Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 360    …………………25.11.2016 година……………..Град Стара Загора    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и шести октомври………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        РУМЯНАТИХОЛОВА     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар П.В.…………………………………………………………….                                                          

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1274……по описа за 2016…………...година.

 

Производство е по реда на  чл. 294, ал. 1 вр. 258 – 273 ГПК.

С решение № 104/07.07.2016 г., постановено по гр.д. № 89/2016 г. по описа на ВКС, I ГО е отменено решение № 328/13.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1340/2015 г. по описа на Старозагорски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав при въззивния съд. Касационната инстанция е приела, че делото не е изяснено от фактическа страна, поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение свързано с недаване на указания от въззивната инстанция на ответниците за сочене на доказателства относно тълкуване на процесното завещание. Поради това са дадени задължителни за настоящия съдебен състав указания за даване на възможност на ответниците да ангажират доказателства за останали недоказани фактически твърдения вследствие на допуснатите процесуални нарушения. Указания има и за разглеждане на оплакването във въззивната жалба за изтекла придобивна давност в полза на ответниците по делото.

Производството е образувано по въззивна жалба на Е.С.Б. и К.И.Л., подадена от адв. А.С., против решение № 219/09.04.2015 г., постановено по гр.д. № 2581/2013 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, с което е признато  за установено по отношение на Е.С.Б. и К.И.Л., че Й.Т.М., С.Г.Т. и Б. А.Р., са собственици на 1/3 ид. части от следните недвижими имоти: НИВА, находяща се в землището на с. Ръжена, Община Казанлък, ЕКАТТЕ 63570 в местността „Къра” с площ от 19.500 дка, V категория, представляваща им. № 044006 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 044005, им. № 000210, им. № 044007, им. № 000001 и им. № 044010, НИВА, находяща се в местността „Кайнаклъка” в землището на гр. Казанлък ЕКТТЕ 35167 с площ от 3.032 дка, ІV категория, представляваща им. № 141217 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 141232, им. № 141220, им. № 141218, им. № 000008, НИВА, находяща се в местността „Чарлъка” в землището на гр. Казанлък, ЕКАТТЕ 35167 с площ от 5.549 дка, VІ категория, съставляваща им. № 117006 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 000494 им. № 117005, им. № 118002, НИВА, находяща се в местността „Малево” в землището на гр. Казанлък, ЕКТТЕ 35167 с площ от 2.649 дка , VІІ категория съставляваща им. № 059025 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 050026, им. № 059006, им. № 059005 им. № 059024 и им. № 000385, НИВА, находяща се в землището на гр. Казанлък, ЕКТТЕ 35167, находяща се в местността „Големите ливади” с площ от 8.087 дка, съставляваща им. № 097025 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 097026, им. № 097006, им. № 097012, им. № 097013, им. № 097014, им. № 097015 и им. № 000450 и ОВОЩНА ГРАДИНА, находяща се в местността „Дерелика” в строителните граници на гр. Казанлък, представляваща неурегулиран поземлен имот № 8401 в кадастрален район 504 по плана на гр. Казанлък при граници: от изток - общински,от юг- общински, от север – обходен път гр. Казанлък, а втората ответница е осъдена да предаде владението на описаните недвижими имоти на ищците по делото и са осъдени да заплатят направените по делото разноски в размер на 1843 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Въззивниците считат, че първоинстанционното решение е необосновано и неправилно. Налице било съществено нарушение на съдопроизводствените правила при допускане и събиране на доказателствата – съдебнопреводаческата експертиза приета в съдебното заседание на 18.09.2014 г. следвало да бъде изключена от доказателствата и да не бъде ценена от съда. Освен това се твърди, че първият ответник /сега въззивник/ е придобил правото на собственост върху процесния имот законосъобразно, на валидно правно основание – завещание, от предходния му собственик – турската гражданка Ф.В.. Обсъждат се вариантите на валидността на завещанието, съобразно двете групи преводи. Излагат се аргументи относно тълкуването на действителната воля на завещателката. Оспорени са и правните изводи на първоинстанционният съд за неизтекла в полза на ответниците придобивна давност. Молят въззивният съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни, както и да им се присъдят направените съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемите Й.Т.М., С.Г.Т., Б. А.Р. чрез адв. П.К. молят да се приеме жалбата като неоснователна и да се остави в сила обжалваното решение и се присъдят направените разноски от Й.М.. Излагат се подробни съображения относно действителната воля на наследодателката при съставяне на завещанието и неизтекла в полза на ответниците по исковете придобивна давност. Молят да се остави в сила решението на Казанлъшки районен съд и да се присъдят направените по делото разноски пред въззивната инстанция.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Въззивният съд намира за уместно да отбележи, че фактическите твърдения на ответниците/касатори посочени в отменителното решение на ВКС не са били релевирани от ответниците в отговора на исковата молба. За пръв път фактически твърдения за обстоятелствата намерили отражение в решението на ВКС, а именно възрастта на завещателката към момента на съставянето на завещанието, нейната социална среда - самотна, изоставена и търсеща помощ от майката на Е.Б. за полагане на грижи на нейното имущество в Република България, имала ли е завещателката Ф.В. към момента на съставяне на завещанието имущество в Република Турция, за степента на владеене на турски език от завещателката и оттам за възможността й да изразява воля на този език са изложени във въззивната жалба. Оттам са били преповторени дословно в касационната жалба. Поради това първоинстанционният съд при докладване на делото е бил в невъзможност да даде указания са ангажиране на доказателства по отношение на тези обстоятелства поради липсата на твърдения за тях в отговора на исковата молба. Въпреки това не подлежи на съмнение задължението на въззивния съд да изпълнява стриктно задължителните указания на ВКС и в изпълнение на тези указания с определение от 29.07.2016 г. въззивният съд при новото разглеждане на делото е дал възможност на страните да ангажират доказателства по отношение изнесените от тях фактически твърдения /макар и изнесени за пръв път във въззивната жалба/ посочени в отменителното решение на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за обезсилването му, поради което следва да бъде извършена проверка относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по съществото на спора с оглед доводите, наведени в срока за въззивно обжалване, и относимите императивни норми на материалния закон, за чието приложение следи служебно, въззивният съд намира за установено следното:

Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК и чл. 108 ЗС.

В исковата молба ищците твърдят, че ответникът Е.Б. е прехвърлил на ответницата К.Л. с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане обективиран в нотариален акт № …том …, рег. № …, нот.дело № …г. на Нотариус Д.К., 1/3 ид. части от подробно описаните в исковата молба недвижими имоти - ниви. Сочат, че ответникът Б. се е легитимирал като праводател с Решение № 2003/1370, постановено по дело № 2003/1036 на Първи гр. съд в гр. Картал, Р Турция /признато с решение по гр.д. № Е2/2006 г. по описа на СГС/, издадено въз основа на извършено от Ф.В. завещание в полза на лицето Б., преводът на който бил с невярно съдържание. Освен това с договор за дарение и договор за продажба обективирани в нотариален акт № … том …, рег. № …, нот.дело № …г. и в нотариален акт № …том …, рег. № …, нот.дело № …г. ответникът е прехвърлил на ответницата общо 2/6 ид. части /по1/6 ид. част с всеки договор/ от овощна градина подробно описана в исковата молба, легитимирайки се като праводател със същото завещание. В обстоятелствената част на исковата молба, ищците се позовават на факта, че ответника Е.Б., наследник по завещание на Ф.В., не наследява имотите на последната в Р България, тъй като завещанието, оставено от нея в негова полза, се отнася единствено за имотите на Ф.В. в Р Турция, но не и тези в България. Молят съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 1/3 ид. части от подробно описаните недвижими имоти – ниви и овощна градина.

Ответниците Е.С.Б. и К.И.Л. не признават предявените искове, като твърдят, че завещанието е било предмет на съдебен спор в Република Турция по повод издаване на съдебно удостоверение за наследство. Сочат, че с Решение № 2003/1370, постановено от Първи граждански съд - Картал, Република Турция бил определен за “единствен законен наследник” на имуществото на Ф.В. на територията на Република Турция и Република България. Твърди, че с влязло в сила определение от 13.06.2006г. в производство по екзекватура пред Софийски Градски съд било признато и допуснато изпълнението на съдебно решение № 2003/1370, с което ответника бил признат за единствен наследник на Ф.В., като в това производство, съблюдавайки нормите на чл. 117 и чл. 119 от КМЧП, решаващия орган извършил проверка на условията за допустимост на екзекватурата и е преценил достоверността на изискуемите и приложени към делото писмени доказателства, в това число и легализирания и заверен от МВнР превод на Решение № 2003/1370. Евентуално се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Молят за отхвърляне на предявените искове.

Страните не спорят, че собственик на 1/3 ид. части от процесните имоти /ниви/, възстановени с решение № 01Р/26.11.2001 г. на ОС по земеделие гр. Казанлък, решение № 27 О/04.10.1996 г. на ОС по земеделие гр. Казанлък решение № 01Р/08.07.1998 г. на ОС по земеделие гр. Казанлък, решение № 10Б/30.11.2007 г. на ОС по земеделие гр. Казанлък преди смъртта си е била наследодателката Ф.В..

От представеното като доказателство по делото решение № 2001/1162, постановено от Първи помирителен съд - гр. Кадъкьой, Република Турция /съдопроизводство за наследство/ по дело 2000/80 за наследници на починалата на 07.05.1998г. Ф.В. от Истанбул са признати С.Т., Б.Р., С.К., С.М. и Й.М.. Наследството е разделено на осем дяла - 4 дяла за С.Т., 2 дяла за Б.Р. и по 1 дял за С.М. и Й.М..

Решението на Първи граждански съд-гр. Картал, Република Турция № 2003/1370 по дело 2003/1036 е с предмет издаване на удостоверение за наследници. Съдът е взел решение да издаде удостоверение за наследник на лицето, в чиято полза е направено завещанието. Лицето е Е.Б., на който Ф.В. е завещала всичката си собственост в границите на Република Турция. Решението е постановено без участие на ответник.

На 13.06.2006г. по гр.д. № Е2/2006г., Софийски Градски съд е признал и допуснал изпълнение на Решение № 1370/2003г., постановено по гр.д. № 1036/2003г. на Първи граждански съд на Картал, Република Турция.

С Решение № 50/24.01.2006г. Община Казанлък е признала и допуснала изпълнение на решение № 2001/1162 на Първи помирителен съд на Кадъкьой, Република Турция.

Установено е по делото също така, че Е.Б. е сезирал Софийски Градски съд с предявен против Й.М., Садие Г.Т. и Б.Р. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 118 ал.2 от КМЧП за признаване за установено по отношение ответниците, че не е допустимо признаването на Решение № 2001/1162, постановено по наследствено дело № 2000/80 на Първи помирителен съд на Кадъкьой, тъй като не били изпълнени условията за признаването му. По образуваното гр.д. № Е 851/2009г. по описа на Софийски Градски съд, с Определение № 12923/06.08.2012г. съдът с прекратил производството по делото, като недопустимо. Съдебният акт е потвърден с Определение № 70/11.01.2013г., постановено по ч.гр.д. № 4251/2012г. по описа на Софийски Апелативен съд, като с Определение № 268/04.06.2013г. по ч.гр.д.№ 3404/2013г. по описа на ВКС на РБ не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Установи се още, че между страните се е водил друг имуществен спор за друг недвижим имот приключил с № 391/14.10.2015 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1345/2015 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 95/25.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 6295/2015 г., като по делото отново е било изследвано и тълкувано процесното завещание.

Ответникът Б. е извършил три разпоредителни сделки с процесните недвижими имоти - с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане обективиран в нотариален акт № … том …, рег. № …, нот.дело № … г. на нотариус Д.К., е прехвърлил на ответницата Л. 1/3 ид. части от следните недвижими имоти: НИВА, находяща се в землището на с. Ръжена, Община Казанлък, ЕКАТТЕ 63570 в местността „Къра” с площ от 19.500 дка, V категория, представляваща им. № 044006 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 044005, им. № 000210, им. № 044007, им. № 000001 и им. № 044010, НИВА, находяща се в местността „Кайнаклъка” в землището на гр. Казанлък ЕКТТЕ 35167 с площ от 3.032 дка, ІV категория, представляваща им. № 141217 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 141232, им. № 141220, им. № 141218, им. № 000008, НИВА, находяща се в местността „Чарлъка” в землището на гр. Казанлък, ЕКАТТЕ 35167 с площ от 5.549 дка, VІ категория, съставляваща им. № 117006 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 000494 им. № 117005, им. № 118002, НИВА, находяща се в местността „Малево” в землището на гр. Казанлък, ЕКТТЕ 35167 с площ от 2.649 дка , VІІ категория съставляваща им. № 059025 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 050026, им. № 059006, им. № 059005 им. № 059024 и им. № 000385, НИВА, находяща се в землището на гр. Казанлък, ЕКТТЕ 35167, находяща се в местността „Големите ливади” с площ от 8.087 дка, съставляваща им. № 097025 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 097026, им. № 097006, им. № 097012, им. № 097013, им. № 097014, им. № 097015 и им. № 000450. Освен това с договор за дарение и договор за продажба обективирани в нотариален акт № 154 том I, рег. № 1657, нот.дело № 122/2010 г. и в нотариален акт № 155 том I, рег. № 1660, нот.дело № 123/2010 г. ответникът е прехвърлил на ответницата общо 2/6 ид. части /по1/6 ид. част с всеки договор/ от ОВОЩНА ГРАДИНА, находяща се в местността „Дерелика” в строителните граници на гр. Казанлък, представляваща неурегулиран поземлен имот № 8401 в кадастрален район 504 по плана на гр. Казанлък при граници: от изток - общински,от юг- общински, от север – обходен път гр. Казанлък.

От представеното решение на Петнадесети анадолски първоинстанционен граждански съд-гр. Истанбул, Република Турция № 2013/484 по дело 2010/124 /с отбелязване за влизане в сила на 01.07.2014 г./ е отхвърлен иск за отмяна на процесното завещание предявен от Б.Р. против Е.Б.. Представени от страните са и протоколи от съдебни заседания по делото. Няма данни съдебното решение да е признато и допуснато до изпълнение в Р България.

В хода на производството по делото ищците са оспорили превода от турски на български език на решение №2003/1370, постановено по дело №2003/1036 на първи граждански помирителен съд Картал, РТурция, издаден въз основа на извършено завещание от Ф.В. завещание в полза на лицето Е.Б., приложено към нотариалното дело. С оглед на това съдът е открил производство по оспорване.

Във връзка с това за изясняване на обстоятелствата по делото Казанлъшкия районен съд е допуснал и назначил две съдебно - преводачески експертизи, които са депозирали писмени заключения. Двете заключения стигат до еднакви изводи - вещите лица дават заключение, че покойната Ф.В. чрез завещанието си от 3-нотариат на Картал с входящ № 02318 от 14.01.1998г., чийто оригинал се съхранява в съда, завещава изцяло в полза на Е.Б., роден на ***г., български гражданин, като единствен и законен наследник в границите на Република България, правата и дяловете си било като собственик в момента и като съсобственик или като собственик или съсобственик в бъдеще на всички недвижими имоти в границите на Република Турция, отново парите и лихвите по тях, които се намират във всички видове сметки, във всички банки в Република Турция, съдържанието на касите в банките, върху всичките й движими притежания, домашните й вещи, изцяло всичките и превозни средства и всичките й ценности като акции, облигации, фондове, бижута. Следователно превода на решение №2003/1370, постановено по дело №2003/1036 на първи граждански помирителен съд Картал, РТурция е неверен единствено в частта, в която е записано, че са завещани недвижими имоти на територията на РТурция и на територията на РБългария. Правилният превод сочи, че са завещани само недвижими имоти на територията на РТурция. С оглед на това обстоятелство следва да се приеме за установено, че това решение на турския съд не може да се прилага по отношение на недвижимите имоти, намиращи се на територията на РБългария. Ето защо лицето, в чиято полза е изготвено завещание на Ф.В. е заветник, тъй като му е завещано само част от имуществото, а именно това, намиращо се в пределите на Р Турция. Това обстоятелство е установено и в хода на сл.д.№ 226/2002г. по описа на ТСО гр. Казанлък.

Във връзка със задължителните указания на ВКС пред въззивният съд са разпитани свидетели за установяване на обстоятелства свързани с установяване действителната воля на завещателката Ф.В. при съставяне на завещанието. От показанията на св. Б. /сестра на въззивника/ се установява, че тя е била съседка на Ф.В., след постъпването на Ватан в старчески дом често я е посещавала в качеството си на приятелка и лекар. Изяснява, че завещателката поради липсата на роднини в Р Турция се е настанила в старчески дом. При едно от посещенията на свидетелката заедно с нейната майка, Ватан споделила, че във връзка с реституцията има някои земи в Р България и помолила майката на свидетелката да се заинтересува как да си върне земите. След като било обяснено на Ф.В., че реституционната процедура е дълъг процес тя била отчаяна, че може би няма да доживее да си върне земите и поради тази причина решила да направи завещание на семейството на Б., за да не останели на държавата. Поради това майката на свидетелката завела Ватан при нотариуса и там било направено завещанието в полза на въззивника. Свидетелката Б. заявява, че не е виждала никой от роднините на Ватан да я посещава, завещателката владеела турски език, на този език общували, пишела на старотурски. Ф.В. е познавала въззивника Б., който живеел в Р България, а е била многократно посещавана в старческия дом от св. Б. и нейната майка, които живеели в Р Турция. От показанията на св. С. се установява, че тя е познавала Ф.В., ходила е 2-3 пъти на посещение в старческия дом, общувала е със завещателката на турски. Свидетелката С. изяснява, че Ватан се е интересувала как може да си върне земите. Разпитаната по делото св. А.Е. заявява, че познава Ф.В., която я е гледала от тригодишната до шестгодишната възраст на свидетелката. След това през 1972 г. Ватан се е изселила да живее в Р Турция, когато свидетелката е била на шест години. Поддържали са доколкото може връзка по телефона, изяснява, че Ватан е владеела много добре турски език. Завещателката е имала роднини в Р Турция, местела се е през различни периоди от време при различни роднини, за да не е в тежест на никого. Доброволно е отишла в старчески дом, поради наличното там медицинско наблюдение. Заедно с това свидетелката посочва, че не е имала лични срещи с Ф.В. след 1972 г., а е получавала информация за нея чрез роднините.

За установяване на обстоятелствата свързани с възражението за придобивна давност на ответниците по делото са разпитани св. С. и св. К.. Св. С. заявява, че е работила като домакин в кооперацията в с. Ръжена. Ответникът Б. е идвал да получава рента от 1995 г. до 2005 г., като до 1997 г. му е давана рентата за всички земи, а от 1998 г. му е давана рентата само за неговата част. К.Л. също е получавала рента. Св. С. изяснява, че е давала рентата на въззивника Б. само въз основа на пълномощно от майка му. Св. К. сочи, че познава въззивниците, също е вземал рента за своите земи и през 2007 г. – 2008 г. е ходил няколко пъти с Б. за рента. Б. е взимал рента за земи в с. Ръжена и Казанлък. От въззивника Б. знаел, че Б. притежава земеделска земя до околовръстния път в Казанлък.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Активно легитимирани да предявят положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот са лицата, които претендират да са носители на правото на собственост върху този имот и сочат правен интерес от установяването на това право по съдебен ред. В разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК изрично е предвидено наличието на интерес от установяването, като процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове - положителни или отрицателни. Страната, която твърди съществуването на спорното право разполага с възможност да предяви положителен установителен иск, а тази която отрича съществуването на спорното право разполага с възможност да предяви отрицателен установителен иск.

Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд споделя правния извод на Казанлъшкия районен съд, че  ищците са наследниците по закон на Ф.В. и следователно - са активно легитимирана страна в процеса.

Ответницата Л. се легитимира като собственик на идеални части от процесните недвижими имоти въз основа на прехвърлително правоприемство с праводател ответника Б. – договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, договор за дарение и договор за продажба. От своя страна нейният праводател ответникът Б. се легитимира като собственик на идеални части от процесните имоти по силата на завещание, оставено му от Ф.В.. Именно въз основа на това завещание /ведно с решенията на общинските служби по земеделие/ ответникът е прехвърлил на ответницата идеалните части от процесните недвижими имоти с посочените договори. Тези обстоятелства засягат правата на ищците, които претендират да са собственици на имотите предмет на завещанието и последващите транслативни договори. С оглед на това и за тях като законни наследници на Ф.В. е налице правен интерес от предявяване на иска, който е предявен на 04.11.2013 г.

Предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила или не е приложил правилно материалния закон, като се вземат предвид и указанията на ВКС дадени в неговото отменително решение. Във въззивната жалба са изложени три оплаквания – относно допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение във връзка със изслушаната съдебно-преводаческа експертиза, във връзка с нарушение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД при тълкуване на процесното завещание, от което първият ответник черпи правата си и за неправилните правни изводи на районния съд по отношение на релевираното от ответниците възражение за изтекла придобивна давност.

1/ По отношение на първото въведено във въззивната жалба оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения на чл. 196 вр. чл. 22 ГПК въззивният съд намира, че нарушение на съдопроизводствените правила не е извършено, разликите в заключенията на двете експертизи относно превода на завещанието са минимални. Не са били налице основания за отстраняване на вещите лица на основание чл. 22, ал. 1 ГПК. Дори и вещите лица да са изготвяли заключения за превода на завещанието по други дела това собствено не е основание за отвод. Отделно от това въззивниците не представят други заключения на вещите лица със задача превод на същото завещание, които да са стигнали до различен извод за неговия точен превод. Следва да се посочи, че същото оплакване е релевирано и в касационното производство пред ВКС, но в отменителното си решение на ВКС намерил възражението за неоснователно.

2/ На следващо място въззивникът Б. развива оплаквания във въззивната си жалба, че е придобил правото на собственост върху процесния имот законосъобразно, на валидно правно основание – завещание, от предходния му собственик – турската гражданка Ф.В.. Обсъждат се вариантите на валидността на завещанието, съобразно двете групи преводи, като счита, че действителната воля на Ф.В. е била следната: единствен законен наследник да бъде ответникът Е.Б., поради което следва да се приеме, че той е придобил правото на собственост върху процесните имоти по силата на оставеното в негова полза завещание. Въззивният съд намира, вкл. и във връзка с допълнително събраните гласни доказателства, че това оплакване също е неоснователно. От превода на завещанието, изготвен от назначените по делото преводачески експертизи се установява, че Ф.В. завещава на Е.Б. недвижимите си имоти на територията на Република Турция. Въззивният съд приема, че волята на наследодателката е била, Е.Б. да придобие само имуществото й, находящо се в Република Турция като имуществото й в Република България не е било предмет на завещателното разпореждане. Това следва от граматическото тълкуване на завещанието. Въззивниците обаче твърдят, че действителната воля на завещателката е била различна от буквално изразената и тя е била ответникът Б. да бъде единствен законен наследник за всички имоти на Ф.В. без значение дали тези имоти се намират в Р България или Р Турция. Следователно те следва при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК да проведат пълно и главно доказване на своите твърдения за различна воля на завещателката от буквално изразената. По настоящето дело такова доказване не бе проведено. От показанията на св. Б. /сестра на въззивника/ преценени и по реда на чл. 172 ГПК не се установиха твърденията на въззивниците за воля на завещателката да остави на въззивника Б. имуществото си находящо се в Р България. Свидетелката посочи, че Ф.В. е живеела в старчески дом, била е посещавана от свидетелката и майка й, изразявала се е добре на турски език. Обстоятелството, че Ф.В. е владеела добре турски език и се е изразявала добре на него /в този смисъл са и показанията на св. С. и св. Е./ е още един аргумент в полза на съждението, че буквално изразената от завещателката воля в завещанието е действителната. Това е така, защото ако Ф.В. е искала да вложи друг смисъл различен от този, който буквално е изразила в текст на завещанието е щяла да направи това. Нужда от тълкуване на завещането би се породила при наличие на невладеене и недобро изразяване на турски език от завещателката, което в настоящия случай не е така. Съдът намира, че да се търси/установява различна воля/смисъл от явно изразените от човек, който се изразява свободно на турски език /показанията на всички разпитани по делото свидетели/ и то при извършване на нотариално завещание където нотариусът следва да се увери, че е записал действителната воля на завещателката е необосновано. Отделно от това завещанието е извършено нотариално и нотариусът не е счел, че е нужен преводач на турски език. Св. Б. не изнесе твърдения за обстоятелства свързани с конкретни намерения на завещателката да остави на въззивника имотите си в Р България. Нещо повече свидетелката в хода на целия си разпит не посочи каквото и да е изявление на Ф.В. по отношение на Е.Б. свързано с нейното имущество. Единствено посочи, че Ватан е искала да даде завещание на семейството на св. Б.. При положение обаче, че Ватан е била посещавана в старческия дом единствено от св. Б. и майка й, ползвайки и опитните правила съдът стига до извода, че е логично завещателката да направи завещателно разпореждане в тяхна полза отколкото в полза на въззивника Б., който очевидно не е бил споменаван от нея по никакъв повод. Освен това Ф.В. е отишла да живее в Р Турция през 1972 г., а по делото няма данни през този 26 г. период до смъртта й тя да е виждала или поддържала контакт с въззивника Б.. По отношение на обстоятелството дали Ф.В. е притежавала имущество на територията на Р Турция единствено св. Б. посочи, че тя не е притежавала, тъй като била настанена в държавен старчески дом. Това обаче е едно предположение на свидетелката – „ако някой в Турция има земи, ще се настани при много по-добри условия“. Отделно изявлението си за земите свидетелката не дава информация дали завещателката е притежавала или не движими вещи съгласно изброяването в завещанието. С оглед на това съдът приема, че въззивниците не установиха при условията на пълно и главно доказване липсата на имущество на Ф.В. в Р Турция, като следва да се вземе предвид и обстоятелството, че в завещанието се сочи и за бъдещи имущества. Останалите допуснати до разпит свидетели свързани с тези обстоятелства – св. С. и св. Е. в своите показания не посочиха обстоятелства, от които да се направи извод за различна воля на завещателката от пряко изразената в завещанието. Св. С. е заявила единствено, че Ф.В. се е интересувала от земите и е владеела турски език, а св. Е. е била на шест години когато Ф.В. се е изселила в Р Турция и не я е виждала оттогава. Както тя самата сочи цялата информация за нея е получавала от роднини. По изложените съображения съдът намира, че не се доказаха обстоятелства налагащи различно тълкуване на волята на завещателката изразена в процесното завещание от пряко записаната.

3/ По възражението за придобивна давност релевирано от ответниците по делото – твърди се, че въззивницата Л. е присъединила на основание чл. 82 ЗС владението на своя праводател Е.Б., който владеел недвижимите имоти от 26.07.2003 г., като до датата на предявяване на исковата молба на 04.11.2013 г. са изтекли повече от 10 г.

Съдът намира, че въззивникът Б. е недобросъвестен владелец, поради липсата на годно правно основание, което да го направи собственик и може да придобие собствеността върху процесните имоти с изтичане на десетгодишен давностен срок. Ответницата е придобила собствеността върху имотите през 2010 г. от Е.Б. като нейн праводател, което означава, че тя може да присъедини неговото владение, към това което тя започва да осъществява и нейното владение е също недобросъвестно, тъй като праводателят й е упражнявал недобросъвестно владение. Отделно от това от обясненията на въззивницата Л. дадени по реда на чл. 176 ГПК на нея са й били известни всички спорове във връзка със завещанието. Следователно от момента, в който въззивникът Б. е установил свое владение до момента на предявяване на исковата молба следва да е изтекли повече от 10 г. Поради това спорния въпрос е кога въззивникът Б. е започнал да свои недвижимите имоти с намерение да стане собственик с оглед установената дата на подаване на исковата молба.

Тук е мястото да се отбележи, че НИВА, находяща се в местността „Чарлъка” в землището на гр. Казанлък, ЕКАТТЕ 35167 с площ от 5.549 дка, VІ категория, съставляваща им. № 117006 по плана за земеразделяне при съседи: им. № 000494 им. № 117005, им. № 118002 е възстановена с решение № 10Б/30.11.2007 г. на ОС земеделие гр. Казанлък. Поради това обективно е невъзможно да изтече 10 г. срок – от 2007 г., когато е възстановена, до 2013 г. когато е подадена исковата молба, за нейното придобиване по давност. Това е така, защото преди нейното възстановяване с посоченото решение не е възможно въззивникът Б. да упражнява фактическа власт върху този имот.

По отношение на останалите недвижими имоти въззивният съд намира, че ответниците не доказаха при пълно и главно доказване твърдяния от тях начален момент на владение – 26.07.2003 г. /отново посочен за пръв път във въззивната жалба/ и оттам изтичането на 10 г. давностен срок. Съдът намира, че въззвникът е установил свое владение върху недвижимите имоти от 28.06.2006 г. влизане в сила на решението на СГС от 13.06.2006 г., с което е допуснато изпълнение на решението на чуждестранен съд за признаване на завещанието Това е първият безспорно установен момент и въззивникът Б. е започнал да се легитимира като собственик с посоченото решение. По-ранен момент от този не бе установен по делото. Съдът не споделя тезата на въззивниците, че давностният срок е започнал да тече от 26.07.2003 г. – влизане в сила на решението на чуждестранния съд, тъй като тя няма опора в доказателствата по делото. Както е известно при течението на придобивната давност владелецът владее чуждия имот с намерение да се счита собственик. От свидетелските показания на св. С. се установи, че тя е изплащала рентата за процесните земеделски земи на Б. от 1993 г. до 2006 г. През целия посочен период въззивникът Б. се е легитимирал като правоимащ с пълномощно – „само въз основа на това пълномощно му давахме рента“. Уточнено е, че пълномощното е било от майка му. От писмените доказателства по делото се установява, че Ф.В. е упълномощила М.М., а Е.Б. е бил преупълномощен от майка си М.М. с правата да представлява Ф.В.. Това означава, че той не е имал намерение да свои имотите като собственик. Освен това свидетелските показания се подкрепят от служебна бележка /л. 279 от първоинст. дело/ където се сочи, че Е.Б. е получавал рента в периода 1997 г. – 2001 г. като пълномощник на Ф.В. /преупълномощен от майка си Месуде Махмудова/. Също и от протокола за въвод във владение на имоти от 1998 г. /л. 165 и л. 415 от първоинст. дело/ където също се е легитимирал като пълномощник. По приложените към делото договори за наем на земеделски земи /л.168 от първоинст. дело/ отново въззивникът Б. се е легитимирал като пълномощник на Ф.В.. Ако въззивникът Б. се е считал за собственик на имотите на Ф.В. находящи се в Р България освен на тези в Р Турция, той е следвало да демонстрира това свое качество, а не да продължава да се легитимира с пълномощно до 2006 г., когато българският съд е признал чуждестранното съдебно решение.

От изложеното по-горе следва, че ответникът Б. не е наследник по закон на Ф.В. и че тя не му е завещала собствените си недвижими имоти, находящи се на територията на Република България. Ответникът Б. не е установил по категоричен начин, че е собственик на спорните недвижими имоти на друго основание, извън представеното завещание. Поради това и ответницата К.Л. не е могла да придобие процесните имоти на основание договорите за продажба, дарение и прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, тъй като нейният праводател не е бил собственик.

Наследници на Ф.В. по силата на закона са ищците по делото, като такива същите наследяват имотите, предмет на спора и са негови собственици.

По иска с правно основание чл. 108 ЗС:

При така установеното право на собственост на ищците по делото и липсата на спор, че К.Л. владее процесните недвижими имоти без наличие на правно основание ревандикационнит иск е основателен и съдебното решение следва да бъде потвърдено и по отношение на този иск.

         Предвид гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по разноските по делото. Пред въззивната и касационната инстанции въззиваемата Й.Т.М. е поискала присъждане на разноските, които е направила. С оглед неоснователността на въззивната жалба следва въззивниците да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата сумата от 2700 лв., представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Воден от горните мотиви, Старозагорския Окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 219/09.04.2015г., постановено по гр.д. № 2581/2013 г. по описа на Казанлъшкия районен съд.

 

ОСЪЖДА Е.С.Б. ЕГН: ********** *** и К.И.Л. ЕГН: ********** да заплатят на Й.Т.М. ЕГН: ********** *** сумата 2700 лв. /две хиляди и седемстотин лева/, представляваща направените разноски пред въззивната и касационна инстанции -  адвокатски хонорар.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в месечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

        

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:          1.                                                                                                              

 

2.