Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  11                14.01.2016 г.                               Град С.

 

                              В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД                    ІІ  Граждански състав

На петнадесети декември                                                               Година 2015

в публичното заседание, в следния състав:

                                                         

                                  Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                         Членове: 1. П. ЗЛАТЕВ

                                         2. НИКОЛАЙ УРУКОВ

                

Секретар  С.С.

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1512 по описа за 2015 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е на основание чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от П.С.А., представляван от адвокат С.Т. от АК-С., срещу постановеното решение по гр. дело № 5340/2014г., по описа на РС-С., което считат за неправилно и незаконосъобразно и съдът не направил погрешни изводи.

 

Моли, да бъде отменено постановеното решение на С. районен съд като неправилно и незаконосъобразно и вместо него бъде постановено друго, с което да се признае за установено, че към датата на подаване на исковата молба пред РС ответникът РС-Ч., представляван от Председателя Т.К., дължи на въззивника 1 448.46 лева – лихва за забава върху главницата в размер на 28 425.33 лева, представляваща дължимите обезщетения по КТ и ЗСВ , погасено задължение поради плащане на 09.10.2014г. до 30.09.2014г. и направените разноски по ч.гр.дело № 4413/2014г., по описа на РС-С. – възнаграждение за един адвокат в размер на 978.17 лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4413/2014г., по описа на РС-С..

 

Не прави искане за събиране на други доказателства.

 

Претендират за присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.

 

Въззивникът Районен съд – гр. Ч., представляван от Административния ръководител - Председателя Т.К.К. в законоустановеният срок и на основание чл. 263, ал. 1, предл. 1 от ГПК е подал писмен отговор на въззивната жалба, срещу постановеното решение от РС-Ч. № 789/24.07.2015г. по гр. Дело № 5340/2014г. и считат, че същата   е допустима, но по същество е неоснователна. Излагат доводи във въззивната жалба, че въззивникът П.С.А. с решение на ВСС по протокол № 26/17.07.2002г. е встъпил в изпълнение на длъжността си – съдия в РС-Ч. и с акт за освобождаване от длъжност на 24.03.2014г. е освободен от заеманата длъжност- съдия в Ч.ския районен съд, считано от 24.03.2014г., като акта за освобождаване от длъжност е на основание решение по протокол от 20.03.2014г. на ВСС, за освобождаване на основание чл. 165, ал.1, т. 2 от ЗСВ от заеманата длъжност съдия на П.С.А., поради подаване на оставка в едномесечно предизвестие. Председателят на РС-Ч. чрез Административният ръководител – Председателя Т.К. на 24.03.2014г. е предложил на Дирекция “Финанси и бюджет” при ВСС да увеличи бюджетната сметка на РС-Ч. по § 02-08 - ”обезщетение за персонала с характер на възнаграждение”, със сумата 28 425.32 лева. С писмо изх. № 91-00-028/06.10.2014г. към което е било приложено извлечение от Протокол № 42 на ВСС от 01.10.2014г. се установява, че бюджетната сметка на Ч.ския районен съд  е била увеличена, като в нея са влизали и сумите  за обезщетение на П. А.. По-късно ищецът по чл. 410, ал. 1 ГПК е подал заявление пред РС-Ч. за сумата в размер на 28425.33 лева, ведно с 1 448.46 лева – лихва за забава за периода от 01.04.2014г. до 30.09.2014г. и законната лихва от 02.10.2014г., до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 978.17 лв.- разноски. РС-Ч. е подал заявление, че не дължи сумите по цитираната по-горе за заповед.

 

Въззиваемият прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв. С.Т. – пълномощник на въззивника в размер на 1 426 лева, която сума многократно надвишава минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Предвид изложеното въззиваемият моли  и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да разпредели направените в настоящото производство разноски, като поддържат искането си за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение на адв. С.Т. и съответното му намаление, съгласно утвърдената съдебна практика и закона.

 

Молят да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба от П.С.А. като неоснователна, и недоказана и бъде потвърдено постановеното решение на РС-С. № 789/24.07.2015г. по гр. Дело № 5340/2014г., като правилно и законосъобразно.

 

 

Въззивникът П.С.А. - редовно и своевременно призован, не се явява в съдебно заседание. По делото е постъпила молба от пълномощника му адв. С.Т., в която моли съда да уважи въззивната жалба и отмени решението на районния съд, като неправилно и незаконосъобразно и да се уважи претенцията на въззивника-въззивник за мораторна и законна лихва, като поддържа всички доводи изложени във въззивната жалба и в писмената молба от 02.11.2015г. Претендират и за присъждане на направените по делото разноски и възнаграждение за един адвокат.

 

Въззиваемия Районен съд – гр. Ч., редовно и своевременно призовани, не изпращат представител. По делото е постъпило писмено становище от Административният ръководител – Председателя на РС-Ч. Т.К., в което взема становище  въззивна жалба да бъде отхвърлена, като неоснователна и недоказана, а решението на районния съд да бъде потвърдено. Подробни съображения и доводи са изложени в депозирания по делото писмен отговор и в представеното писмено становище по делото пред въззивния съд.

 

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

 

Въззивникът П.С.А. ***, като е заемал длъжността “съдия” в този районен съд. В първоначално представената искова молба пред първостепенния съд въззивникът е претендирал установяване на дължимостта на цялото вземане по издадената заповед за изпълнение – главница и лихва. След оставяне без движение на претенцията, заявена с исковата молба, от първоинстанционния съд, същата е прецизирана /лист 38/ като, предвид плащането на главницата, се иска да бъде установена дължимостта на вземането за лихва в размер на 1448,46 лева изчислена върху главницата за времето от 01.04.2014г. до 30.09.2014г. С оглед направеното уточнение, съдът счита, че заявеното искане обхваща само тази част от заповедта за изпълнение, с която се претендира обезщетение за забавата за посочения изрично от въззивника период. Формулирано е и искане за установяване на дължимостта на разноските в заповедното производство възлизащи на 978,17 лева. По отношение на него РС-С. правилно е приел, че искът е недопустим, тъй като вземането за разноски не представлява предмет на иска по чл.422 ГПК, в какъвто смисъл са и указанията дадени с т.10 на Тълкувателно решение под №4/2013г. на ОСГТК на  ВКС. В тази насока РС-С. правилно и мотивирано е преценил, в частта си относно установяване на вземането за разноските от 978,17 лв. производството следва да се прекрати като недопустимо.

 

Съдът намира, че с оглед диспозитивното начало, следва да се произнесе само относно дължимостта на обезщетението за забава върху главницата за посочения в исковата молба период. Предвид липсата на изрично искане, законната лихва за времето след подаване на заявлението – 30.09.2014г. до окончателното изплащане не е въведена като предмет по настоящото дело и за нея съдът не дължи формиране на воля / арг. от чл.6, ал.2 ГПК/, тъй като съдът не може да се произнесе извън това, което е поискано от страните по делото.

 

Въззивникът считано от датата 24.03.2014г. е бил освободен от длъжността “съдия” в РС-Ч., като дължимите обезщетения по ЗСВ и КТ в размер на 28 425.33 лева е следвало да му бъдат изплатени на 30.09.2014г. За дължимите суми е била издадена и съответната сл. бележка от датата 11.07.2014г. удостоверяваща точния размер на тези суми. На 09.10.2014г. главницата от 28 425.33 лева е надлежно изплатена на въззивника, за което няма спор по делото.

 

Съгласно чл.225, ал.1 от Закона за съдебната власт, при освобождаване от длъжност, съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20 /двадесет/.

 

 Обезщетението по чл.225, ал.1 от ЗСВ се явява с гратификационен характер. То цели не да възстанови понесени вреди, а да възнагради лицата упражнявали възложената им правораздавателна власт в продължителен период от време. По функцията си този тип плащане е сходно с обезщетенията предвидени в редица други закони – чл.234,ал.1 ЗМВР, чл.227, ал.1 ЗОВС на РБ, чл.106 ал.3 ЗДС, чл.222, ал.3 КТ. Правоотношението възникнало между въззивника А. и Държавата няма характер на трудовоправно, нито на служебно.

 

В този смисъл не могат да бъдат споделени доводите, както на въззивника, така и на въззиваемия, отнасящи се до това, че Районен съд Ч. има качеството на работодател. Назначаването на някоя от длъжностите посочени в чл.117, ал.2 от Конституцията е акт на овластяване на определени лица да изпълняват функциите предвидени в чл.117, ал.1 от Конституцията. Възникващото въз основа на това овластяване правоотношение е от комплексен характер и съществува между съответния съдия, прокурор или следовател и Държавата в лицето на конституционно уредени органи – Висшия съдебен съвет и отделните съдилища, респективно Прокуратурата. От горното следва, че препращанията на чл.229 ЗСВ и чл.339 ЗСВ не са основание този тип правоотношения да бъдат разглеждани като трудовоправни. Възникването и прекратяването на правоотношенията по упражняване на правомощията на съдия, прокурор или следовател, са свързани с акта на компетентния кадрови орган – ВСС. Предвид това за прекратяването на правоотношението относно заемана от А. длъжност е без правно значение издадената заповед на Председателя на РС Ч. с №39 от 24.03.2014г. позоваваща се на чл.325, ал.1 т.1 от Кодекса на труда и обективираща воля относно прекратяване на трудово правоотношение. Релевантен факт в случая е решението на Висшия съдебен съвет, което произвежда действие от посочената в него дата – 23.03.2014г. От този момент за въззивника А. е възникнало и правото на обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ, а също и това по чл.224 ал.1 от КТ, приложим съответно по силата на изричното препращане на чл.339 ЗСВ. Тоест тази дата се явява моментът, след който тези права на А. са станали изискуеми. Това обаче не означава, че този момент съвпада с изпадането на въззиваемия в забава. Съществува разликата между настъпването на изискуемостта на едно задължение и изпадане на длъжника в забава. Това е така, защото в забава може да се окаже само длъжник по изискуемо задължение.

 

В този смисъл въззивния съд приема, както правилно и законосъобразно е приел и първостепенния съд, че при срочните задължения, се прилага правилото на чл.84, ал.1, от ЗЗД - когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. При безсрочни задължения, при които няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора /арг. от чл.84, ал.2 от ЗЗД/. Законът за съдебната власт не съдържа особени правила за момента на изпадането в забава относно дължимите обезщетения по чл.225. Такива разпоредби няма и в Кодекса на труда относно обезщетението по чл.224, ал.1 КТ. Доколкото в случая не става дума за правоотношение по деликт, ответникът не може да се счита в забава от датата на възникване на правата по чл.225 ЗСВ и чл.224, ал.1 КТ.  Липсата на изрични норми, относно срока в който следва да се извърши плащането води до извод, че посочените две задължения са безсрочни и ответникът ще изпадне в забава при условията на чл.84, ал.2 ЗЗД. В случая не се установи, че към 01.04.2014г. въззивникът е поканил въззиваемия да изпълни. Воля за изплащане на обезщетението не е изявена от въззивника в отправеното от него предизвестие за подаване на оставка. Предвид това не може да се приеме, че за претендирания в исковата молба /лист 41/ период от 01.04.2014г. до 30.09.2014г. ответникът е бил поставен в забава и дължи обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 1448,46 лева. Ето защо, правилно е било преценено от първата инстанция, че този иск следва да се отхвърли.

 

 Следва също така да се отбележи, което обосновано и мотивирано е било отбелязано и от първостепенния съд, че липсата на изрично искане възпрепятствува съда да се произнася относно дължимостта на законната лихва за времето от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до плащането на задължението за главница.  

 

В тази връзка, предмет на разглеждане е наличието или липсата на законовите предпоставки за присъждането на дължимата мораторна лихва, която се дължи от датата на забавата до завеждане на делото в съда на 02.10.2014 год. Тъй като по делата и пред двете съдебни инстанции не бяха установени надлежните доказателства въззивникът да е поканил въззиваемия да му заплати освен главницата и съответната мораторна лихва за процесния период, поради което и последната не е дължима.

 

В този смисъл първостепенният съд правилно и обосновано е преценил, че тъй като няма надлежно отправена покана до въззиваемия именно за заплащането и на мораторната лихва, то и такава не следва да се дължи поради тези съображения.

Изцяло в същия смисъл се явява и константната практика на Върховните съдилища на Републиката, отразена в Решение № 14 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 667/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 86 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 467/2011 г., I т. о., ТК, постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които е посочено принципното положение, че ако в договора е уговорен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след изтичането му, ако такъв не е уговорен - след съответната покана.

 

Възраженията и оплакванията във въззивната жалба на въззивника А., касаещи дължимостта на същата лихва за забава, се явяват необосновани и немотивирани, тъй като на първо място въззивника с поканата си до въззиваемия е поискал само изплащането на главницата, а от друга страна не е нормативно установен в действащото законодателство и крайния срок за изплащането на това обезщетение.

 

В заключение въззивният съд намира, че решението на С. районен съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.

 

 На основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, но тъй като съдът намира, че такива разноски не са били поискани от въззиваемия и не са били представени от него доказателства в тази насока, то такива разноски не следва да бъдат присъждани от въззивния съд.

 

На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК настоящото въззивно съдебно решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лева, а именно – 2 426.63 лева, съобразно претендираната от въззивника сума за обезщетение и разноски с положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

 

Водим от горното, съдът

 

 

                           Р    Е    Ш    И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 789/24.07.2015г., по гр.д. № 5340/2014г., по описа на С. районен съд, като правилно и законосъобразно.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

     

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                2.