Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

  Номер 500     ………………16.12.2015 година………………..Град Стара Загора

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД………………Първи граждански състав

На осемнадесети ноември…………………………….………………..Година 2015              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                              

                                             

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           РУМЯНА ТИХОЛОВА   

 

                                                                             МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                                       

                        

 

Секретар П.В.………………………………………..……………

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1493…………по описа за 2015……….година.

 

        Обжалвано е решение № 500 от 26.05.2015 г., постановено по гр.дело № 4904/2014 г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от П.К.Т.- С.против М.К.Т.- Б. иск по чл.32, ал.2 ЗС за разпределение между тях на ползването на съсобствения им при равни права самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.515.17.1.3, с адрес на имота: гр.Стара Загора, п.к. 6000, ул. “Димитър Наумов” № 71, ет.2, ап.3, с площ: 96 кв.м, с прилежащи части: избено помещение № 1 и таванско помещение № 1. М.К.Т.- Б. е осъдена да заплати на П.К.Т.- С. сумата от 11440 лева- обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за ползата, от която я е лишила, ползвайки лично от деня на писменото поискване на 07.06.2010 г. до 07.11.2014 г. посочения по- горе недвижим в повече от равните й права в съсобствеността му, и законна лихва върху тази сума от 19.11.2014 г. до изплащането й. С решението е отхвърлено като неоснователно евентуалното възражение на М.К.Т.- Б. за прихващане до размера на по-малкото от тях на вземането на П.К.Т.- С.за посоченото обезщетение от 11440 лева по иска й по чл.31, ал.2 ЗС със сумата от 1224 лева, представляваща обезщетение по чл.61, ал.2 ЗЗД за припадаща се на П.К.Т.- С. равна част от направени от М.К.Т.- Б. общо 2448 лева необходими разноски за извършване на ремонт на стени и тавани за 600 лева по фактура № 360/25.07.2012 г.; ремонт на баня-тоалетна за 1800 лева по фактура № 362/25.07.2012 г. и подмяна на водомер за 48 лева по фактура № 8100030895/21.05.2014 г. за поддържане на съсобствения им горепосочен самостоятелен обект в сграда.

 

        Въззивницата П.К.Т.- С., чрез адв.Л.В., счита, че решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл.32, ал.2 ЗС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Моли съдът да отмени решението в обжалваната му част и вместо него да постанови друго, с което да разпредели ползването на процесния апартамент между двете сестри съобразно варианти V и VІ от съдебно- техническата експертиза на инж.Н.. Претендира за направените разноски пред въззивната инстанция.

 

        В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК другата страна  М.К.Т.- С., чрез адв.К.К., изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Решението в обжалваната му част било съобразено със задължителната практика на ВКС. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

 

        Въззивницата М.К.Т.- С., чрез адв.К.К., счита, че решението в частта, с която е уважен иска по чл.31, ал.2 ЗС е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Моли съдът да отмени решението в тази му част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като съобрази и направените възражения за давност и прихващане. Претендира за разноските по делото.

 

        В отговора си по чл.293, ал.1 ГПК другата страна П.К.Т.- С., чрез адв.Л.В., счита, че въззивната жалба на М.Б. е напълно неоснователна. Моли да бъде отхвърлена жалбата и потвърдено решението  на районния съд в обжалваните му части.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбите оплаквания и възраженията в отговорите по чл.263, ал.1 ГПК, намери за установено следното:

 

        Пред първоинстанционния съд са предявени два обективно съединени иска- по чл.32, ал.2 ЗС за разпределение на ползване на съсобствен имот и по чл.31, ал.2 ЗС за плащане на обезщетение. Ищцата П.К.Т.- С. твърди в исковата молба, че с ответницата били съсобственици при равни права на апартамент, находящ се в гр.Стара Загора, на ул.”Димитър Наумов” № 71, ет.2, ап.3, състоящ се от две стаи, хол, столова, кухня, килер, клозет, южен, западен и северен балкон, с площ 96 кв.м, при съседи: от юг, запад и север - двор на кооперацията, от изток – ап. на Ж.А.Т., ведно с избено помещение № 1 с площ от 17.68 кв.м, при съседи: от запад и север - двор на кооперацията, от изток - общи помещения, ведно с таванско помещение № 1 с площ от 24.50 кв.м, при съседи: от юг и запад - двор на кооперацията, от изток - тавански помещения на Т.И.М. и от север на И.Г., ведно с 1/6 идеална част от поземления имот с идентификатор 68850.515.17, който съставлявал парцел XII от кв.25а по регулационния план на Стара Загора. Собствеността върху този имот придобили по наследство от баща им К.Г.Т., починал на 04.09.2009 г. След смъртта му това жилище се ползвало от ответницата, която препятствала достъпа на ищцата до него. С връчена й на 07.06.2010 г. нотариална покана ищцата я поканила да й плаща обезщетение за това. Тогава получила ключ за самия апартамент, но не и за входната врата на сградата и тази на двора, нито за допълнителните врати преди избата и тавана. Многократно искала ответницата да й осигури достъп, като освободи от свои лични вещи две от общо четирите му помещения, както и да й предостави ключове от входните врати за дворното място, апартамента и избата и тавана му. Отговорът й обаче бил, че дори да го направела, нямало да й позволи да ползва банята и тоалетната. С връчена й на 24.06.2014 г. нотариална покана за пореден път ищцата я поканила да й предостави достъп до съсобствения им апартамент, но от констативен протокол № 104/03.07.2014 г. било видно, че ответницата не й осигурила такъв. Затова претендира обезщетение за периода от 07.06.2010 г. до 07.11.2014 г. по 225 лева на месец или общо 11925 лв. Иска съдът да разпредели ползването на съсобственият им апартамент.

 

        В отговора си по чл.131 ГПК ответницата М.К.Т. – Б. оспорва предявените искове и моли съдът да ги отхвърли. Предявява евентуално възражение за прихващане, с което в случай на основателност на предявения срещу нея иск по чл.31, ал.2 ЗС да се прихване вземането на ищцата по същия иск със сумата от 1224 лв., представляваща претендирано от ответницата насрещно вземане по чл.61, ал.2 ЗЗД за заплащане на припадащата се на ищцата част от направени от ответницата необходими разходи от общо 2448 лв. за извършване на посочените подробно по вид и стойност в отговора й ремонти и подмяна на водомер.

 

        Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че бащата на страните К.Г.Т. е бил собственик на процесния апартамент, състоящ се от две стаи, хол, столова, кухня, килер, клозет, коридор, южен, западен и северен балкон, и със площ от 96 кв.м, ведно с придадените към него помещения в тавана и зимника – избено помещение № 1 със ЗП 17.68 кв.м и таванско помещение № 1 със ЗП 24.50 кв.м. На 04.09.2009 г. бащата на страните е починал и оставил за свои наследници страните по делото, негови дъщери, които са придобили по наследство от него собствеността върху този апартамент при равни права. По делото не е спорно, че след смъртта на Топалов в този апартамент е останала да живее само ответницата, а ищцата живее в  гр.Пловдив.

 

        По иска по чл.32, ал.2 ЗС първоинстанционният съд е приел, че когато съсобственият имот е жилище и е зает изцяло от единия от съсобствениците, останалите имат право да водят иск по чл.32, ал.2 ЗС за реално разпределение на ползването му между всички съсобственици, които имат жилищна нужда, само ако реалното му ползване е възможно. Районният съд се е позовал на решение на ВКС по чл.290 ГПК, според което, когато съсобственият имот е жилище, съдът следва да съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията му да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени самостоятелни жилищни и сервизни помещения, защото предоставянето за общо ползване на определени помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците, поради което, ако се констатира, че според вида и броя на жилищните и сервизни помещения е невъзможно жилището да бъде ползвано за задоволяване на жилищните нужди и на други обитатели, следва искът за разпределение на ползването му да бъде отхвърлен, като правото на неползващият съсобственик се сведе до търсене на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС - Р 291-2011-II г.о. на ВКС. Съдът е приел, че по дефиниция жилищни са тези помещения, които са предназначени за живеене, а сервизни - тези като кухни, бани, тоалетни, тавани, мазета, килери и прочие, които са предназначени да обслужват жилищните /чл.40, ал.1 ЗУТ и Р 1425-1976-II г.о. на ВС/. В случая в жилището няма сервизни помещения за всяка от страните, а само една кухня, една баня – тоалетна, един килер и един коридор, то реалното разпределение на ползването му е възможно само при общо ползване на тези от сервизни помещения. Такова общо ползване е възможно само при изрично съгласие на страните, а такова ответницата не само не е дала по делото, но и моли съда да отхвърли, като неоснователен, предявения от ищцата иск за реално разпределение на това им жилище. Искът по чл.32, ал.2 ЗС е отхвърлен, като съдът е приел, че правото на неползващата апартамента ищца ще следва да се сведе до търсене на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС /ТР № 67/1969 г. на ОСГК на ВС и Р 291-2011-II г.о. на ВКС/. По този иск първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че на 07.06.2010 г. ответницата е получила нотариална покана да плаща на ищцата 300 лева месечен наем за ползването на нейна 1/2 ид. ч. от съсобствения им апартамент. На 18.06.2010 г. ищцата получила изпратен й от ответницата отговор, с който последната я поканила на 05.07.2010 г. за сключване на споразумение в нотариалната кантора на посочен от нея нотариус. От съставения констативен протокол е установено, че ответницата заявила, че предоставя на ищцата нов ключ от процесния апартамент, а ищцата поискала да й бъдат предадени и ключове за мазето и тавана. Съдът е приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели С.-съпруг на ищцата, и Х.- кумица на ищцата, се установява още, че предоставеният на ищцата ключ не бил в състояние да отключи процесния апартамент след 05.07.2010 г. Поради това тя не могла сама да влезе в този апартамент, за да го ползва, през целия исков период от 07.06.2010 г. до 07.11.2014 г. На 24.06.2014 г. ищцата изпратила на ответницата нова нотариална покана да не извършва без нейно съгласие ремонти и промени в процесния апартамент, да й плаща наем по чл.31 ЗС за ползване на нейните части от същия и й осигури достъп до него, като й предостави ключове за него, сервизните му помещения и дворната врата, за което поканила ответницата да се яви на 03.07.2014 г. пред посочения в същата покана нотариус. На 03.07.2014 г. ищцата била представлявана от пълномощник, който заявил, че в момента не се извършва ремонт на апартамент; че за периода от 2010 г. до около 2 седмици преди 03.07.2014 г. ответницата не препятствала достъпа на ищцата до апартамента, но преди две седмици сменила ключовете му, защото било влизано в него. В момента пълномощникът не носел ключове за този апартамент, като заявил намерението на ответницата да предостави такива на ищцата до една седмица по куриер. Съдът е приел, че по делото обаче няма данни ответницата да е предоставила на ищцата тези ключове. От правна страна съдът е приел, че писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал само формата, но не и съдържанието, и че, след като неползващият съсобственик е отправил писмено  искане до ползващия общата вещ и въпреки това последният е продължил пряко и непосредствено да си служи по предназначение с цялата обща вещ, за задоволяване на свои  потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик, искът е основателен. Досежно размера на наема съдът е възприел заключението на в.л. М., според което средният пазарен наем за 1/2 идеална част от процесния имот за исковия период от 07.06.2010 г. до 07.11.2014 г. е 11440 лв. Възражението за прихващане е намерено за неоснователно.

 

        Това решение е обжалвано от двете страни по делото. Жалбите са неоснователни.

        

        По делото не е спорно, че страните са съсобственици по силата на наследствено правоприемство при равни права на апартамент, находящ се в гр. Стара Загора, на ул. “Димитър Наумов” 71, ет.2, ап.3, състоящ се от две стаи, хол, столова, кухня, килер, клозет, южен, западен и северен балкон, с площ 96 кв.м, при съседи: от юг, запад и север - двор на кооперацията, от изток – ап. на Ж.А.Т., ведно с избено помещение № 1 с площ от 17.68 кв.м, при съседи: от запад и север - двор на кооперацията, от изток - общи помещения, ведно с таванско помещение № 1 с площ от 24.50 кв.м, при съседи: от юг и запад- двор на кооперацията, от изток - тавански помещения на Т.И.М. и от север на И.Г., ведно с 1/6 идеална част от поземления имот с идентификатор 68850.515.17, който съставлявал парцел XII от кв.25а по регулационния план на Стара Загора. Не е спорно и това, че след смъртта на баща им това жилище се ползва от ответницата, а ищцата живее в гр. Пловдив. С връчена на 07.06.2010 г. нотариална покана ищцата поканила ответницата да й плаща обезщетение за това, че е лишена от възможността да ползва жилището. Признава, че на уговорената при нотариуса среща получила ключ за самия апартамент. На 24.06.2014 г. била връчена нова нотариална покана да й бъде предоставен достъп до апартамента. На срещата при нотариуса не й бил предоставен ключ, тъй като по признание на ответницата, бравата на входната врата била сменена. Във въззивната инстанция е представена покана от М.Б. до ищцата за връчване на ключ от апартамента на 11.11.2015 г. при нотариус В.Д. и констативен протокол № 112, т.І, рег.№ 2140/2015 г. на нотариус В.Д., от който е видно, че М.Б. не се е явила на посочената дата. В с.з. на 18.11.2015 г. М.Б. предаде ключ от процесния апартамент на П. С..

                  

        Съсобствената вещ се ползва и управлява по общо съгласие на съсобствениците, по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта в хипотезата, когато не се постигне общо съгласие, или по решение на съда- чл.32 ЗС. В този случай съдебната администрация замества решението на мнозинството. Правомощията на съда в това производство се ограничават в рамките на решенията, които мнозинството може да вземе във връзка с ползването и управлението на вещта, в т.ч. и да разпредели вещта за непосредствено служене от всички или някои съсобственици. По принцип разпределение на ползването на общата вещ може да стане по два начина: разпределение по време и разпределение по части от имота. При всеки един от тези начини трябва да се търси ползването на вещта да бъде уредено по такъв начин, че съсобствениците, които искат да упражняват правото си по чл.31, ал.1 ЗС, да могат да си служат с вещта, но когато това е възможно. Когато става дума един единствен съсобствен имот, разпределението може да стане само доколкото имотът се поддава на разделяне на реални части. В този случай съдебната практика приема, че разпределението на имота на реални части трябва да стане, като се държи сметка за възможността жилището да се използва за задоволяване на жилищните нужди на всички съсобственици. Такава възможност следва да се преценява с оглед на фактическото положение на жилищните и сервизните помещения– ТР № 67/1969 г. на ОСГК на ВС. Ако видът и предназначението на вещта не позволяват непосредствено ползване на реални части от нея от всеки от съсобствениците, следва да се приеме, че разпределението е невъзможно. Изводът зависи във всеки отделен случай от установените конкретни обстоятелства. Затова не е възможно разпределението на ползването на една вещ да бъде извършвано винаги. Когато съсобственият имот е жилищен, както е в случая, следва да се съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията, този имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени жилищни и сервизни помещения. Конкретно в случая се касае до апартамент, състоящ се от две стаи, хол и столова общи. Жилището има един вход, една кухня, един килер и една баня и тоалетна общи. При тези данни жилището не би могло да се ползва реално и от двете съсобственички. Още повече, че ответницата живее в жилището със съпруга си, а ищцата, която също е омъжена, живее в друго населено място. На практика осъществяването на ползване на жилището от ищцата е неизпълнимо. Макар и с две самостоятелни стаи, жилището е еднофамилно. Предоставянето за общо ползване на определени помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците, т.е. нарочно, ясно, точно и безусловно съгласие. В случая съдът не приема, че изразеното в отговора съгласие за общо ползване на сервизните помещения, е изрично в посочения по-горе смисъл, тъй като е поставено условие ползването да става лично и когато ищцата пребивава в града, а не от трети лица, на които ищцата била предоставяла достъп посредством ключовете от жилището.  С оглед на тези съображения съдът намира, че възраженията на ищцата, изложени във въззивната жалба, са неоснователни. В допълнение може да бъде изтъкнато и това, че ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено /Р 291-2011-ІІ г.о.; Р 241-2014-І г.о.; Р 72-2015-ІІ г.о. на ВКС, всички постановени по реда на чл.290 ГПК/. Действително се създава едно привилегировано положение на съсобственика, който е започнал да ползва жилището. Той запазва положението си, макар че пречи на други съсобственици да си служат с общата вещ. Те обаче /съсобствениците, които не си служат с вещта/ не губят нищо от това, защото имат правото по чл.31, ал.2 ЗС да получат обезщетение. В този смисъл възражението на ищцата, че е неправилно съсобственикът да бъде лишен от възможността да ползва имота, след като има свободни помещения за него, е неоснователно. Неоснователно е и възражението, че съдебната практика /ТР № 67/1969 г. на ОСГК/ не съдържа като критерий съгласието на страните да ползват съвместно сервизните помещения. Предоставяне на общо ползване на определени помещения било то жилищни стаи или сервизни помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците. В случая съсобственичките са две, а входът, коридорът и сервизните помещения – по едно, при което няма как тези помещения да им бъдат възложени за общо ползване без съгласието им. Както бе посочено по-горе, въобще разпределението трябва да бъде съобразено с вида и броя на помещенията и на всеки един от съсобствениците да се разпредели за ползване определени самостоятелни помещения и сервизи /Р 72-2015-ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/.

 

     Съгласно чл.31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. По същия начин се постъпва и когато с оглед на фактическото състояние на имота липсва възможност даден собственик да реализира правото си на лично служене с общата вещ. Лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да събират добиви и граждански плодове- ТР № 7/2012 г. ОСГК на ВКС. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаването на писмено поискване до ползващия общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието – ТР № 7/2012 г. Затова в писменото поискване не е необходимо да се посочва размерът на дължимото обезщетение /Р 1037-1979-І г.о.; Р 721-1992-І г.о; Р 1230-2008-І г.о. на ВКС/. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Затова е неоснователно възражението на ответницата, че във втората нотариална покана не било написано за какъв период от време се дължи искания наем и било налице неопределеност на ползата, от която ищцата твърди, че е лишена.

 

        По делото няма спор, че ответницата живее в апартамента, който е съсобствен на страните при равни права За да възникне задължението за плащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез лично ползване лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква само писмено поискване. В случая,  на 07.06.2010 г. ищцата е изпратила нотариална покана за заплащане на месечен наем в размер на 300 лв. Тази нотариална покана е връчена на ответницата. Фактическият състав на нормата на чл. 31, ал.2 ЗС е налице, поради което само на това основание искът се явява основателен – Р 119-2009- ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Ответницата е отговорила на нотариалната покана и в тази връзка е предявила възражения относно дължимостта на обезщетението. Възражението е неоснователно. Задължението за плащане на обезщетението може да отпадне, ако ползващият общата вещ съсобственик след отправената му писмена покана, отговори, че предоставя ползването на общата вещ в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва, и последният откаже това предложение. Изключение от това е, ако отговорът на поканата за ползване е даден като формално съгласие, предвид естеството на свободната площ от имота и практическата невъзможност тя да се ползва по предназначение. В случая ответницата е заявила в отговор на нотариалната покана, че по никакъв начин не се противопоставя сестра й да ползва помещенията, определени приживе от родителите им за нея, но правото й да ползва трябва да упражнява изключително и само лично, а не от трети лица. В констативния протокол от 05.07.2010 г., съставен от нотариус С.М., е удостоверено, че ответницата е предоставила на ищцата ключ от апартамента; че не е препятствала сестра си да си вземе свои лични вещи при посещение в началото на м. юни 2010 г., както и отново е поставила условие ползването на жилището да става лично, а не от трети лица. Видно е, че тя е предложила на другата съсобственичка да ползва вещта лично, но само формално предвид практическата невъзможност да се ползват по предназначение без ползване на сервизните помещения стаите, определени приживе от родителите им. В тази връзка следва да се има предвид и безспорното обстоятелство, че ищцата живее трайно и постоянно в гр.Пловдив и няма как да ползва лично жилището по предназначение. Такова съгласие /за ползване и на сервизните помещения/ е изразено едва с отговора на исковата молба.

 

     За да се освободи от отговорност ползващият вещта съсобственик следва не само да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността, но и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. По делото е установено, че въпреки получената на 07.06.2010 г. нотариална покана ищцата е продължила да живее в апартамента, като е ползвала по предназначение не само двете му южни стаи, но и кухнята, банята-тоалетна, коридора, килера, избеното и таванското му помещения, а в останалите му две стаи е поставила и свои вещи. През исковия период тя не е и допускала ищцата да си служи и тя свободно с този апартамент, като не й е осигурила ключ за него и за избеното и таванското помещение. Вярно е, че след като е получила на 07.06.2010 г. нотариалната й покана, ответницата е връчила пред нотариуса ключ на ищцата за входната врата на апартамента, но не и от избеното и таванското  помещения. Освен това по делото е установено, че този ключ въобще не е отключвал входната врата, видно от показанията на свидетелите С. и Х., поради което през целия исков период ищцата не е имала достъп до този апартамент. При това положение предоставянето му не е освободило ответницата от отговорността да заплати на ищцата исканото обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС /Р 119-2009-II г.о. и Р 395-2009-IV г.о. на ВКС/. Ключ за този апартамент, избеното и таванското помещение, и входната врата на сградата, в която се намира същият, ответницата не е предоставила на ищцата и след изпратената й втора нотариална покана на 24.06.2014 г. В съставения на 03.07.2014 г. от нотариуса констативен протокол пълномощникът на ответницата е признал, че ответницата е сменила патрона на входната врата на процесния апартамент. Ключове от тези помещения не бяха връчени на С. и в съдебното заседание в настоящата инстанция. Затова съдът приема, че  ответницата е лишила по този начин ищцата за исковия период да ползва и тя по предназначение съобразно равните й права в съсобствеността му /ТР № 7/2012 г. на ОСГК/. С оглед на тези съображения съдът следва да приеме, че за целия исков период ответницата дължи на ищцата обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за тази полза, от която я е лишила. Последната е съизмерима с частта от пазарния наем за този апартамент за същия период, съответна на правата на ищцата в съсобствеността му /ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/, в случая ½ ид.част. Пазарният му наем за ½ ид.ч. възлиза на 11440 лева според заключението на в.л. М., по отношение на което съдът споделя напълно изложените от първоинстанционния съд съображения относно причините, поради които го възприема.

 

        Неоснователно е възражението на ответницата, че вземането е погасено по давност съгласно чл.111, б.„в” ЗЗД. Правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се погасява с изтичането на общата 5-годишна давност. Вземането не съставлява наем, макар да се изчислява на база средния пазарен наем. Правото на съсобственика да си служи се разпростира върху цялата вещ – той не е наемател на идеалните части на другите съсобственици /ТР № 7/2012 г. на ОСГК и Р 2254-1972-I г.о. на ВС/. Правото на обезщетение в случая е възникнало от деня на писменото му поискване на 07.06.2010 г., като давността по чл.110 ЗЗД за погасяването му не е изтекла до датата на исковата молба – 19.11.2014 г.

 

        Ответницата е предявила възражение за прихващане на свое насрещно вземане по чл.61, ал.2 ЗЗД, за припадащата се на ищцата равна част от 1224 лева от направени от ответницата необходими разноски от общо 2448 лева, за извършване на ремонт на стени и тавани по фактура № 360/25.07.2012 г., ремонт на банята-тоалетна по фактура № 362/25.07.2012 г. /които ремонти, пълномощникът й е уточнил в първото по делото заседание, че са извършени около месец и половина преди датата на издаване на тези фактури- 25.07.2012 г./ и подмяна на водомера по фактура № 8100030895/21.05.2014 г., за поддържане на съсобствения им апартамент. Тъй като ответницата не сочи в отговора да е извършила тези ремонти и направила разноските за тях със съгласието на ищцата, нито въпреки изричното й противопоставяне, то следва да се приеме, че те са извършени от нея без съгласието на ищцата. По възражението за прихващане по делото е установено само, че от твърдените от ответницата ремонти в процесния апартамент е извършила през 2012 г. само посоченото от свидетелите Топалов и Ковачева пребоядисване с латекс на двете му южни стаи, които ползва постоянно, и смяна на тапетите им, прогонване на дограмата на прозорците им, защото не се затваряли добре, и пребоядисване на същата дограма с блажна боя, както и подмяна на стария с нов водомер в същия апартамент, защото бил повреден. Всички останали, посочени в представените от нея фактури № 360/25.07.2012 г. и № 362/25.07.2012 г., ремонтни работи в процесния апартамент- по шпакловане на тавани, демонтаж и монтаж на теракот и фаянс, подмяна на тръби, мивки, смесителна батерия, сифони, ел.бойлер, ключове, контакти, осветително тяло в баня, ел.печка и шкаф в баня, са били извършени приживе на наследодателя на страните през 2005/2006 година и платени от него. Поради това последните са наследени от страните при равни права, ведно с процесния апартамент. Поради това ищцата не дължи на ответницата заплащане по чл.61, ал.2 ЗЗД на половината от тяхната стойност, защото не са заплатени от ответницата. Що се отнася до извършените от ответницата през 2012 г. в процесния апартамент пребоядисване с латекс на таваните на двете южни стаи, които ползва постоянно, смяна на тапетите им, прогонване на дограмата на прозорците им и пребоядисване на същата дограма с блажна боя, както и подмяна на стария повреден водомер с нов, то същите представляват обикновени разноски, защото са свързани с текущото му поддържане, а последните не се включват в необходимите разноски и поради не се поемат от всички съсобственици съразмерно с идеалните им части от общия имот, а са за сметка на този от тях, който го ползва. С оглед на тези съображения възражението за прихващане е неоснователно, както правилно е приел и районният съд.

 

        Пред вид гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.  С оглед изхода на делото не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, а същите следва да останат така, както са направени от страните.

 

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                                     Р   Е   Ш   И :

 

        ПОТВЪРЖДАВА решение № 500 от 26.05.2015 г., постановено по гр.дело № 4904/2014 г. по описа на Старозагорския районен съд.

 

        Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.

 

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: