О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

  

 

Номер 802…………………20.09.2016 година……………Град С.    

 

                                            

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД……………ВТОРИ граждански състав

На двадесети септември  .………………………………………Година 2016

В закрито заседание в следния състав: 

                                             

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

 

                                         ЧЛЕНОВЕ:    НИКОЛАЙ УРУКОВ

 

                                                                 СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар………………………………………………………………………………                                                         

Прокурор…………………………………………….………………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………съдията Н. УРУКОВ                                                    

частно гражданско дело номер 1318 по описа за 2016 година.

 

 

          Производството е на основание чл.274 ГПК.

Образувано е по частната жалба вх.№ 6828/28.06.2016 год. на Н.Н.М., Г.М.Х., В.С.Х. и М.С.М. против определение № 1068 от 16.06.2016 г., постановено по гр.дело № 2315/2015 г. на К. районен съд, с което е оставен без разглеждане като недопустим поради липса на правен интерес, предявеният от ищците против М.А.М., Ф.И.М., М.И.М., С.И.М., Ф.И.М. и   Р.   М.М. иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ да се признае за установено по отношение на ответниците, че възстановените земеделски имоти с решение № 090/16.12.1999 г. по преписка № И125/1991 г. на ОбСЗ гр.П., подробно изброени в молбата, всички по плана за земеразделяне в землището на с.О., към момента на внасянето им за кооперативно земеползване в ТКЗС са били съсобствени в равни квоти на двамата братя С. М. М.,***, починал на 20.01.2006 г. в РТ. и М. А. М., б.ж. на с.О., починал на 01.06.1981 г.- наследодатели на страните по делото, придобити от тях по наследство от баща им М.А. М.,***, починал на 26.07.1956 г., и производството по делото е прекратено.

 

        Жалбоподателите считат, че изводите на съда били в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която ищецът има правен интерес от предявяване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ответника е постановено решение на ОСЗ за възстановяване собствеността на спорния имот, тъй като на основание чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ въз основа на съдебното решение би могло да бъде изменено решението на ОСЗ. Съгласно т.2 от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС от значение при преценка на правния интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ било обстоятелството, че земята е своевременно заявена за възстановяване пред ПК, а не това на чие име и възстановена. Молят обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато на районния съд за произнасяне по съществото на спора.

 

        В срока по чл.276, ал.1 ГПК не са постъпили отговори от другите страни М.А.М., Ф.И.М., М.И.М., С.И.М., Ф.И.М. и Р.   М.   М..

 

        Съдът, като обсъди направените в частната жалба оплаквания, намери за установено следното:

 

        Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Ищците Н.Н.М., Г.М.Х., В.С.Х. и М.С.М. твърдят в исковата молба, че били наследници на С. М. М.,***, починал на 20.01.2006 г. в РТ., като първата от тях била негова съпруга, втората и третата- негови дъщери, а четвъртият- негов син. Ответниците били наследници на М. А. М., б.ж. на с.О., починал на 01.06.1981 г., като първите петима били негови внуци, а шестият- негов син. Наследодателите С. и М. били двама братя и имали общи земи при равни квоти. Твърдят още, че при образуване на ТКЗС в с.О., братята внесли своите съсобствени земеделски земи от общо 65.3 дка, за което бил съставен Опис и служебна бележка, приложени към преписка И125/14.11.1991 г. на ПК-П.. През 1991 г. Р.М.М.- син на наследодателя на ответниците, заявил всички общи земеделски имоти да бъдат възстановени само и единствено на наследниците на единия наследодател- М. А. М.. Така съсобствените земи били възстановени изцяло по плана за земеразделяне по преписка № И125/14.11.1991 г.от ПК- П. само на наследниците на наследодателя на ответниците- М. А. М.. Ищците живеели в РТ. и нямали възможност да узнаят какво се случвало с наследствените им имоти, но идвайки си това лято, след посещение в ОбСЗ в гр.П. узнали, че наследствените им земи били възстановени само на ответниците. Поради това оспорвали Решение № 090/16.12.1999 г. на ОбСЗ гр.П., тъй като в него били отразени обстоятелства, които не отразявали истинското състояние на собствеността такава, каквато била преди внасянето на земеделските земи в кооперативно земеползване в бившето ТКЗС- О.. Считат, че те са собственици на 1/2 ид.части от имотите, а ответниците на другата 1/2 идеална част. Претендирали са съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на всички ответници, че възстановените земеделски имоти с Решение № 090/16.12.1999 г. по преписка № И125/1991 г. на ОбСЗ гр.П., подробно изброени и описани в петитума на исковата молба, всички по плана за земеразделяне в землището на с.О., към момента на внасянето им за кооперативно земеползване в ТКЗС са били съсобствени в равни квоти на двамата братя С. М. М. и М. А. М. - наследодатели на страните по делото. С уточняваща молба ищците са посочили, че имотите са придобити по наследство от М.А. М.,***, починал на 26.07.1956 г.- баща на наследодателите на страните по делото.

 

        В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответниците не са депозирали писмени отговори. В съдебно заседание ответниците Ф.М., С.М. и Ф.М. вземат становище, че не оспорват иска.

 

        С обжалваното определение районният съд е отменил определението си за обявяване на устните състезания за приключени и произнасяне с решение. Приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес поради това, че претендираната земеделска земя не е била заявена на името на лицето, на което се твърди, че е принадлежала към момента на колективизацията, тъй като е приключила административната процедура за възстановяване на собствеността, а поради изтичане на срока по § 22 от ЗИДЗСПЗЗ /ДВ, бр. 13/09.02.2007 г./ на 13.05.2007 г., иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ не може да се предяви. Поради това е оставил без разглеждане предявеният иск и е прекратил производството по делото.

 

        Този извод е неоснователен и не е съобразен с данните по делото и с разпоредбите на закона- чл.14, ал.7 и 7а ЗСПЗЗ, предоставящи възможност за промяна на вече постановеното решение на ПК, респ. на ОСЗГ, включително и в частта на адресата при наличие на съдебно решение. Именно тези разпоредби обуславят допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако някои от наследниците или друго трето лице е поискал възстановяване на земеделската земя и такова е било постановено със стабилизиран административен акт. В случая със заявлението № И125 от 14.11.1991 г. е била заявено общото количество земеделска земя на братята С.и М. М. М.- 48.7 дка ниви и 16.6 дка ливади или общо 65.3 дка. При това положение, по отношение земята на С. М., заявителят Р.М.М. се явява трето лице, поискало възстановяването й. Трайната съдебна практика на ВКС приема, че иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим и е предявен при наличието на правен интерес, когато имотът е възстановен по реда на ЗСПЗЗ в полза на едната страна. Допустимостта на този иск се определя от наличието на спор за материалното право на собственост върху конкретен имот към момента на колективизацията му с оглед възстановяване на собствеността върху него. Обстоятелството, че е приключила административната процедура по възстановяване на собствеността пред ОСЗГ не е пречка за предявяване иска при наличието на влязлото в сила решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ОСЗГ е длъжна на основание чл.14, ал.7 ЗПСЗЗ да измени решението си относно лицата, на които е възстановена собствеността.

 

        Настоящият съдебен състав счита, че от решаващо значение за правния интерес по иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е спорната земя да е била своевременно заявена за възстановяване пред поземлената комисия /което в случая е сторено/, независимо от това дали заявлението е на името на двамата братя или на един от тях. С оглед указанията на т.2 от ТР № 1/1997 г. на ОСГК, във връзка с т.3 на ТР № 2/1996 г., от значение при преценката на правния интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е обстоятелството, че земята своевременно е заявена за възстановяване пред поземлената комисия, а не това на чие име е заявена. Следва да се има пред вид и разрешението, дадено с т.3 от ТР № 2/1996 г. на ОСГК на ВС, че правото на възстановяване на собствеността е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го претендира. При наличие на спор за материално право, ако с влязло в сила съдебно решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ бъде установено, че собственик на земята са двамата братя, а не един от тях, поземлената комисия може да постанови решение за възстановяване на собствеността по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, като промени лицата, в чиято полза или вреда е издадено решението й, т.е. съсобствеността може да се възстанови и по преписката пред поземлената комисия, образувана по заявление на наследник на единия от тях.

 

        Пред вид гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и делото върнато на К. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

 

В допълнение на горното настоящият съдебен състав на въззивният съд следва да отбележи, че съгласно императивната и задължителна разпоредба на чл.278, ал.3 от ГПК постановеното Определение по частната жалба на въззивния съд е задължително за долустоящия съд – в конкретния случай – за РС – К.. В тази насока с Определение № 453/12.05.2016г.. постановено по ч.гр.д. № 1167/ 2016 г. по описа на ОС-С.. с което друг съдебен състав е отменил Определение № 448/ 10.03.2016г., постановено по гр.д. № 2315/2015г. по описа на РС-К. и е върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, РС-К. за втори път прекратява делото на едно и също основание, без да се съобрази с указанията на горестоящия съд, които следваше да изпълни.

 

С атакуваното определение първоинстанционният съд се е позовал и на практиката на ВКС, която е била приета след отменителното Определение на ОС-С., но тази практика не е била приета и не е действала към момента на завеждането на процесния иск в съда на датата 14.09.2015 год.

 

В заключение въззивният съд намира, че обжалваното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и делото върнато на К. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно задължителните указания дадени от въззивната съдебна инстанция.

 

        Мотивиран от гореизложеното, Окръжният съд

 

                                                   О П Р Е Д Е Л И :

 

        ОТМЕНЯ определение № 1068 от 16.06.2016 г., постановено по гр.дело № 2315/2015 г. по описа на К. районен съд.

 

        ВРЪЩА делото на К. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно указанията на въззивния съд, дадени в обстоятелствената част на настоящото Определение.

 

        Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:          

 

                                          ЧЛЕНОВЕ:

 

 

 

Особено мнение на мл. съдия Свилен Жеков по определение № 802 от 20.09.2016 г. по ч.гр.д. № 1318/2016 г.

 

Не мога да приема становището на мнозинството от състава, по правния въпрос обусловил крайния резултат, че правният интерес от предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице когато спорната земя е била своевременно заявена за възстановяване пред поземлената комисия, независимо дали заявлението в случая е подадено на името на двамата братя или само на единия от тях. Водещото в случая било обстоятелството, че земята е била своевременно заявена за възстановяване, а не това на чие име е заявена. Заявителят Р.М. се явявал трето лице по отношение на С. М. и поради това искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ бил допустим.

Действително практиката на ВКС, на която се е позовал първоинстанционният съд е приета след подаване на исковата молба през 2015 г. Тази практика на ВКС е т. 3А от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ВКС ОСГК. Приложима е в настоящия случай, тъй като процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, вкл. и правния интерес от предявяването на иска следва да бъдат налице през цялото развитие на съдебното производство, до момента на постановяването на съдебното решение. Отделно от това в ТР № 8/2013 г. ОСГТК се приема, че образуваното тълкувателно дело по преюдициален въпрос е основание за спиране на касационното производство, т.е. за да се вземе предвид приетото от ВКС в съответното тълкувателно решение по тълкуването и прилагането на закона. Следователно момента на предявяването на иска е без значение за прилагането на тълкувателно решение по дадено дело. Нормата на чл. 278, ал. 3 ГПК постановява, че постановеното определение по частна жалба е задължително за долустоящия съд, но от друга страна нормата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ урежда, че тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Освен това допустимостта на съдебното решение се проверява и по реда на инстанционния контрол.

В посочената вече т. 3А от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ВКС ОСГК се приема, че е недопустим е установителен иск с правна квалификация  чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Даденото в тълкувателното решение отрицателно разрешение на въпроса изхожда от законодателната уредба на административното производство по чл. 14, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ, което винаги започва по инициатива на заинтересованото лице – собственикът /или считащият се за такъв/, който иска правата му върху собствените му земеделски земи да бъдат възстановени в пълен обем върху конкретен реален обект на правото на собственост. Инициативата за започване на процедурата се упражнява със заявление или с иск по чл. 11, ал.1 или 2 ЗСПЗЗ. При положение, че собственикът не е заявил реституционни претенции по нито един от посочените начини и поради изтичане на законоустановените срокове за това той и не би могъл да ги заяви, един предявен от него спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е безсмислен. Дори и да се приеме, че резултатът от този спор би бил изгоден за него, ищецът не би могъл да реализира правата си по решението, след като не е заявил и няма възможност да заяви искане за възстановяване на земеделски земи в своя полза. Обратното становище се основава на разпоредбата на чл. 14, ал.7а ЗСПЗЗ, даваща възможност на заинтересованите лица да поискат ПК /сега ОСЗ/ да промени лицата, в чиято полза е издадено решението. Разпоредбата е съществувала към момента на постановяване на тълкувателното решение, следователно то е съобразено с нея, както и с това, че изменението по чл. 14, ал.7а ЗСПЗЗ означава промяна в лицата в полза на които са възстановени съответните земеделски земи, но и в тази хипотеза е необходимо заинтересованите, поискали промяната, да за заявили искане за реституция в своя полза. Противното означава недопустимо възстановяване на права върху земеделски земи в полза на лице, което не е поискало това по предвидените в закона ред и срокове. Считащите се за правоимащи по чл. 10 ЗСПЗЗ лица сами за себе си следва да заявят правата си по предвидените ред и срокове. Те не могат да се ползват от подаденото от други лица заявление по чл. 11 ЗСПЗЗ за имоти, които първите считат за свои. Спорът помежду им относно принадлежността на правото на собственост се разрешава по исков ред, но той има място само, ако един евентуално изгоден за ищеца резултат би могъл да бъде реализиран – чрез решение по чл. 14, ал.7а ЗСПЗЗ по подаденото от ответниците заявление и при надлежно подадено от ищците искане по чл. 11 ЗСПЗЗ да им бъдат възстановени правата. Щом като не съществува възможност ищците надлежно да заявят правата си за реституция /поради изчерпване на законоустановените срокове по чл. 11, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ/, искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е лишен от правен интерес. В този смисъл има постановена практика на състави на ВКС – определение № 354/09.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2166/2016 г., I г.о., определение № 283/09.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 762/2016 г., I г.о.

В определение № 221/06.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1765/2016 г., III г.о., постановено по реда на чл. 273, ал. 3, т. 1 ГПК и съставляващо задължителна практика, е прието, че наличието на правен интерес при образувано административно производство по заявление на друго лице е отречено с посоченото Тълкувателно решение № 4/2014 г., като е приета за неправилна съдебната практика която приемаше, че "допустимостта на иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е обусловена от това дали ищецът е подал заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, а от това дали за спорната земеделска земя е било образувано административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 ЗСПЗЗ, макар и по заявление на друго лице“.

Съгласно разпоредбата на чл. 14 ППЗСПЗЗ подаденото заявление от един наследник ползва всички останали наследници, а според цитираното по-горе тълкувателно решение допустимостта на иска се основава на подадено заявление „в полза на ищеца“. Следователно „в полза на ищеца“ по смисъла на тълкувателното решение, прилагано заедно с чл. 14 ППЗСПЗЗ, която норма сочи кои лица се ползват от подадено заявление означава, че ползващите се лица от подадено заявление могат да бъдат само сънаследници на подалия заявлението. От данните по делото се установява, че преписка № И125/14.11.1991 г. за възстановяване на правото на собственост на наследниците на М. А. М. е образувана по заявление на ответника Р.М.М.. В заявлението е посочено, че наследодател е М. А., а не общия наследодател М. М.. Поради това следва да се счете, с оглед и на разпоредбата на чл. 14 ППЗСПЗЗ, сочената по-горе съдебна практика и тълкувателно решение, че подаденото заявление ползва само наследниците на М. А., но не и наследниците на С. М.. Това е така, защото от една страна Р.М. не е наследник заедно с наследниците на С. М. или заедно със самия С. М. на общия наследодател М. М., а от друга заявлението не е подадено за възстановяване на земите на общия наследодател – М. М.. По изложението по-горе съображения, /н-р определение № 221/06.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1765/2016 г., III г.о./ заявителят не може да се счита и трето лице. Само при положение, че заявлението бе подадено за възстановяване на имотите собственост на М. М. – общ наследодател би могло да се счете, че заявлението ползва всички наследници вкл. и ищците по делото. По делото се установява, че за възстановяване в полза на всички наследници на общия наследодател на притежавани от него земи заявление или иск по чл. 11, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ не са подавани. Не е подавано заявление или предявен иск по чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ за наследниците на С. М.. Поради това подаденото от Р.М. заявление ползва само наследниците на М. А., т.е. сънаследниците на заявителя. При безспорно установеното, че С. М. или негови наследници не са подавали заявление или предявявали иск по чл. 11, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ, не е подавано заявление на името на общия наследодател М. М. или предявен иск по чл. 11, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ, предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес и поради това евентуално постановеното съдебно решение по такъв иск би било процесуално недопустимо.

Поради това считам, че следваше обжалваното определение № 1068/16.06.2016 г. на Казанлъшки районен съд да бъде потвърдено.

 

ЧЛЕН-СЪДИЯ: