, умивалня и клозет, пристроени към този етаж с двата самостоятелни входа, заедно с ½ ид. част от навеса, съставляващ полумасивна сграда, находящ се в югозападната част на дворното място. След смъртта си  Р.И.П. е оставила за свои законни наследници сестра си З.И.П. и  брат си В.И.Д., а след тяхната смърт -  племенниците си, вкл. и ищцата. Тя /ищцата/ се е снабдила с констативен нот. акт № 78,  том І,  рег. № 764,  нот. дело № 43/2012 г. по описа на нотариус Д.К. за собственост по наследство на  2/12 ид.части от процесното дворно място, заедно с 6/12 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, както и 2/8 ид.части от построения в имота навес с оградни стени. От правна страна първоинстанционният съд е приел, че процесният недвижим имот е съсобствен между страните по делото и трети лица. Приел е, че и В.И.В., и Р.И.П. са получили при извършената през 1969 г. съдебна делба повече от това, което им се е падало съобразно правата им в общността – получили са по 1/2 ид.ч., а правото им е било в обем на по 1/3 ид.ч., като делът на третата съделителка е бил уравнен с пари. Това, което Р.И.П. е получила в повече е придобито възмездно срещу заплащането на 1800 лв. По време на сключване на съдебната спогодба същата е била в брак с бащата на ответника Б.Р.П., сключен на 29.08.1964 г. Б.Р.П. е починал на 25.01.1994 г. Районният съд е приел, че тъй като бракът е бил сключен при действието на СК от 1968 г., съгласно чл.13 недвижимите вещи, придобити от съпрузите по време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, поради което получената в повече ид.част от имота при делбата е съпружеска имуществена общност. След смъртта си, Б.Р.П. е оставил като наследници съпругата си и децата си П.Б.К. и Г.Б.Р. – ответникът. Същите се явяват наследници на неговата идеална част от въпросната СИО, която съдът е приел, че се съизмерява  на 1800/6374 ид. ч. От тях половината - 900/6374 ид. ч. се полагали на съпругата му, а двете деца от друг брак получавали останалите 900/6374 ид. ч. при равни квоти заедно със съпругата или всеки от тях получавал по 300/6374 ид. ч. Поради това съдът е приел, че ответникът притежава 300/6374 ид.ч. от процесния имот като съсобственик, поради което не го държи без правно основание, тъй като съгласно чл.31 ЗС всеки един съсобственик има право да ползва цялата вещ, без значение какъв е размерът на идеалната му част. Приел е, че имотът, който е бил предмет на съдебната делба от 1969 г., не е бил наследствен и с оглед на това напълно възможно би било да се заключи, че имотът е придобит от тримата съделители по друг начин, например чрез възмездна сделка, което би означавало, че цялата идеална част на Р.И. би била СИО.

      

        Във въззивната жалба, с която решението е обжалвано изцяло от ищцата, са изложени съображения, че имотът, който е бил предмет на съдебната делба през 1969 г., е наследствен и това било видно от записаното в съдебния протокол. Съдът неправилно приел да разглежда възражение на ответника относно това дали той има право на собственост по наследство от неговия баща. Такова възражение било допустимо само в делбеното производство. Ответникът следвало да предяви инцидентен установителен иск за установяване на неговото право върху процесния имот. По този начин съдът се произнесъл по спор, какъвто не е бил повдигнат. Счита, че представеният от нея констативен нотариален акт  удостоверявал правото й на собственост и то можело да бъде изменено или отменено само при оспорване на акта пред съда по исков ред. Този нотариален акт имал доказателствена сила  по отношение на обема на собствеността й. Счита, че неправилно било прието, че 1800/6374 ид.части са СИО, защото при извършване на делба чрез съдебна спогодба  или доброволна делба нямало извършване на разпоредителна или прехвърлителна сделка, а трансформиране на съсобственост от идеални части в реални дялове. Плащането било парично обезщетение, дължимо от този, чиято собственост е увеличена при делбата. Позовава се на чл.4, б.”а” от Правилника за вписванията, в който текст били посочени актовете, с които се прехвърля право на собственост чрез разпоредителни сделки. Съдът игнорирал обстоятелството, че веднага след спогодбата двамата съделители са продали на трето лице 1/3 ид.част от дворното място, като твърди, че получената при продажбата сума е изплатена на З.И.П. за уравнение на дела й. Ищцата счита, че по делото няма доказателства за това с какви пари Р.Д. е платила за уравнение на дела. Счита, че СИО са имотите, които са придобити при съвместен принос на двамата съпрузи, което в случая било изключено, защото нямало разпоредителна сделка.

 

        Не е спорно по делото, че със съдебна спогодба от 29.07.1969 г. В.И.Д., Р.И.Д. и З.И.П. са поделили свой наследствен имот, останал след смъртта на баща им И.Д.Т., което е видно от текста на съдебния протокол по гр.дело № 209/1969 г. по описа на Казанлъшкия народен /тогава/ съд, в който протокол е обективирана съдебната спогодба. В дял на В.И.Д. е дадена ½ ид.част от дворното място, както и целият първи етаж от построената в имота къща, както и половината от къща – пристройка, която не е предмет на спора. Р.И.Д. е получила в дял другата половина от дворното място и същата пристройка и реално втория етаж от двуетажната жилищна сграда и цялото таванско помещение над този етаж, а З.П. – парично уравнение в размер на 3600 лв., като 1000 лв. са й заплатени още в деня на спогодбата. С договор за покупко-продажба от 15.08.1969 г., обективиран в н.а. № 130, т.ІІІ, н.д. № 940/1969 г., В.И.Д. и Р.И.П. са продали на С.П.С. и  С.К.С. 1/3 ид.ч. от дворно място от 308 кв.м. и реално изключителното право на собственост върху: самостоятелната жилищна сграда, построена в северозападната страна на дворното място, състояща се от две стаи с антре и изба; навес, построен в същата част на двора между тази жилищна сграда и западната регулационна линия на имота и външна тоалетна, без едно пространство от 20 кв.м в югозападния ъгъл да двора и построения в това пространство навес. С договор за дарение от 21.04.1994 г., обективиран в н.а. № 148, т.ІV, н.д. № 1087/1994 г., В.И.Д. е дарил на дъщеря си – ищцата по делото, останалата му след посочената по-горе продажба 1/3 ид.част от дворно място, заедно с реално целия долен първи етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в североизточната част на това дворно място, състоящ се от две стаи, хол, кухня, умивалня и клозет, пристроени към този етаж с двата самостоятелни входа, заедно с ½ ид. част от навеса, съставляващ полумасивна сграда, находящ се в югозападната част на дворното място. След смъртта си Радина Иванова Петкова е оставила за свои законни наследници племенниците си – деца на сестра й З.И.П., починала през 2008 г., и на брат й В.И.Д., починал през 2006 г. – чл.10, ал.2 ЗН. По силата на наследственото правоприемство ищцата е придобила 16/162 ид.ч. от  притежаваните от леля й идеални части от дворното място и от жилището на втория жилищен етаж. Ищцата се е снабдила с констативен нотариален акт № 78,  том І,  рег. № 764,  нот. дело № 43/2012 г. по описа на нотариус Д.К. за собственост на 2/12 ид.части от процесното дворно място, заедно с 6/12 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда, 6/12 ид.части от таванското помещение над този етаж, както и 2/8 ид.части от построения в имота навес с оградни стени, но неоснователно претендира, че този нотариален акт удостоверява правото й на собственост и има доказателствена сила  по отношение на обема на собствеността й. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ и се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място; че са представени описаните в акта документи; че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Целта на производството по чл. 587 ГПК е да снабди молителя с документ, служещ за доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства,а решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в нотариалния акт констатация за принадлежността на правото на собственост представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт и поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. Разбира се, това не означава, че тази констатация е лишена от доказателствено значение. Той има легитимиращо действие, но не абсолютно. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Констативният нотариален акт може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание – ТР № 11/2013 г., ОСГК на ВКС. При оспорване на признатото с акта право тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК.

 

        Затова неоснователно ищцата счита, че е недопустимо в настоящото производство да се разглежда възражение на ответника относно това дали той има право на собственост по наследство от неговия баща и че е следвало ответникът да предяви инцидентен установителен иск за установяване на неговото право върху процесния имот. Както бе посочено по-горе, констативният нотариален акт може да бъде оспорен и това оспорване да се изразява в доказване на свои права, противопоставими на правата на лицето, посочено в акта. Ограничения относно допустимите възражения срещу иск за собственост няма. С възражение ответникът може да предяви свои права срещу ищеца и това е допустимо по общо правило, когато правото на ответника налага искът да се отхвърли или да се уважи частично.

 

        Неоснователно ищцата счита, че при извършване на делба чрез съдебна спогодба или доброволна делба нямало извършване на разпоредителна или прехвърлителна сделка, а трансформиране на съсобственост от идеални части в реални дялове. Съдебната спогодба има вещно прехвърлително действие по отношение на вещите, които са предмет на делбата. Това се отнася и до случаите, когато предмет на делбата е една единствена вещ, която по силата на спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите получават парично уравнение – ППлВС № 7/1973 г., т.8, б.”б”. По своята правна същност съдебната спогодба представлява договор, който е възмезден, защото има уговаряне на насрещна престация щом дяловете са с различна стойност и се различават от правата на отделните съсобственици. С други думи, става въпрос за възмездно придобиване на идеалната част, която е в повече от правата на съсобственика, на който се дава в дял, и ако това става през време на брака, тази идеална част принадлежи общо на двамата съпрузи- ППлВС № 5/1972 г., т.3, което разрешение е приложимо по отношение на правата, придобити при действието на СК от 1968 г., както е в настоящия случай. Част от сумата, определена от страните по спогодбата за парично уравнение на дела на съделителката З.П., в размер на 1000 лв. е била платена в деня на подписването на спогодбата, видно от съдържанието й. От представената разписка от 18 април 1970 г. се установява, че Р.И.П. е изплатила на П. още 900 лв., като за тези суми нито има твърдения, нито доказателства, че са били лично имущество на съпругата Р.П.. Позоваването на чл.4, б.”а” от Правилника за вписванията с цел да се обоснове довода, че спогодбата не е разпоредителна или прехвърлителна сделка, е несъстоятелно. Съдебната спогодба и доброволната делба са договори и от съдържащите се в тях права и задължения за страните се определя правната им същност, а не от това в кой текст на ПВп са включени.

 

       Съгласно чл.108 ЗС всеки собственик може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Както бе посочено по-горе, наследодателката на ищцата Р.И.П. е получила със спогодбата от 1969 г. ½ ид.ч. от дворното място и навеса в югозападния ъгъл, и реално втория етаж от жилищната сграда, като 1/3 ид.ч. от дворното място е по наследство от баща и, а 1/6 ид.ч. е получена при делбата в повече от правото й и е в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/. Р.И.П. и другият съделител В.И.Д., който е получил в дял също ½ ид.ч. от дворното място  и навеса, и реално първия етаж от жилищната сграда, са продали 1/3 ид.ч. от дворното място и реално къща-пристройка и северозападния навес на трето лице, т.е. всеки от тях е продал по 1/6 ид.ч. Тъй като по отношение на Р.И.П. собствеността върху продаваната 1/6 ид.ч. от дворното място е смесена като възникнала в резултат на повече от един юридически факт, а това е от значение за определяне на правата на страните, следва да се приеме, пропорционално на обемите на собственост /съотношение 2:1/, възникнали от различните юридически факти, че Р.И.П. е продала 1/18 ид.ч. от идеалните части, представляващи СИО и 2/18 ид.ч. от идеалните части, получени от нея по наследство. Затова след извършената продажба тя е останала собственик на 2/9 ид.ч. по наследство и при условията на СИО на 1/9 ид.ч. След смъртта на съпруга й през 1994 г. съпружеската имуществена общност по отношение на тези идеални части е прекратена и на основание чл.27 СК от 1985 г. тя получава половината /1/18 ид.ч./. Другата половина се наследява при равни права на основание чл.5 и чл.9 ЗН от децата на починалия съпруг и от нея като преживяла съпруга. Видно от удостоверение за наследници, след смъртта на Б.Р.П. като наследници са останали съпругата му Р.И.П., дъщеря му П.Б.К. и ответникът Г.Б.Р. и всеки от тях получава по наследство по 1/54 ид.ч. В частност, Р.И.П. получава 4/54 ид.ч. /1/18 ид.ч., получена при прекратяването на СИО + 1/54 ид.ч. на основание чл.9 ЗН/. Към тях се прибавят 2/9  ид.ч.  получени от нея по наследство или общо правата  й върху дворното място след смъртта на съпруга стават 16/54 ид.ч. След смъртта й те се наследяват от племенниците й В.А.П., Л.А.П. и И.В.К. при квоти по 16/216 ид.ч. за първите двама и 32/216 ид.ч. на третата.

 

       Собствеността върху втория етаж от къщата и таванското помещение над него се разпределя по следния начин, тъй като тя не е била предмет на покупко- продажбата от 1969 г.: 2/3 ид.ч. от този етаж е лична собственост на Р., а 1/3 ид.ч. – СИО по изложените по-горе съображения. След смъртта на съпруга й Б.Р.П. през 1994 г. съпружеската имуществена общност по отношение на тези идеални части е прекратена и на основание чл.27 СК от 1985 г. тя получава половината /1/6 ид.ч./. Другата половина се наследява при равни права на основание чл.5 и чл.9 ЗН от децата на починалия съпруг и преживялата съпруга, т.е. по 1/18 ид.ч. В частност, Р.И.П.получава 4/18 ид.ч. /1/6 ид.ч., получена при прекратяването на СИО + 1/18 ид.ч. на основание чл.9 ЗН/. Към се прибавят 2/3  ид.ч.  получени от нея по наследство или общо правата й върху втория етаж след смъртта на съпруга става 16/18 ид.ч. След смъртта й те се наследяват от племенниците й В.А.П., Л.А.П. и И.В.К. при квоти 16/36 ид.части общо за първите двама и 16/36 ид.ч. за ищцата.

 

       С договор да дарение от 21.04.1994 г., оформен с н.а. № 148, т.ІV, н.д. № 1087/1994 г., В.И.Д. е дарил на дъщеря си – ищцата по делото, собствената му 1/3 ид.част от дворно място, заедно с реално целия долен първи етаж от двуетажната масивна жилищна сграда. Затова правата й върху дворното място и навеса в югозападната му част са в обем 104/216 ид.ч. /32/216 ид.ч. по наследство от леля й Р. + 1/3 ид.ч. по дарение от баща й Веселин/, а върху втория етаж – 16/36 ид.части.

 

        Когато е предявен иск за собственост на целия имот, но се установи, че имотът е съсобствен между ищеца и ответника, следва да се уважи искът за собственост за съответната притежавана от ищеца идеална част от имота, а да се отхвърли за останалата. В случая нормата на чл.31 ЗС не намира приложение, тъй като ищцата оспорва правата на ответника. Този текст е приложим, когато между съсобствениците няма спор относно обема. След като ответникът държи повече от колкото е правото му в съсобствеността, то той държи тези идеални части без основание. Затова следва да бъде осъден да предаде владението на собствените на ищцата идеални части от дворното място и от втория жилищен етаж в посочения по-горе обем.

               

        На основание чл.537, ал.2 ГПК, тъй като с настоящото решение се признават права на трето лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени в частта, с която И.В.К. е призната за собственик на дворното място над 104/216 ид.части до 2/12 ид.части; за втория етаж на масивната сграда и таванското помещение над този етаж-  над 16/36 ид.части до 6/12 ид.части; за навес с оградни стени- над 104/216 ид.части до 2/8 ид.части.

 

        С оглед гореизложените съображения въззивият съд намира, че решението в частта, с която предявеният иск за собственост е отхвърлен за 104/216 ид.части от дворното място и навеса в югозападната му част и за 16/36 ид.части от втория жилищен етаж и таванското помещение над него, е неправилно. Следва същото в тази му част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен като ответникът бъде осъден да предаде владението на собствените на ищцата идеални части от дворното място и от втория жилищен етаж в посочения по-горе обем. В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено. На страните на основание чл.78, ал.1 и 3 ГПК следва да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции съразмерно с уважената, съответно с отхвърлената част от иска, а именно: на И.К. в размер на 1015 лв. и на Г.Р. в размер на 450 лв.

 

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                              Р  Е  Ш  И :

 

        ОТМЕНЯ решение № 390 от 17.07.2015 г., постановено по гр.дело № 980/2015 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, в частта, с която предявеният от И.В.К. иск с правно основание чл.108 ЗС против Г.Б.Р. е отхвърлен за 104/216 ид.части от дворното място и навеса в югозападната му част, както и за 16/36 ид.части от втория жилищен етаж и таванското помещение над него, както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

        ОСЪЖДА Г.Б.Р., ЕГН **********,***, да предаде на И.В.К., ЕГН **********,***, собствеността и владението на 104/216 ид.части от дворно място, цялото от 308 кв.м., находящо се в гр.Казанлък, ул.„ …” № …, което по сега действащия ПУП на града, одобрен със заповед № РД-02-14-192/1987 г. на Община Казанлък съставлява УПИ V-661, кв.212, при граници на имота по скица: от север- УПИ ІV-660, от изток- улица „ Климент Охридски”, от юг- УПИ VІ-за ЖС и от запад- УПИ І- за Дом на техниката, и 104/216 ид. части от навеса в югозападната му част, заедно с 16/36 ид.части от втория етаж на построената в него масивна двуетажна жилищна сграда и от таванското помещение над този етаж.

 

        ОТМЕНЯ констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № 78, том І, рег.№ 764, дело № 43/2012 г. на нотариус Д.К., рег.№ 574, в частта, с която И.В.К. е призната за собственик на дворното място, цялото от 308 кв.м., находящо се в гр.Казанлък, ул.„…” № …, над 104/216 ид.части до 2/12 ид.части; за втория етаж на масивната сграда и таванското помещение над този етаж, построени в същото дворно място-  над 16/36 ид.части до 6/12 ид.части; за навес с оградни стени- над 104/216 ид.части до 2/8 ид.части.

 

        ПОТВЪРЖДАВА решение № 390 от 17.07.2015 г., постановено по гр.дело № 980/2015 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, в останалата му част.

 

        ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Г.Б.Р., ЕГН **********,***, да заплати на И.В.К., ЕГН **********,***, направените по делото разноски в двете съдебни инстанции съразмерно с уважената част от иска в размер на 1015 лв. /хиляда и петнадесет лева/.

 

        ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК И.В.К., ЕГН **********,*** да заплати на Г.Б.Р., ЕГН ********** ***, направените по делото разноски в двете съдебни инстанции съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/.

 

        Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.

                                                                     

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: