О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

  

 

Номер 771 …………………15.09.2016 година………………..Град Стара Загора    

                                            

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД……...………...Втори граждански състав

На петнадесети септември…………………….……….……………….Година 2016

В закрито заседание в следния състав: 

                                             

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА                                                         

 

                                                       ЧЛЕНОВЕ:           ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ      

                        

                                                                          СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар……………………………………………………………………………….                                                          

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                     

частно гражданско дело номер 1314 по описа за 2016……………..........година.

 

          Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна частна жалба от Т.Б.П. чрез адв. Д.К. срещу определение № 140 от 12.07.2016 г., постановено по гр. д. № 138/2016 г. по описа на Г.районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска с правно основание чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Частният жалбоподател счита обжалвания акт за незаконосъобразен и претендира отмяната му, като изтъква, че не било коментирано искането му по същество и не било взето предвид, че изложените в исковата молба факти не касаели само изтеклия преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, а и ненадлежното му уведомяване като длъжник за сключения между “Банка .“ ЕАД и “ОТП Ф.“ ЕАД договор за прехвърляне на вземания /цесия/ съгласно правилото на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Излага съображения за допустимост на предявения отрицателен установителен иск поради сключване на договора за цесия от 30.07.2014 г., след влизане в сила на заповедта за изпълнение и този факт не би могъл да се предяви с възражение по чл. 414 ГПК. Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил начина на уведомяване  на длъжника за прехвърленото вземане, което не е породило правни последици за него, а самата цесия от 30.07.2014 г. била настъпила след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение – 23.10.2013 г. В подкрепа на доводите си сочи съдебна практика – определение № 956/22.12.2010 г. на ВКС по ч.т.д. № 886/2010 г. Моли за отмяна на обжалваното прекратително определение и разглеждане на предявения отрицателен установителен иск по същество.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответната страна “ОТП Ф.“ ЕАД чрез юрисконсулт Т.Ж.. Изложени са подробни съображения за неоснователност на частната жалба – налице било редовно уведомяване на длъжника за сключения договор за цесия от цесионера по силата на изрично упълномощаване от цедента съгласно сочената в отговора съдебна практика на ВКС, пропусната била специалната защита с възражение по чл. 414 ГПК в заповедното производство срещу издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист - договорът за цесия бил сключен на 30.07.2014 г., а длъжникът получил покана за доброволно изпълнение на 21.01.2016 г. На 14.04.2016 г. частният жалбоподател посетил офис на “ОТП Ф.“ ЕАД и подал молба за сключване на извънсъдебно споразумение и това водело до извод, че той е знаел за сключения договор за цесия. Моли въззивната частна жалба да се отхвърли като неоснователна, а обжалваното определение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззивният съд намира, че частната жалба против първоинстанционното определение е допустима – насочена е против преграждащо развитието на исково производство определение на първоинстанционен съд

Частната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Установява се от приложеното гр. д. № 138/2016 г. на Г.районен съд, че районният съд е бил сезиран с искова молба от жалбоподателя в настоящето производство – Т.Б.П., чрез пълномощник адв. Д.К. против “ОТП Ф.б.“ ЕАД гр. С. в която са изложени обстоятелства за развило се заповедно производство по реда на чл. 417 ГПК по депозирано от “Банка .“ ЕАД, заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което било образувано производството по гр.д. № 559/2013 г. по описа на Г.районен съд, като в това производство бил издаден в полза на заявителя изпълнителен лист срещу ищеца /поръчител по договора за банков кредит/ за следните суми: 10 401,55 лв. – главница по договор за предоставяне на банков кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.10.2013 г. до окончателното изплащане; 1303,49 лв. – договорна лихва за периода от 30.05.2008 г. до 22.10.2013 г.; 577,75 лв. – наказателна лихва за периода от 23.04.2013 г. до 22.10.2013 г. и 741,66 лв. – разноски в заповедното производство. Наведени са доводи за недължимост на присъдените в заповедното производство вземания, поради сключен на 30.07.2014 г. договор за прехвърляне на вземанията по издадения изпълнителен лист между “Банка .“ ЕАД и ответника в настоящето производство, за който ищецът разбрал от поканата за доброволно изпълнение връчена от съдебния изпълнител на 21.01.2016 г. За посочения договор ищецът не бил уведомяван от предишния кредитор “Банка .“ ЕАД, а съдебният изпълнител не бил предишен кредитор с право да уведомява за договора за цесия. Наведени са също така доводи за погасяване на вземанията посочени в изпълнителния лист, тъй като предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 21.04.2013 г., а заповедното производство било образувано на 23.10.2013 г. – чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Формулиран е петитум за постановяване на решение, с което да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сочените по-горе суми, за които е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, заедно с разноските по образуваното изпълнително дело.

С определение № 140/12.07.2016 г., първоинстанционният съд е отменил определението си от 20.06.2016 г., с което е дал ход на устните състезания и е прекратил исковото производство. Приел е, че съобразно наведените фактически твърдения в исковата молба не се поддържа, че след влизане в сила на процесната заповед за изпълнение са налице новонастъпили факти, обосноваващи правоизключващите или правопрекратителните възражения на ищеца. Към момента на получаване на поканата за доброволно изпълнение ищецът е можел да направи възражението по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК основано на чл. 147, ал. 1 ЗЗД за погасяване на вземането на кредитора поради изтекъл преклузивен срок. Твърдението, че вземането срещу поръчителя е било погасено не било нововъзникнал за ищеца факт. Всички изложени в исковата молба твърдения ищецът е можел да заяви с възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, защото ищецът сочел факти настъпили преди издаването на заповедта за изпълнение. Не се сочели нито новонастъпили, нито новооткрити обстоятелства и доказателства по смисъла на нормата на чл. 439 ГПК. Изложени са подробни мотиви във връзка с приетото от съда, че уведомяването на длъжника за договора за цесия е редовно. При тези съображения е прекратил производството по делото.

Въззивният съд следва да отговори на конкретните доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт.

В настоящия случай ответникът по исковете извежда легитимацията си на кредитор по вземането от договор за цесия, с който са му прехвърлени вземания, за които са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за дължими главница и лихви по договор за банков кредит, които на основание чл. 418, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 428, ал. 1 и 2 ГПК са били връчени на ищеца /в качеството му на поръчител/ от частен съдебен изпълнител заедно с поканата за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително дело № 01/2016 г. Връчването е станало на 21.01.2016 г. като от този момент за ищеца тече и двуседмичния срок за възражение по чл. 414 ГПК, каквото обаче не е направено. Ищецът признава в частната жалба, че издадената по гр. д. № 559/2013 г. по описа на Г.районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ е влязла в сила поради липса на релевирано възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от длъжника и е образувано принудително изпълнително производство срещу него, предмет на изп. д. № 20168650400001 по описа на ЧСИ Маргарита Димитрова с рег. № 865 при КЧСИ.

Предвидените в действащия ГПК правни способи за защита на длъжника срещу последиците на издадена по реда на чл. 417 от ГПК заповед за изпълнение, са предмет на ясна и детайлна регламентация. В закона е предвиден специален ред за защита на длъжника в заповедното производство - подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение по реда и в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или пред въззивния съд, на основанията и в срока, визирани в разпоредбата на чл. 423 ГПК, когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422 в срока 415, ал. 1 ГПК. При липса на възражение в срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителния иск е уважен, заповедта влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК, с което се преклудират фактите и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към действителността на породилото го основание, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 и чл. 439 ГПК - новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 ГПК, а на новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК.

Така формулираното становище е възприето и в задължителната практика на ВКС по чл. 439, ал. 1 от ГПК обективирана в решение № 781/25.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 12/2010 г., III г.о. „Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 от ГПК. На новонастъпили /настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 от ГПК. В определение № 831/17.12.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. № 7393/2013 г., IV г.о. постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК също се приема, че новите факти обуславящи допустимост на иска с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК следва да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по правилото на чл. 416 ГПК. В същия смисъл са и определение № 24/09.01.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. № 798/2012 г., III г.о., определение № 950/28.11.2011 г. на ВКС по ч.т.д. №  550/2010 г., II т.о., определение № 554/13.08.2014 г. на ВКС по ч.т.д. №  309/2014 г., II т.о., определение № 25/12.01.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5992/2014 г., IV г.о., определение № 443/30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. №  1366/2015 г., II т.о., определение № 34/25.01.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5944/2015 г., III г.о., определение № 168/07.04.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 954/2016 г., IV г.о., всички постановени по реда на чл. 274, ал. 1, т. 3 ГПК.  Изброената дотук задължителна съдебна практика е обобщена в решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 1562/2015 г., I т.о.  – „Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта е недопустим /Определение № 480/27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/10, IV г. о./. С изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207/31.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7030/2014 г. IV г. о./ извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съотв. стабилизирането й“.

С оглед на изложените съображения и цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд следва да прецени дали изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти са настъпили след изтичане на срока за възражение/влизане в сила на заповедта за изпълнение – новонастъпили обстоятелства, за да се обоснове евентуалната допустимост респ. недопустимост на иска. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения за недължимост на вземането поради наличието на две обстоятелства – 1/ изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД на 21.10.2013 г. и 2/ нередовно уведомяване на длъжника за сключения между “Банка .“ ЕАД и „ОТП Ф. ЕАД“ договор за цесия от 30.07.2014 г.

1/ По възражението за изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – ищецът твърди, че кредитът е станал изискуем на 21.04.2013 г., а заповедното производство е образувано с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ на 23.10.2013 г. Признава, че е уведомен за образуваното заповедно производство едва през 2016 г. с поканата за доброволно изпълнение връчена му от съдебния изпълнител. Поради това съдът приема, че твърдения от ищеца преклузивен срок е изтекъл още преди издаването на заповедта за изпълнение и не представлява основание нито по чл. 424 ГПК, нито по чл. 439 ГПК. Искът с правно основание чл. 424 ГПК е специален отрицателен установителен иск, който се основава само на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, а искът по чл. 439, ГПК на новонастъпили обстоятелства, като фактът на изтичане на съответния преклузивен срок представлява юридически факт от вида на юридическото събитие, който се поражда извън волята на субектите по материалното правоотношение, и е съществувал към изтичане на срока за възражение – следователно не е новонастъпил факт. Освен това този факт обективно е бил известен на ищеца преди изтичане на срока за възражение, поради което не представлява новооткрит факт или ново писмено доказателство. Тъй като е бил известен на ищеца преди влизане в сила на заповедта за изпълнение и е могъл да бъде посочен от него в срока за възражение по чл. 414 ГПК, този факт не може да служи като основание на предявен отрицателен установителен иск поради преклудирането му. Обективното изтичане на определен период от време, какъвто представлява преклузивният срок, не може да бъде неизвестен на длъжника факт и не може да бъде квалифицирано като обстоятелство, което не е могло да му стане известно до изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК. В този смисъл определение № 478/10.07.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 1978/2014 г., II т.о. постановено по реда на чл. 273, ал. 1 ГПК, в което е разгледан въпросът за момента, до който може да се предяви възражение за изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. А въпросът дали действително е бил изтекъл преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е въпрос по основателността на иска, а не по неговата допустимост и би се обсъждал при подадено в срок възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК.

2/ по възраженията свързани с нередовно уведомяване на длъжника за сключения договор за цесия – основният довод на частния жалбоподател за обуславяне на допустимост на иска по чл. 439 ГПК е, че договорът за цесия е сключен на 30.07.2014 г., като този факт бил настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Този факт не би могъл да бъде заявен с възражение по реда на чл. 414 ГПК и това обстоятелство означавало, че искът е допустим.

Тези твърдения на частния жалбоподател не намират опора в доказателствата по делото. Те се дължат и на смесването от негова страна на  два различни момента – 1/ този на издаване на заповедта за изпълнение и 2/ този на влизането й в сила. На различни места в частната жалба се сочи, веднъж че договорът за цесия е сключен след издаване на заповедта за изпълнение и втори път, че същият договор е сключен след влизането й в сила. Тези твърдения, очевидно са взаимноизключващи се, тъй като поради необходимостта от изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, моментът на издаване на заповед за изпълнение и момента на влизането й в сила не могат да са налице на една и съща дата. Действително заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ е издадена на 23.10.2013 г., а договорът за цесия е сключен на 30.07.2014 г., след нейното издаване. Обстоятелството, че заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена на 23.10.2013 г. обаче не означава, че тя е влязла в сила на същата дата. Това е така, защото за да влезе в сила е необходимо тя да бъде връчена от съдебния изпълнител на длъжника по реда на чл. 418, ал. 5 ГПК. От този момент ще започне да тече двуседмичния срок за възражение на длъжника по издадената заповед за изпълнение на парично задължение - чл. 414, ал. 2 ГПК in fine. Едва след изтичането на посочения срок заповедта за изпълнение на парично задължение ще влезе в сила. От доказателствата по делото се установява, че заповедта за изпълнение с отбелязването за издаден изпълнителен лист е връчена на длъжника от съдебния изпълнител съгласно изискването на чл. 418, ал. 5 ГПК на 21.01.2016 г. /л. 27 от ч.гр.д. № 559/2013 г./, повече от година след сключването на договора за цесия. В поканата за доброволно изпълнение /л. 6 от гр.д. № 138/2016 г./, връчена на частния жалбоподател на същата дата - 21.01.2016 г., отново е посочен номера на делото по което е издаден изпълнителен лист и накрая е отново е посочено: "Приложено, изпращаме Ви препис от подлежащия на принудително изпълнение акт". Това признава и ищеца в исковата си молба – „за заповедното производство ме уведомяват едва през 2016 г. За тази цесия разбирам едва с поканата за доброволно изпълнение от съдебен изпълнител. Съдебният изпълнител не е „предишен“ кредитор, който следва да ме уведомява“. В поканата за доброволно изпълнение е посочено, че сумите по издадения изпълнителен лист от 23.10.2013 г. следва да се платят на “ОТП Ф.“ ЕАД на основание сключен договор за цесия от 30.07.2014 г. Поради това съдът приема за безспорно установено, че частният жалбоподател е узнал за издадената заповед за изпълнение от 23.10.2013 г. и извършената на 30.07.2014 г. цесия с връчването от съдебния изпълнител на поканата за доброволно изпълнение и съобщението за издаден изпълнителен лист – 21.01.2016 г., т.е. преди изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. По делото се съдържат косвени доказателства за извършено уведомяване на длъжника за сключения договор за цесия от по-ранен момент /л.37 и л. 38 от първоинстанционното дело/, възприети от първоинстанционния съд. Въззивният съд не споделя този фактически извод на районния съд, защото този момент не е безспорно установен поради непосочване в обратната разписка на съдържанието на пратката и възражението в този смисъл в частната жалба е основателно. Поради това, както се посочи следва да се приеме за релевантна за узнаването на договора за цесия от частния жалбоподател датата 21.01.2016 г. – датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител.

При така установените фактически положения, съдът приема, че сключения между “Банка .“ ЕАД и „ОТП Ф. Б. ЕАД“ договор за цесия от 30.07.2014 г. е факт, който обективно е бил известен на ищеца преди изтичане на срока за възражение по реда на чл. 414, ал. 2 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Ищецът е узнал за договора за цесия на 21.01.2016 г., като двуседмичният срок за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК е започнал да тече от същата дата. Възражението за нередовно уведомяване за договора за цесия е могло да бъде релевирано както в заповедното производство, така и най-късно в отговора на исковата молба по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, в случай че е била подадено в законоустановения срок възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК. Не се спори, че Т.П. не е упражнил както правото си на възражение по чл. 414 ГПК. Като е пропуснал този срок, всички възражения срещу нередовното уведомяване за цесията и оттам дължимостта на паричните притезания на новия кредитор, удостоверени във влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, са преклудирани, като искът с правно основание чл. 439 ГПК, основан на тези факти, е недопустим. Правните изводи на съда се подкрепят и по аргумент за противното от приетото в определение № 52/25.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 1028/2015 г., II т.о. Действително посоченото определение е постановено в производство по реда на чл. 288 ГПК и не съставлява задължителна практика, но съдът намира за необходимо да го посочи с оглед разгледания казус по приложението на чл. 439 ГПК и чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В конкретния случай, по довод за недопустимост на въззивното решение по иск с правно основание чл. 439 ГПК е прието, че при извършена цесия искът с правно основание чл. 439 ГПК е допустим само когато договорът за цесия е сключен след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Следователно когато договорът за цесия е сключен преди влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК, то иск по чл. 439 ГПК основан на този факт е недопустим, тъй като от една страна всички доводи срещу договора за цесия следва да се посочат във възражението по чл. 414 ГПК, а от друга това не е новонастъпил факт обуславящ допустимост на иска. По настоящето дело безспорно се установи, че частният жалбоподател е знаел за сключения договор за цесия в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК и е можел да подаде възражение срещу дължимостта на процесните суми на новия кредитор, да направи всички свои възражения относно неуведомяването си за цесията, като дори не е било необходимо да мотивира своите възражения, а в процеса по иска с правно основание чл. 422 ГПК да обоснове всички свои възражения срещу уведомяването за цесията, т.е. възраженията по съществото на спора.

Съдът намира за необходимо да отбележи и следното – с оглед знанието на частния жалбоподател за сключения договор за цесия към дата 21.01.2016 г., от която е започнал да тече двуседмичния срок за възражение по чл. 414 ГПК, не може да се приеме, че цесията представлява новооткрит факт за длъжника по смисъла на чл. 424 ГПК. Това е така, защото производството по чл. 424 ГПК има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и новооткритите обстоятелства следва да не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК /определение № 956/22.12.2010 г. на ВКС по ч.т.д. № 886/2010 г., I т.о./. В случая обстоятелството, че на 30.07.2014 г. е сключен договор за цесия е станало известно на длъжника на първия ден от двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаване на възражение срещу връчената му заповед за изпълнение на парично задължение.

В посоченото в частната жалба определение № 956/22.12.2010 г. на ВКС по ч.т.д. № 886/2010 г., I т.о. не са изведени различни правни изводи от дотук изложените. Приема се, че длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, нещо което е безспорно като правен извод. В цитираното определение е изяснено, че неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК /в първия случай - при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във втория - при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска отмяна на заповедта за изпълнение при условията на чл. 423 ГПК. С влизане в сила на заповедта за изпълнение, вземането е установено като безспорно. В същото определение, сочено във въззивната жалба отново се приема, че новите факти следва да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по правилото на чл. 416 ГПК, което както бе изяснено не е налице в настоящия случай. Приетото в соченото от частния жалбоподател определение се споделя и в по-новата практика на ВКС – определение № 362/03.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 1376/2015 г., II т.о. – „При липса на възражение в срок, заповедта влиза в сила, с което се преклудират фактите и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към действителността на породилото го основание, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 и чл. 439 от ГПК - новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 от ГПК, а на новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 от ГПК“. Исковата претенция на частния жалбоподател се основава на факти, които са били известни на ищеца още при получаването на поканата за доброволно изпълнение, като същият е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Не подаването на такова възражение има за последица създаване на стабилност на заповедта за изпълнение, като оспорването на фактите и обстоятелствата относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира. В разглеждания случай изложените в исковата молба факти на които са основани исковете не са от категорията на предвидените нито в чл. 424 нито в чл. 439 ГПК, тъй като нямат качеството на новооткрити обстоятелства или доказателства или на новонастъпили факти.

Изложените мотиви от първоинстанционния съд в обжалваното определение във връзка с редовността на уведомяването на длъжника за сключения договор за цесия и възраженията във въззивната частна жалба по тези мотиви са въпроси по основателността на предявения иск и не могат да бъдат коментирани в настоящето производство с предмет допустимост на иска.

С оглед изхода на спора частният жалбоподател следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК да заплати на ответната страна сумата в размер на 352,74 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Воден от горното, Окръжният съд

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 140 от 12.07.2016 г., постановено по гр. д. № 138/2016 г. на Г.районен съд.

ОСЪЖДА  Т.Б.П. от гр. Г. с ЕГН ********** да заплати на „ОТП Ф. Б.” ЕАД, гр. С. сумата 352,74 /триста петдесет и два/ лева и /седемдесет и четири/ стотинки разноски по делото.

 

На основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК определението подлежи на касационно обжалване с касационна частна жалба пред ВКС в седмичен срок от съобщаването му на страните.

 

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

                                                                                                  

   2.