Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

Номер 98   ……………………….31.03.2016 година……………Град Стара Загора

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД……..……….Първи граждански състав

На втори март……………….…………………...……………………..Година 2016              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                              

                                             

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           РУМЯНА ТИХОЛОВА   

 

                                                                             МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                                       

                        

 

Секретар П.В.……………..………………………………………

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1032……по описа за 2016……………година.

 

        Обжалвано е решение № 630 от 16.12.2015 г., постановено по гр.дело № 454/2015 г. на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К.Ш.С. против Е.А.А. иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1080 лв., явяваща се обезщетение за ползване на 7/12 ид. части от недвижимия имот: полумасивна къща, находяща се в гр.Казанлък, ул.”Ръжена” № 7, състояща се от три стаи, салон, заедно с гараж, построени с отстъпено право на строеж върху общинска земя от 200 кв.м, обособено в имот с пл. № 2044 - общинско, при съседи: ул. „Ръжена”, имот пл. № 2045, имот пл. № 2043 и имот пл. № 2041, за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., ведно със законната лихва от подаването на иска- 27.02.2015 г. до окончателното изплащане.

 

        Въззивницата К.Ш.С., чрез процесуалния й представител адв. Е.С., счита, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли съдът да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да осъди ответницата да й заплати обезщетение поради неоснователното й лишаване от правото да ползва нейната идеална част от процесния недвижим имот съобразно неоспореното заключение на съдебно- техническата експертиза и да й присъди всички направени разноски.

 

        Въззиваемата Е.А.А., чрез пълномощника си  адв. С.Г.- Ч., в отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, взема становище, че въззивната жалба е неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано, постановено при пълно обследване на доказателствата и следва да бъде оставено в сила. Претендира за разноските по делото.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемата, намери за установено следното:

 

        Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на идеална част от имот. Ищцата К.Ш.С. твърди в исковата си молба, че през 2003 г.  Е.А. сключила с брат й Ш.Ш. Салим предварителен договор за продажба на съсобствения им и на другите им братя и сестри недвижим имот, представляващ полумасивна къща, находяща се в гр. Казанлък, на ул. “Ръжена” № 7, състояща се от три стаи, салон, заедно с гараж, построени с отстъпено право на строеж върху общинска земя от 200 кв.м, обособено в имот с пл. № 2044 - общинско, при съседи : ул. “Ръжена”, имот пл. № 2045, имот пл. № 2043 и имот пл. № 2041. Този договор не бил подписван от нея и никога не е била съгласна с продажбата на имота или с извършване на каквито и да било промени в него. Ответницата, без каквато и да било причина, започнала да държи имота. Отказвала да върне неговото реално ползване, като се опитвала да я мотивира да й прехвърли собствените си идеални части чрез сключване на окончателен договор за продажба на този имот. Не получила съгласието й и въпреки че била поканена да освободи имота, но не го направила. Ползвала имота без каквото и да било правно основание, като я лишавала от правото й на реално ползване, обогатила се със стойността на ползването, като с този размер  ищцата обедняла. Ищцата твърди още, че вещните й права върху имота произтичали от наследството на родителите й и възлизали на 7/12 ид. части. Претендирала е съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да й заплати сумата от 1080 лв. като обезщетение за лишаване от ползване на нейните 7/12 ид. части от процесния недвижим имот за времето от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г.

 

        В срока по чл.131 от ГПК ответницата Е.А.А. не е подала отговор на исковата молба. Не е оспорила изложените обстоятелства, не е направила доказателствени искания. В откритото съдебно заседание е заявила, че  оспорва предявения иск.

 

        Първоинстанционният съд е приел за установено, че от м. септември 2003 г. ищцата упражнява фактическа власт върху процесния недвижими имот и с оглед разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗС на основание сключените през м.май 2003 г. и м. септември 2003 г. между нея и лицето Ш.Ш.С. – брат на ищцата, два предварителни договора за покупко-продажба на имота. Приел е, че съгласно чл.70, ал.3 ЗС този, който е получил владението върху недвижим имот въз основа на предварителен договор има правата по чл.71 и чл.72 ЗС, като разпоредбата на чл.71 ЗС дава право на добросъвестния владелец да ползва вещта и да получава добивите до предявяване на иск за връщането й. Приел е, че по делото е ирелевантно дали съсобственика С. е имал правомощията да сключва предварителните договори за продажба на имота, тъй като предоставянето на фактическата власт е акт на обикновено управление и всеки от съсобствениците може да го упражни самостоятелно. Ищцата като съсобственик на имота, лишен от правото да получи припадащата й се част от ползите, се е обеднила, но обедняването е поради неоснователното получаване от другия съсобственик на ползите от общата вещ.

 

        По делото не е било спорно, че ответницата Е.А. и братът на ищцата Ш.Ш.С. са сключили два предварителни договора – от 19.05.2003 г. и от м.септември 2003 г. - за покупко-продажба на имот - полумасивна къща, находяща се в гр.Казанлък, ул.”Ръжена” № 7, построена върху общинска земя на основание отстъпено право на строеж, състояща се от три стаи и салон, ведно с построения гараж, за сумата от 2000 лв., от която сума продавачът заявява, че е получил от купувача задатък в размер на 1500 лв., платени в брой в деня на подписването на предварителния договор. Уговорено е остатъкът да бъде заплатен в деня, когато страните ще сключат окончателен договор в нотариална форма. Продавачът се задължил да предаде на купувача владението на недвижимия имот, предмет на договора, в срок, допълнително уговорен между страните и след сключването на окончателен договор на продажба – т.7. Имотът е бил наследствен и по силата на съдебна спогодба е поставен в дял при равни права на ищцата и майка й А.А.С., която е починала на 16.05.1988 г.

 

        По делото не е спорно и това, че ответницата Е.А.А. живее и ползва имота от 2003 г. От показанията на разпитания като свидетел И.Д.И., който е съсед на ищцата, се установява, че тя има къща в гр. Казанлък „от родителите си”, но няма достъп до нея от 2-3 години. В имота живеели чужди хода, които ищцата не познавала. Познавал ги брат й Ш., който ги е „пуснал” в имота. Тези обстоятелства свидетелят научил преди седмица-две, когато разговарял с К..

 

        Предвид установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

 

        Според разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД собственикът, който е лишен от ползването на определена вещ, може да претендира обезщетение. То се присъжда, когато вещта се ползва от другото лице без основание. В случая обаче от събраните по делото доказателствата се установява, че от м.септември 2003 г. ищцата упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот, тъй като владението върху имота й е било предадено във връзка със сключения предварителен договор за покупко-продажба. Когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, какъвто е Ш.Ш.С., владелецът има правото да ползва вещта и да получава добивите, които тя дава, до предявяването на иска за връщането й - чл.71, ал.3 ЗС. Както бе посочено по-горе, предварителният договор, във връзка с който ответницата е получила владението върху процесния имот, е сключен и подписан от съсобственика Ш. и не е нищожен. Възражението на ищцата в тази връзка, предявено във въззивната жалба, не следва да бъде разглеждано. Не е вярно твърдението на ищцата, че възражението за нищожност не е ограничено със срок. След като то не е било предявено в срока по чл.131 ГПК, на основание чл.133 ГПК ищцата е загубила възможността да направи това по-късно. От друга страна съдът счита, че не е налице нищожност на посочените от ищцата основания. Предварителният договор е сключен в писмена форма и съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор, т.е. описание на имота, който ще се продава; цената, която ще се плати; и начина, по който ще се плати, каквото е изискването на чл.19, ал.1 и 2 ЗЗД. Разбира се, предварителният договор може да съдържа и други уговорки, в т.ч. и за предаването на процесния имот. Тези уговорки обаче не се отнасят до съществените условия на окончателния договор и тяхното наличие или липса в договора е ирелевантно.

 

        Неоснователно ищцата счита, че обстоятелството, че тя е собственица на по-голям дял от продавания имот и че в договора липсват подписите и на другите съсобственици, е основание за уважаване на иска й. Тъй като при предварителния договор няма разместване на имущество, сделката е организационна, а не престационна. Като не прехвърля собственост, предварителният договор не представлява разпореждане с имущество и затова съгласието на останалите съсобственици не е елемент от фактическия му състав. Затова е ирелевантно в настоящия спор  обстоятелството дали съсобственика С. е имал правомощие да сключва предварителните договори за продажба на имота - предоставянето на фактическата власт е акт на обикновено управление и всеки от съсобствениците може да го упражни самостоятелно.

 

        С оглед на тези съображения въззивният съд намира за неоснователно становището на жалбоподателката, че ответницата се явява обикновен държател на имота. Не може да се сподели и това, че ответницата се е настанила самоволно и ползва имота без да й бъде предаден. Тя ползва процесния имот на основание предаденото владение и затова не дължи обезщетение. Не е нужно страните по предварителния договор да сключват нарочно споразумение за предаването на владението или да се прави някакъв специален въвод. Само фактът, че тя е в имота от 2003 г. красноречиво говори за това, че за този дълъг период никой от съсобствениците, в т.ч. и ищцата,  не е смутил това владение, не се е противопоставил на извършването на подобрения в него и не е поискал тя да предаде имота на собствениците.

 

        Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. На въззиваемата следва да се присъдят направените по делото разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 350 лв.

 

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                                        Р  Е  Ш  И:

 

        ПОТВЪРЖДАВА решение № 630 от 16.12.2015 г., постановено по гр.дело № 454/2015 г. по описа на Казанлъшкия районен съд.

 

        ОСЪЖДА  К.Ш.С., ЕГН **********,***, да заплати на Е.А.А., ЕГН **********,***, направените по делото разноски във въззивната инстанция в размер на  350 лв. /триста и петдесет лева/.

 

        Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: