Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 133/ 20.04.2016 г.               Година 2016                      Град С.

 

                                       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                Граждански състав

На петнадесети март                                                                                 Година 2016

в публичното заседание, в следния състав:

                                                                       

                                                 Председател: МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА

                                                            Членове: 1. ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                                               2. НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

Секретар  С.С.

Прокурор ……………………..

като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ

въззивно гражданско дело № 1062  по описа за 2016 година.

 

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по подадена въззивна жалба от Д.П.К., чрез пълномощника му адв. С.Б. ***, против решение № 566/19.11.2015г., постановено по гр.дело № 1463/2015г. по описа на РС-К., като изцяло порочен, недопустим, алтернативно неправилен, необоснован, противоправен и незаконосъобразен съдебен акт.

 

Излагат доводи, че въззивника Д. К. не дължи на ищцата по дадения му паричен заем от 3 500 лева, за което прилагат заверено копие при условията на чл. 32 от ЗА писмено доказателство-вносна бележка издадена и заверена от касиер на   “А.” АД БЦ – К. на 15.12.2015г., удостоверяваща връщането от ответника на ищцата на остатъка от процесния заем от 2 320 лева, получен от ответника от ищцата на стойност 3 500 лева.

 

Молят да бъде постановено решение, с което да се обезсили изцяло първоинстанционното решение и молят алтернативно да бъде отменено като изцяло неправилно, необосновано, противоправно и незаконосъобразно и вместо него по същество да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърлят недопустимите и неоснователни претенции на ищцата, формулирани в исковата молба.

 

Претендират да бъдат присъдени на въззивника направените съдебни и деловодни разноски в двете съдебни инстанции.

 

Прилагат и молят да се приеме като доказателство от въззивния съд: заверено копие при условията на чл. 32 от ЗА писмено доказателство-вносна бележка издадена и заверена от касиер на   “А.” АД БЦ – К. на 15.12.2015г., удостоверяваща връщането от ответника на ищцата на остатъка от процесния заем от 2 320 лева, получен от ответника от ищцата на стойност 3 500 лева.

 

В законоустановеният срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на въззивника от З.Г.Б. чрез адв. Л.Р. от САК, срещу постановеното първоинстанционно решение на РС-К.. Считат, че постановеното първоинстанционно решение изцяло допустимо, правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при изяснена фактическа обстановка и правилно прилагане на материалния закон.

Считат за допустимо направеното доказателствено искане  за приемане по делото на представения писмен документ на основание чл. 266, ал.2, т. 2 ГПК и във вр. с т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2013г. на ОСГТК на ВКС. Считат, че ОС-С. следва да има предвид нововъзникналото обстоятелство  на частично погасяване на задължението по процесния запис на заповед от страна ответника и да увачи частично въззивната жалба в тази й част.

В частта до пълния размер на задължението считат жалбата за неоснователна и молят да бъде да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Считат подадената въззивна жалба изцяло за необоснована и лишена от правни аргументи, както и неоснователно било възражението на ответника относно допустимостта на доказателствата, за които се изисква писмен документ. Сочат, че твърдението е необосновано относно твърдението, че 1 180 лева от задължението по записа на заповед са върнати на ищцата и че ответникът дължи само 2 320 лева, които след като е платил  на 15.12.2015г. на въззиваемата, е погасено задължението в целия размер. Сочат, че плащането на сумата 2 320 лева следва да се вземе предвид на основание чл. 235, ал.3 ГПК с оглед на това, че съществуването на вземането в производството по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес и новонастъпилите обстоятелства след подаване на заявлението за издаване  на заповед за изпълнение   се отчитат от съда – т. 9 от тълк. Реш. № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. След погасяване на задължението с 2 320 лева ответникът остава да дължи на въззиваемата сумата от 1 680 лева, по процесния запис на заповед и в тази си част решението на РС-К. следва да се потвърди.

Относно направеното искане за присъждане на разноски  считат за неоснователно и по отношение на разноските решението на съда в тази част да бъде потвърдено като правилно.

С оглед на изложеното молят, да бъде постановено решение от въззивния съд, с което да се отмени постановеното първоинстанционно решение в частта, с която е признато за установено, че въззивника Д.К. дължи на З.Б. сумата 2320 лева  и да бъде оставено в сила над тази сума, до пълния претендиран размер на задължението от 4 000 лева, като бъде признато за установено, че въззивникът Д. К. остава да дължи на З.Г.Б. сумата 1 680 лева – остатък от задължение по запис на заповед от 17.01.2012г.

Молят да бъде потвърден първоинстанционния съдебен акт в останалата му част – относно иска за лихва и присъдени разноски.

Молят въззивния съд да обезсили издадения по ч.гр.д. № 2379/2014г. по описа на РС-К. изпълнителен лист за сумата 2 320 лева.

 

Претендират за присъждане на направените съдебни и деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, за които ще представят списък  по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването им в открито съдебно заседание по делото.

 

Съдът намира, че с Определението си от датата 18.02.2016 год. по делото е приел като писмено доказателство по делото представената от въззивника вносна бележка издадена и заверена от касиер на   “А.” АД БЦ – К. на 15.12.2015г., удостоверяваща връщането от ответника на ищцата на сумата от 2 320 лева. Същият документ доказва по безспорен начин, че въззивникът К. е върнал на въззиваемата Б. сумата от 2 320 лева.

 

          Въззивникът Д.П.К. действащ чрез пълномощника си  адв. С.Б. -  редовно и своевременно призован, не се явява. Вместо него се явява адв. Б., като заема становището, че решението на първостепенния съд се явява неправилно и незаконосъобразно в обжалваната му част, като счита, че същото следва да се отмени като такова, по съображенията подробно изложени във въззивната жалба и в съдебно заседание по съществото на делото от датата 15.03.2016 год.

 

            Въззиваемата З. Г. Б., редовно и своевременно призована, не се явява вместо нея се явява адв. Р. от С. АК, която взема становище, с което моли да се постанови съдебен акт, като се остави без уважение подадената жалба за размера над платените след постановяване на решението на РС-К. суми от 2 320 лева, и съдът да признае за установено с решение си, че Димитър К. дължи на въззиваемата сумата 1680 лв. -  остатък от задължение по запис на заповед от 17.01.2012г. Подробно са изложени съображенията в писмения отговор и в съдебно заседание по съществото на делото от датата 15.03.2016 год.

 

          Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1,

във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

 

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: На датата 17.01.2012г., въззиваемата Б. е подала заявление за издаване на заповед за  изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника и въззивник К.. По образуваното и приложено ч.гр.д. № 2379/2014г., по описа на РС-К. по подаденото заявление по чл.417 от ГПК е издадена и заповед № 1454/19.12.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Д. П. К. *** да заплати на кредитора З. Г. Б. от гр.К. сумата 4000 лева – главница по запис на заповед от 17.01.2012г., като записа на заповед служи като разписка, сумата от 480 лева – разноски по производството, от които 80 лева – за държавна такса и 400 лева – адвокатско възнаграждение. В заповедта е отбелязано, че вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по запис на заповед от 17.01.012г. с падеж – 17.03.2013г.

Заповедта и съответно призовката за доброволно изпълнение са връчени на длъжника Д. П. К. на 04.02.2015г., като същият е подал възражение срещу нея, т.е. възражението е депозирано в законния срок по чл.414 ал.2 от ГПК. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищцата и въззиваема З.Георгиева Б.  е сезирала първоинстанционния съд с иска си по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК.

 

Към исковата молба е приложен и запис на заповед без протест, издаден на датата 17.01.2012г., съгласно който Д. П. К. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати по записа на заповед на Здравка Георгиева Б. сумата от 4 000 лева на падежа – 17.03.2013г. В самия запис на заповед е записано, че предадената сума представлява “заем между страните”.

Основните възражения във въззивната жалба на жалбоподателя К. касаят заплащането и връщането на остатъка от дължимата сума на обща стойност 1 180 лева, тъй като с представената и приета като доказателство от въззивния съд вносна бележка от 15.12.2015г. въззивникът К. е изплатил на въззиваемата З. Г.Б. сумата от 2 320 лева, представляващи част от дължимия паричен заем от 17.01.2012г. 

 

От друга страна настоящият въззивен счита, че решението на първоинстанционния съд е мотивирано, обосновано, а фактическата обстановка е правилно изяснена и правилно са приложени материалния и процесуалния закон. Неоснователно се твърди в жалбата, че искът за лихвите е недопустим. Вярно е, че лихви не са претендирани в заповедното производство, но това е така поради обстоятелството, че записът на заповед не е бил предявен за плащане на падежа и съответно ответникът не е бил изпаднал за забава. Забавата настъпва едва с получаването на поканата за доброволно изпълнение, който момент е бъдещ за производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Освен това искът по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес, като приложението на разпоредбите за отклонение във връзка с предмета на делото /глава 15 на ГПК/ не е изрично изключено от законодателя.

 

Съображенията за решаване на делото в разумен срок и за процесуална икономия не биха могли да дерогират предоставените на страните средства за упражняване на процесуалните им права. Ето защо осъдителен иск за лихви е допустим в производството по иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК- т. 16 от Тълкувателно Решение № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС.

 

Неоснователно е и възражението на ответникът, че гласните доказателства били недопустими тъй като установявали факта, за който се изисква писмен документ. Както правилно първостепенният съд е отбелязал в мотивите си договорът за заем е неформален, реален договор, който се счита за сключен с предаването на парите от заемодателя на заемателя. В случая предаването на парите и сключването на договора са обстоятелства, които не се спорят от страна на ответника. Оспорва се единствено размерът на заема. Отделно от това правилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК и е допуснал свидетелските показания, тъй като стойността на договора е под 5 ООО лв. и забраната за свидетелски показания категорично не се прилага.

 

Необосновано е и твърдението, че 1180 лв. от задължението по записа на заповед са върнати на ищцата и че ответникът дължи само 2320 лв., който след като е платил на 15.12.2015г. по сметка на въззиваемата Б. са погасили цялото му задължение. В първоинстанционното производство са представени писмени доказателства, /извлечението от сметката на въззиваемата Б. в А. - на листи 7 и 8 от първоинст. дело/ че тези 1180 лв. са връщани от ответника на друго правно основание, а не по издадения запис на заповед. От друга страна в същото извлечение плащания по тази сметка освен въззивника К. са правили и други лица. Първоинстанционният съд правилно е мотивирал своето решение в тази насока с приложението на чл. 492 във вр. с чл. 537 от Т3, който аргументи се споделят напълно и от настоящата съдебна инстанция. Плащането на сумата от 2320 лв. следва да се вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК с оглед на факта, че съществуването на вземането в производството по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес и новонастъпилите обстоятелства след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение се отчитат от съда- т. 9 от Тълкувателно Решение под № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. След погасяване на задължението с 2320 лв. ответникът остава да дължи на въззиваемата сумата от 1680 лв. по процесния запис на заповед и в тази си част решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди. Относно искането за присъждане на разноски, съдът намира същото за неоснователно. Независимо, че е призната жалбата за частично основателна до размера от 2320 лв., съдът счита, че разноски не следва да се присъждат в пълен размер на ответника при частичното й уважаване, а следва да се присъдят съразмерно за двете страни съобразно отхвърлената и уважената част от жалбата.

   В този смисъл въззивният съд следва да отбележи, че макар записа на заповед да е  абстрактна сделка, то в постоянната практиката на ВКС е трайно възприето, че менителничният документ се издава при и по повод на конкретни каузални правоотношения, като при наведени доводи или възражения по този въпрос, при обсъждане наличието на задължение по менителничния документ съдът е длъжен да обсъди наличието на каузални отношения по него. Ищцата е навела твърдение за каузално правоотношение- заем, за обезпечаването на който е издаден процесния запис на заповед. Съгласно разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален и реален по своя правен характер, поради което правата и задълженията възникват от момента на предаване на паричната сума, предмет на договора, от заемодателя на заемателя. Договорът се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнатото между страните съгласие едната да даде, а другата - получи в заем пари. От събраните по делото гласни доказателства, които са изцяло допустими по аргумент на противното от чл.164, ал.1, т.3 от ГПК се установи, че между ищеца и ответника е бил сключен на 17.01.2012 г. устен договор за заем, по силата на който въззиваемата Б. е предала на въззивника К. сумата 4000 лв., за което същият е подписал и процесния запис на заповед от 17.01.2012 г. Предвид изложеното съдът приема за установено безспорно и наличието на каузалното отношение-  договора за заем, сключен между ищеца и ответника, във връзка с който е издаден процесният запис на заповед от 17.01.2012 г., с падеж 17.03.2013 г., поради което вземането на ищеца е доказано. В тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението. Ответникът не доказа, че е изпълнил поетото задължение като е платил на ищеца сумата от 2000 лв. Представеното извлечение от сметка не доказва, че с внесените от ответника суми е погасявано задължението по устния договор за заем, защото освен, че няма наведени твърдения и в тази връзка, ангажирани доказателства, а не се установи и уговорка между страните плащането да се осъществява по този начин. Освен това по отношение изпълнение на задължението по процесния запис на заповед, който е с падеж на определен ден намира приложение специалната разпоредба на чл.492  вр. с чл.537 от ТЗ от която следва, че при плащане право на платеца е да поиска документа  физически да му бъде предаден и да се отбележи върху него евентуалното извършено плащане, а при частично плащане- да бъде отбелязано върху менителничния ефект и да му издаде разписка. Върху процесния запис на заповед не е отразено, че е платен /изцяло или частично/, не е представена и разписка, поради което сумата от 4000 лв. като задължение по процесния запис на заповед е дължима и по същата са заплатени от въззивника К. само внесените пред въззивната инстанция 2 320 лева.

            В тази връзка въззивният съд счита, че се явяват неоснователни и недоказани възраженията във въззивната жалба на въззивника, че искът е изцяло  погасен поради плащане и в тази насока правилни и обосновани са изводите на първостепенния съд относно приложението на чл. 492, във връзка с чл.537 от ТЗ. В този смисъл изложените съображения навеждат на извода, че записа на заповед е обезпечавал изпълнението на съществуващия реален договор за заем.

 

         Въззивният съд намира, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно в частта му, относно незаплатената част от главницата от 1680 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на заявлението в съда – 04.02.2015г., до окончателното изплащане на сумата, поради което следва да бъде потвърдено в тази му част. В останалата му част първоинстанционното Решение следва да се отмени поради извършено частично плащане на сумата от 2320 лева след постановяването му пред въззивиния съд.

 

            На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК въззивникът Д. П. К. следва  да бъде осъден да заплати на въззиваемата Здравка Георгиева Б. направените от последната разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция общо в размер на 147.00 лева, съразмерно с отхвърлената част от жалбата, като общата сума на разноските направени от въззиваемата Б. пред въззивната инстанция възлиза общо в размер на 350 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат - адв. Р. ***.

            На основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК въззиваемата З. Г. Б. не следва  да бъде осъдена да заплати на въззивникът Д. П. К. направените от последния разноски по делото пред настоящата съдебна инстанция, тъй като с поведението си въззивникът и ответник Д. П. К. е дал повод за завеждане на иска против него и е извършил частичното плащане от 2320 лева едва на 15.12.2016 год., т.е. след постановяване на първоинстанционното съдебно решение на 19.11.2016 год. Поради същите съображения първоинстанционното Решение следва да бъде потвърдено и в частта му за разноските.

            На основание чл.280, ал.2 от ГПК тъй като цената на иска е под 5 000 лева, а именно – 4 000 лева, настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ.

 

         Водим от горното, съдът

 

 

                                                   Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ отчасти решение № 566/19.11.2015г., постановено по гр.дело № 1463/2015г., по описа на Районен съд - гр. К.,  в частта му, в която Районен съд – К. е признал за установено по отношение на Д. П. К., с ЕГН **********,***,  че съществува вземането на З. Г. Б., с ЕГН **********,***,   за сумата над размера от 1 680 /хиляда шестотин и осемдесет/ лева,  до претендирания размер на цялата сума от 4 000 /четири хиляди/ лева, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО в тази му част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА за установено по отношение на Д. П. К. с ЕГН **********,***, че съществува вземането на З. Г. Б., с ЕГН **********,***,  за сумата от 1 680 /хиляда шестотин и осемдесет/ лева – остатък от задължението по запис на заповед без протест от 17.01.2012г., обезпечаващ устен договор за заем, от 17.01.2012 год. за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 2379/2014 год. по описа на РС-К., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на заявлението в съда – 04.02.2015г., до окончателното изплащане на сумата.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 566/19.11.2015г., постановено по гр.дело № 1463/2015г., по описа на Районен съд - гр. К.,  в останалата му част.

 

ОСЪЖДА въззивникът Д. П. К. с ЕГН **********,***, да заплати на въззиваемата З. Г. Б., с ЕГН **********,***,  сумата от 147.00 лева /сто четиридесет и седем лева/, представляваща направените от въззиваемата разноски по делото пред въззивната инстанция, съразмерно с отхвърлената част на въззивната жалба.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                             ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                                                           2.