Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

 Номер 164   …………………26.05.2016 година………………..Град Стара Загора

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД………………Първи граждански състав

На двадесет и седми април…………………………………………….Година 2016              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                              

                                             

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           РУМЯНА ТИХОЛОВА   

 

                                                                             МАРИАНА МАВРОДИЕВА                                                                                       

                        

 

Секретар П.В.………………………….…………………………

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1126……по описа за 2016…………….година.

         

        Обжалвано е решение № 161 от 11.02.2016 г., постановено по гр.дело № 3777/2015 г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Областна дирекция на МВР – Стара Загора против П.М.К. иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за признаване за установено, че П.М.К. *** сумата от 585.54 лв., представляваща получено без основание обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.06.2015 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1764/03.06.2015 г. по ч.гр.дело № 2765/2015г. на Старозагорския районен съд.

 

        Въззивникът ОД на МВР- Стара Загора, чрез пълномощника си юрисконсулт М.А., счита, че решението е необосновано и неправилно. Моли съдът да го отмени и да постанови ново такова, с което да признае за установено вземането им в размер на 585.54 лв., както и законната лихва на основание чл.86 ЗЗД върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 02.06.2015 г., до изплащане на вземането, както и да му присъди съдебните разноски и юрисконсултско възнаграждение.

 

        Въззиваемата П.М.К., чрез адв. Н.К., в отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, взема становище, че жалбата е неоснователна, а  обжалваното решение- правилно и обосновано, както и че не са налице сочените в жалбата нарушения- неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Моли съдът да остави без уважение жалбата на ОД на МВР – Стара Загора и в сила обжалваното решение на първоинстанционния съд, както и да й присъди разноските за въззивното производство.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемата, намери за установено следното:

 

        Пред първоинстанционния съд е предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.55, ал1 ЗЗД. Ищецът  Областна дирекция на МВР- Стара Загора, твърди в исковата си молба, че на основание депозирано от него заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК пред РС - Стара Загора било образувано ч.гр.дело № 2765/2015 г. и издадена заповед № 1764/03.06.2015 г. за изпълнение на парично задължение. По издадената заповед постъпило възражение от ответницата П.М.К.. Твърди още, че със заповед  от 20.05.2014 г. било прекратено трудовото правоотношение на П.М.К. - оператор, стая с контролни съоръжения СОД в група "Охрана" на сектор "СОД", отдел "ОП" при ОДМВР - Стара Загора, поради съкращаване на щата. В нея изрично било вписано да й бъдат изплатени дължимите обезщетения съгласно КТ и КТД  в МВР. Съгласно чл.222, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, поради съкращаване на щата, работникът имал право на обезщетение от работодателя. Обезщетението било в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Съгласно чл.25, т.2 КТД рег.№ 1-34261/31.03.2014 г., сключен между МВР и синдикати, за служители с трудов стаж в МВР над 20 години- обезщетението било в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 3 месеца. П.К. имала 21 години трудов стаж в системата на МВР и в този смисъл имала право на обезщетение за времето на оставане без работа за 3 месеца, вместо за един, както било предвидено в общата разпоредба на КТ. На основание чл.222, ал.1 КТ и чл.25, т.2 КТД били депозирани заявления до директора на ОДМВР - Стара Загора от страна на ответника за изплащане на обезщетение поради оставане без работа. На ответника било изплатено обезщетение за времето на оставане без работа в размер на брутното трудово възнаграждение за 4 месеца, при нормативно полагащо се обезщетение за времето на оставане без работа, но за не повече от 3 месеца. Посоченото било получено без правно основание и съгласно чл.55 от ЗЗД, при начална липса на основание, поради което подлежало на връщане. Ответницата съзнателно подвела работодателя, като подала заявления за обезщетение в размер на четири брутни трудови възнаграждения, а не съгласно нормативно полагащото се в нейния случай- за не повече от 3 месеца. При  съкращаването на щата в ОДМВР- Стара Загора, към един и същи момент още шест служителки били депозирали заявления за изплащане на обезщетение за периода на оставане без работа по един и същи начин и в приблизително едно и също време, с разлика от няколко дни. В седем от случаите В.К. *** допуснала грешка, като е начислила неследваща се сума за обезщетение. Грешката била установена при проверка, инициирана вследствие сигнал от системен администратор, но тъй като в същият ден било нареждането на работните заплати за служителите на ОДМВР - Стара Загора, не било възможно да се спрат платежните нареждания. Веднага след констатирането на грешката, служителката В.К. провела телефонни разговори и със седемте бивши служителки, една от които е ответницата, като ги информирала за допуснатата грешка. Както тогава, така и впоследствие били водени разговори с покана за доброволно връщане на сумите, но до настоящия момент сумата не била възстановена от страна на ответницата К.. Ищецът моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ОДМВР- Стара Загора, че ответницата му дължи сумата в размер на 585,54 лв.,  представляваща получено без правно основание обезщетение по чл.222, ал.1 КТ, във вр. чл.25, т.2 КТД, която сума е в размер на едно брутно трудово възнаграждение, с което ответницата П.К. неоснователно се е обогатила, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за заповед за изпълнение – 02.06.2015 г.

 

        Ответницата П.М.К. оспорва иска по основание, както и твърдението, че съзнателно заблудила, заедно с останалите си колеги и при съгласувани действия, касиера на учреждението. Твърди, че всички съкратени служители били подали заявления за изплащане на обезщетенията по идентичен начин, което било доказателство, че били получили такава информация от длъжностни лица на ОД на МВР. Не оспорва, че е получила четири брутни заплати с приспаднат ДДФЛ, всяка от тях по 585.54 лв. Сочи, че съгласно чл.271 КТ работниците и служителите, които са получили добросъвестно суми за трудово възнаграждение и обезщетения, не били длъжни да ги връщат. Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

 

        Видно от приложеното ч.гр.дело № 2765/2015 г. на РС- Стара Загора е, че районният съд издал заповед за изпълнение № 1764 от 03.06.2015 г., с която е разпоредил ответницата по настоящото дело П.М.К. да заплати на ищеца ОД на МВР- Стара Загора сумата 585.54 лв., представляваща получено без основание обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.06.2015 г. до окончателното й изплащане. В срока по чл.414 ГПК е депозирано писмено възражение от длъжника П.М.К.. На основание чл.415, ал.1 ГПК заявителят – ищец в настоящото производство, в законно определения едномесечен срок е предявил иск по реда на чл.422 ГПК за вземането си. 

             

        По делото не е спорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ – поради съкращаване на щата, със заповед № 1227/20.05.2014 г., считано от 23.05.2014г. В същата заповед е разпоредено на П.К. да се изплатят дължимите обезщетения съгласно КТ и КТД в МВР. Съгласно чл.25, т.2 КТД, на служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени поради съкращение в щата, се изплаща обезщетение само за трудовия стаж в МВР при условията на чл.222, ал.1 КТ, за трудов стаж над 20- години – в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което са останали без работа, но за не повече от три месеца. Не се спори, че ответницата, към момента на прекратяване на трудовото си правоотношение с ищеца, е имала прослужено време в системата на МВР 21 години и е членувала в Националния синдикат на гражданската администрация в МВР, страна по КТД. Със заявления от 01.07.2014 г., 04.08.2014 г., 01.09.2014 г. и 03.10.2014 г. ответницата е поискала изплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 КТ, /с първото заявление/ и изплащане на дължимите й обезщетения по КТД /със следващите три заявления/. Обезщетенията са изцяло платени на ответницата, което също не е спорно по делото.

 

        По делото са събрани гласни доказателства. От показанията на свидетелите В.Д.К. и Ж.Ж.Д. се установява, че при съкращаване в щата на служителите в отдел СОД при ОД на МВР Стара Загора през 2014 г., след подаване на заявления от тяхна страна и конкретно от страна на ответницата К., били изплатени четири поредни обезщетения, всяко в размер на брутно трудово възнаграждение за един месец. В деня на нареждане на превода на четвъртото по ред обезщетение на ответницата К., изпълняващите  длъжността „технически изпълнител по плащанията на труда” при ОД на МВР Стара Загора - двете свидетелки,  констатирали, че не се дължи четвърто обезщетение. Свидетелите били уведомени и по телефона от София, че не се дължи четвърто обезщетение. Вследствие констатираната грешка в изчислението, ответницата К. била уведомена по телефона за извършеното й в повече плащане в размер на едно брутно трудово възнаграждение, като била помолена да възстанови получената сума. Първоначално ответницата се съгласила да върне сумата, но после след разговор с другите колеги, отказала. Двете свидетелки твърдят, че след съкращаването, многократно провеждали разговори със служители, на които, противно на поддържаната от тях теза, че им се полагат четири поредни обезщетения,  било обяснено, че им се полагат по три заплати. 

 

        Свидетелите М.Ж.И. и Н.А.П. твърдят, че след съкращаването им са депозирали заявления пред бившия вече работодател за заплащане на обезщетения – първото по КТ, а следващите по КТД- 3 заплати. Установява се, че още при връчването на заповедите за прекратяване на трудовото правоотношение на служителите било разяснено от отговарящият „Човешки ресурси” – И.И., че полагащите им се обезщетения са по КТ и по КТД, според стажа, който имат. След извършеното нареждане за изплащане на четвъртото по ред обезщетение, свид. П. била  уведомена по телефона от касиерката /свид. В.К./, че е станала грешка и била начислена една заплата повече. Свидетелката посочва, че при обаждането си касиерката била разтревожена и обяснила, че е станала грешка и начислила една заплата повече.

 

        При така установените факти, от правна страна съдът приема следното: Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК, във вр.55, ал.1 ЗЗД. С установителния иск се цели признаване съществуване на вземане, което подлежи на връщане от страна на ответницата като получено без основание. Искът е допустим, тъй като е депозиран по повод постъпило в срок възражение срещу издадена по чл.410 от ГПК заповед за изпълнение. Безспорно е, че  между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено поради съкращаване в щата на заеманата от ответницата длъжност. С прекратяване на трудовия договор работодателят е разпоредил на ответницата да се изплати обезщетение по КТ и по КТД.

 

        Съгласно разпоредбата на чл.222, ал.1 КТ, при уволнение поради съкращаване в щата, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от един месец. В чл.25 , т.2 КТД е предвидено обезщетение при трудов стаж над 20 години в размер на брутно трудово възнаграждение за времето на оставане без работа, но за не повече от три месеца. Т.е., при прекратяването на трудовия договор с ответницата, на соченото основание, дължимото обезщетение е било в размер на брутното й трудово възнаграждение за не повече от три месеца. Безспорно е, че ищецът е заплатил на П.К. обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за четири месеца- с едно повече от дължимото. Спорно по делото е обстоятелството дали полученото в повече от ответницата едно брутно трудово възнаграждение е получено при условията на добросъвестност- чл. 271, ал.1 КТ. Въззивният съд изцяло споделя мотивите на районния съд, към които препраща на основание чл.272 ГПК. Съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г. за някои въпроси на неоснователното обогатяване – не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание само когато законът не допуска да се иска обратно даденото, както това е предвидено в разпоредбата на чл.271, ал.1 КТ. Съгласно тази разпоредба, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. В този смисъл е константната практика на ВКС, съобразно която добросъвестността по посочената разпоредба е основание за освобождаване от задължението за връщане на неправилно получени суми не само в случая, когато се отнася за неправилна преценка относно положения труд, но и в случая, когато се отнася до приложения нормативен акт /Р 791- 2011- ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. При преценката дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. В настоящото производство се установи, че към момента на изчисляване на обезщетението в неправилния размер и към момента на превеждане на сумата, П.К. не е знаела за липсата на правно основание за получаване на обезщетението в този размер. В самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ответницата е посочено, че следва да й се заплатят кумулативно обезщетения по КТ и по КТД. Именно с такова съзнание ответницата е депозирала пред работодателя си четири поредни заявления, и съответно е получила четири преведени по банков път суми, представляващи обезщетение. От показанията на свидетелите, изпълняващи длъжността „технически изпълнител по плащанията на труда” при ОД на МВР- Стара Загора се установява, че за осъщественото в повече плащане- четвърто обезщетение, са узнали в деня на извършения превод, след като били уведомени от София, че се дължат три, а не четири обезщетения. Т.е. при начисляването на четири обезщетения за ответницата, работодателят на последната, чрез своите изпълнители, е осъществявал задължението си по заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а именно – изплащане на обезщетения по КТ и по КТД. Обстоятелството, че ответницата е узнала по телефона, след нареждане на превода от страна на работодателя, но преди постъпване по банковата й сметка, че четвъртото обезщетение й е погрешно начислено, не опровергава нейната добросъвестност. Липсват каквито и да било доказателства, представени от ищеца, опровергаващи твърденията на ответницата или установяващи собствените му твърдения, че сумите са получени от П.К. недобросъвестно. С оглед изложеното, съдът счита, че ищцовата претенция за връщане на процесната сума като получена без основание след прекратяване на трудовия договор, е неоснователна. Ето защо, предявеният установителен иск по чл.422 ГПК следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

 

        Неоснователно е оплакването в жалбата, че разпоредбата на чл.271, ал.1 КТ не се отнасяла до обезщетения, дължими по КТД, а само за такива по КТ. Разпоредбата на чл.271, ал.1 КТ е приложима за всички дължими суми и обезщетения по КТ и по КТД, тъй като КТД е също правен институт, предвиден в КТ и касае трудови правоотношения, предвидени в КТ.

 

          Предвид изложените съображения, въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло. С оглед на изхода на делото, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените по делото разноски в размер на 300 лв. за адвокатски хонорар.

         

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                                         Р    Е    Ш    И:

 

        ПОТВЪРЖДАВА решение № 161 от 11.02.2016 г., постановено по гр.дело № 3777/2015 г. по описа на Старозагорския районен съд.

         

        ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Стара Загора, ЕИК 129009952, с адрес: гр. Стара Загора, ул. “Граф Игнатиев” № 16, да заплати на П.М.К., ЕГН **********,***, направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв. /триста лева/.

 

        Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: