Р Е Ш Е Н И Е

 

 

  18/18.01.2016 година                                                       Град Стара Загора

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Старозагорският окръжен съд                           ІІ  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На 12.01..                                                                                               2016 година

В публично заседание, в следния състав:

 

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                              ЧЛЕНОВЕ:  ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                                      НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                     

 

Секретар 

Прокурор  

като разгледа докладваното от чл. съдията М. САРАНЕДЕЛЧЕВА                 

въззивно гражданско дело  номер 1613 по описа за 2015 година.

                  

 

 

Обжалвано е решение № 313/27.08.2015г. по гр.дело № 431/2015г. по описа на Р. районен съд.

 

Въззивникът И.М.А. обжалва решението в частта, в която е отхвърлен иска му за пълния предявен размер от 50 000 лева. Моли да бъде отменено решението в тази част, уважен иска в пълния размер и да се присъдят направените по делото разноски пред настоящата инстанция. Оспорва присъденото юрисконсултско възнаграждение и счита, че същото е недължимо тъй като не са представени доказателства, че е заплатено и не е поискано присъждането му.

 

Въззивникът Мини “М.” ЕАД – гр. Р. моли, да се отмени изцяло обжалваното решение и присъди юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

 

Третото лице – помагач Застрахователно акционерно дружество “ Е.” АД – гр. С.  чрез адв. К. К. моли, да се постанови съдебен акт, с който да се присъди обезщетението поне на половина.

 

Третото лице – помагач ЗАД “А.” – гр. С. – редовно и своевременно призовани, не изпращат представител в съдебно заседание и не вземат становище.

 

Въззивният съд след като обсъди данните по делото, намира за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 200 КТ.

 

Установено е по делото, че ищецът е работил при ответника по трудов договор, първоначално като машинист ГТЛ и с допълнително споразумение от 2004г. е бил преназначен на длъжност “пазач невъоръжена охрана”. Трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 36/03.07.2014г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ.

 

С протокол № 22/16.07.2013г. Комисия на ТП на НОИ – гр. С. е констатирала, че на 25.06.2013г. ищецът е бил на работа нощна смяна. След провеждане на ежедневния инструктаж ищецът е предприел придвижване към работното си място с личния си автомобил. Тръгнал към кабината си около 20:00ч., загубил равновесие и паднал на земята, при което получил силна болка в бедрото на левия крак. В болницата му е поставена диагноза “счупена бедрена кост”.

 

С разпореждане от 18.07.2013г. станалата злополука е приета за трудова. От приетите епикризи е видно, че му е извършена операция, след което ищецът е постъпил за рехабилитационни процедури. Приети са болнични листове, от които се установява, че пострадалият е бил в болнични поради временна нетрудоспособност до 14.01.2014г., след което му е разрешен отпуск от работодателя.

 

От експертно решение № 777-042/26.03.2014г. на ТЕЛК на ищеца са определени 76% трайно намалена работоспособност за срок от две години, до 01.03.2016г., с водеща диагноза “артрози”, като до освидетелстването е бил с 50% трайно намалена работоспособност и с противопоказания за тежък физически труд.

 

По делото са събрани гласни доказателства. От показанията на свидетелите Ч. И Щ. се установява, че пет-шест месеца ищецът е бил на легло и постоянно го боляло. Не можел да се обслужва сам, а нямал и близки. Бил отчаян.

 

От назначената съдебномедицинска експертиза се установява, че лечението на травмата изисква около осем-дванадесет месеца, но поради настъпили усложнения след операцията, се удължил възстановителният период. Като се има предвид нивото на счупване на бедрената кост и наличната преди това ендопротеза през 2004г., това е довело до силни и продължителни болки. Според вещото лице претърпяната злополука следва да се разглежда в комбинация с разхлабената и мигрирала ендопротеза, които предопределяли невъзможността за активно използване на левия крак и невъзможност за самостоятелно придвижване. В съдебно заседание вещото лице посочва, че ищецът продължава да търпи болки и към този момент макар и по-слаби и напълното възстановяване е възможно само след нови операции. Установява се, че поставената на ищеца ендопротеза на левия крак през 2004г. била вследствие на заболяване – “коксартроза”.  Ищецът не провеждал медикаментозно лечение водещо до намаляване на костната плътност, а поставената ендопротеза е създавала вероятност за намалена локално-костна плътност и оттам риск от счупване при травма, която е налице. По признание на ищеца, същият е получил обезщетение от Застрахователното дружество в размер на 300 лева.

 

Неоснователно е възражението на ответника за допринасяне на вредоносния резултат от ищеца. От една страна наличието на заболяването на ищеца “коксартроза” не пречи на изпълнението на неговите трудови задължения като пазач и от друга страна, работодателят сам е назначил ищеца на длъжността “пазач”. По делото са представени доказателства за изплатени на ищеца от ответника разходи за лечението на травмите от претърпяната трудова злополука.

 

От събраните по делото доказателства се установява, че вследствие на претърпяната от ищеца трудова злополука на 25.06.2013г. е настъпила за него вреда – счупване на лявата бедрена кост, която е причинила неблагоприятен резултат за ищеца – повишена е трайно-намалена работоспособност от 50% та 76%, установена по надлежния ред, поради което са налице предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, каквито се претендират е свързан с критерия за справедливост, определен в чл. 52 ЗЗД. Тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства. В случая те са следните: счупване на лявата бедрена кост, усложнения около четири – пет месеца след оперативната интервенция, с което е удължен възстановителния период, болки започнали от момента на травмата и протичали през целия възстановителен период, невъзможност за пълно възстановяване на ищеца, ако не се извършат нови операции. Следва да се отчете и, че травматичното увреждане е трайно и във връзка с него ищецът е имал нужда от чужда помощ. Следва да се отчете и възрастта на ищеца – на 55 години, който е живял самичък и нямал подкрепата на близки. Поради това справедливото обезщетяване възлиза на сума в размер на 30 000 лева, като претендираният от ищеца размер над тази сума до 50 000 лева се явява несъразмерен.

 

По делото липсват данни за приложението на чл. 201, ал. 1 от КТ, защото няма данни ищецът умишлено да е причинил увреждането си. Не са налице и доказателства за проявена от ищеца груба небрежност при придвижването си към работното място, с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Не следва да се възприема възражението на ответника - сега въззивник за намаляване на обезщетението, тъй като ищецът съзнавал своето заболяване и е следвало да очаква настъпването на резултата от трудовата злополука.

 

Правилно районният съд е постановил предявеният иск да бъде уважен за сумата от 29 700 лева поради това, че е изплатено застрахователно обезщетение за претърпяната трудова злополука, в размер на 300 лева.

 

Предвид изложеното въззивният съд счита, че постановеното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

 

Намира за неоснователно възражението на въззивника И.А., че присъденото юрисконсултско възнаграждение в първата инстанция е недължимо, поради изложени съображения във въззивната жалба. Този въпрос не е от компетентност на въззивната инстанция, а е предмет на производството по чл. 248 ГПК, за което компетентен е първоинстанционния съд в конкретния случай, тоест, съда определил дължимите разноски, в случая юрисконсултско възнаграждение. Направените доводи във връзка с недължимостта му е следвало да бъдат отправени до първоинстанционния съд, в определения срок от ГПК.

 

На страните не се дължи присъждане на направени разноски по делото, поради неоснователност на подадените въззивни жалби, както и поради обстоятелството, че в представения договор от И.А. за правна помощ от 20.10.2015г. не е посочено изрично, че уговореното възнаграждение е заплатено от клиента на процесуалния представител. Във връзка с това съдебната практика е многогодишна и постоянна.   

 

Водим от горните мотиви и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, въззивният съд

      

                  Р   Е   Ш   И:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 313/27.08.2015г. по гр.дело № 431/2015г., по описа на Р. районен съд.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаване препис от същото пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

 

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:      

 

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:     1.                    

 

 

 

                                                                                           2.