Р Е Ш Е Н И Е

Номер 196                                               21.06.2016г.                                 град Стара Загора

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ

В открито съдебно заседание на 14 юни 2016г. в следния състав :

           ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

            ЧЛЕНОВЕ :         НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                                            ТРИФОН МИНЧЕВ

при секретар С.С.,

като разгледа докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ,

въззивно гражданско дело № 1180 по описа за 2016г. на ОС- С.,

за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258273 във вр. с чл.124, ал.1 и чл.422 от ГПК и във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД.

 

Въззивното съдебно производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№ 6527/22.03.2016г. от ищеца Д.К.М. *** против частично негативното за него първоинстанционно Решение № 223/29.02.2015г. по гр.д. № 2509/2015г. по описа на Районен съд- ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната му част първоинстанционното Решение № 223/29.02.2015г. по гр.д. № 2509/2015г. по описа на Районен съд- гр.С..

гр.Стара Загора, с което са отхвърлени частично установителните му искове с правно основание по чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 от ГПК, за заплащане от ответницата- наемателка на разходите й за вода и ел.енергия за сумата над установените 1000, 15 лв. до претендираните общо 3 014 лв. за времето от 01.12.2010г. до 30.04.2014г. включително, със законните последици от това. Във въззивната жалба са изложени подробни оплаквания, че обжалваното първоинстанционно съдебно Решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като РС неправилно е интерпретирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е стигнал до частично необоснования извод, че ответницата- наемателка не му дължи останалата част от претендираните разходи до общия размер от 3 014 лв., ведно със законните последици от това. Няма свои доказателствени искания пред настоящата въззивна съдебна инстанция. Поради което моли първоинстанционното Решение в атакуваната му част да бъде отменено, като да бъде постановено друго, с което бъде изцяло уважен предявения от него установителен иск, ведно със законните последици от това. Претендира разноските си пред двете съдебни  инстанции. В този смисъл е личната му пледоария пред настоящия въззивен съд.

Въззиваемата страна- бившата наемателка/ответницата/ Г. М. Г. *** не е депозирала писмен Отговор на въззивната жалба в законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК, не се явила лично или чрез процесуален представител и не е пледирала пред настоящия въззивен ОС- С..

 

Настоящият въззивен ОС- С., като прецени събраните по делото пред РС писмени и гласни доказателства, като взе предвид липсата на нови доказателства пред настоящата въззивна съдебна инстанция, по свое убеждение и съобразно разпоредбите на чл.12 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци в атакуваната част на първоинстанционния съдебен акт, намира за установено и доказано по несъмнен и безспорен начин по делото следното :

Основният спорен въпрос в процеса е дали и евентуално кога въззивникът/ищец/ е заплатил на двете дружества- доставчици на публични услуги/ЕВН и В и К/ изразходваните от въззиваемата/ответницата/ ел. енергия и вода за процесния период от време в съответното жилище под наем в гр.С..

Съгласно разпоредбата на чл.232, ал.2 от ГПК наемателката по договора за наем между страните действително е длъжна да заплаща всички разходи, включително за ел.енергия и вода. Пред настоящата въззивна съдебна инстанция не бяха поискани, не са служебно изисквани и не са събирани никакви нови писмени и/или гласни доказателства, различни от вече събраните от първоинстанционния РС- гр.С..

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна гледна точка следното :

При извършената служебна проверка на процесната въззивна жалба, с която е сезиран, настоящият въззивният ОС- С. намира същата за процесуално допустима, тъй като тя е внесена за разглеждане в първоинстанционния РС- гр.С., постановил първоинстанционното решение, в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал. 1 от ГПК и от правно легитимираната страна/ищец/, имащ непосредствен правен интерес от въззивно обжалване на това частично негативно за него първоинстанционно съдебно Решение. Обжалваното първоинстанционно Решение е валидно постановено от РС- гр.С. в кръга на неговата местна и родова подсъдност, като първа съдебна инстанция по установителния иск по чл.422 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД, с който е бил сезиран.

Съгласно правилата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В конкретния случай въззивният съд намира, че обжалваното Решение е допустимо и валидно, поради което настоящият въззивен съд следва да се произнесе по материалноправната същност на спора, изрично изложена в процесната въззивна жалба, с която е сезиран. В тежест на ищеца/въззивник/ е било да я обори със съответните допустими писмени и гласни доказателства по ГПК. Въз основа на събраните пред РС- С. писмени и гласни доказателства, ангажирани от задължената активна страна/ищеца- въззивник/ е видно, че нито на първата инстанция РС- Раднево, нито на настоящата въззивна инстанция ОС- С. по отношение на обжалваната част от съдебното Решение не са събрани категорични и безспорни доказателства за дължимост на процесните отказани суми от наемателката/ответница/ на наемодателя й/ищеца/, тъй като безспорно е установено, че част от тези суми тя е заплатила, макар и частично, и с голямо закъснение директно на взискателите по образуваните изпълнителни дела. При обсъждането на тези доказателства заедно и поотделно, първоинстанционният РС- гр.С. напълно подробно, прецизно и обосновано е мотивирал своите фактически и правни изводи относно необорената в процеса по принцип оборима презумпция за ”дължимост” на сумите, предмет на въззивната жалба, от страна на бившата наемателка/въззиваемата/ към наемодателя й/въззивника/ по смисъла на чл.271, ал.1 във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД. Още повече, че те не са подкрепени от никакви достатъчно убедителни писмени доказателства, нито пред първоинстанционния РС, нито пред настоящия въззивен ОС.   

Първоинстанционният РС- С. напълно мотивирано, обосновано и законосъобразно е установил и приел, че въззивницата за периода на обитаване на наетия апартамент/01.12.2010г.- 30.04.2014г./ е останала да дължи, както следва :

1.На ЕВН- П. за доставена ел. енергия само остатъка от сумата 140, 91 лв., ведно със законните последици от това, и

2.На В.- С. за доставена чиста вода и отведен канал остатъка от сумата 773, 21 лв., ведно с дължимата лихва от 86, 03 лв.- или общо за вода в размер на сумата 859, 24 лв.

Поради което напълно доказано РС- С. е установил, че бившата наемателка дължи на бившия си наемодател общо сумата в размер на точно 1000, 15 лв.

 В тази връзка липсват каквито и да са данни и доказателства по делото в подкрепа на твърденията на въззивния жалбоподател, че за останалите периоди от време/извън безспорно доказания наемен период от 01.12.2010г. до 30.04.2014г./ въззивницата е останала да му дължи на него лично/а не на третите лица- дружествата, доставчици на ел.енергия и вода/ процесния остатък от претендираните общо 2 380, 15 лв. до общо претендираните от него против нея 3 014, 00 лв.

 

В тази връзка настоящият въззивен съд препраща изцяло и към Мотивите на обжалваното първоинстанционно Решение на РС- С. по реда на чл.272 от ГПК.

 

         Относно разноските по делото пред настоящата въззивна инстанция- предвид изхода на спора, и цялостното потвърждаване на атакуваното Решение на РС, въззиваемият следва сам да понесе разноските си по настоящото въззивно дело, което производство той е инициирал с отхвърлената му въззивна жалба, ведно със законните последици от това.

 

         Настоящото въззивно съдебно Решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС- С. съгласно изричните правила на чл.280, ал.2, т.1, пр.1 от ГПК.

 

Ето защо предвид всички гореизложени мотиви и на основание чл.272- 273 във вр. с  273 във вр. с чл.124, ал.1 и чл.422 от ГПК и във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД, въззивният Окръжен съд- С.

 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

 

            ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната му част първоинстанционното Решение № 223/29.02.2015г. по гр.д. № 2509/2015г. по описа на Районен съд- гр.С..

 

 

         РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС- С. съгласно чл.280, ал.2 от ГПК.       

                         

                                                  

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

                  

 

                                             ЧЛЕНОВЕ : 1.

 

 

 

                                                                    2.