Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер340……………………11.11.2016 година……………..Град С.    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…единадесети октомври……………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар  С.С.……………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от……………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1309……по описа за 2016…………...година.

 

         Производството е образувано по въззивна жалба подадена от Л.Д.Р. чрез адв. С.Р. против решение № 588/06.06.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 4025/2015 г., с което Л.Р. е осъден по осъдителния иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на А.Х. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на причинена на 23.12.2013 г. лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, оток и кръвонасядане по устните на устата, разкъсно-контузна рана по горната устна на устата, оток и кръвонасядане по лявото коляно, ведно със законната лихва, считано от 26.12.2013 г. – датата на деликта до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение е отхвърлен предявения от ответника Л.Р. срещу ищеца по първоначалния иск А.Х. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени на 26.12.2013 г. неимуществени вреди изразяващи се в засягане на честта и достойнството чрез използване на обидни думи и изрази, ведно със законната лихва, считано от 26.12.2013 г. – датата на деликта до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба е релевирано оплакване, че ищецът по първоначалния иск не е доказал настъпването на вредите и по-конкретно техния размер. Изложени са доводи, че след инцидента ищецът е продължил нормалния си ритъм на живот, в пълна работоспособност. Не е имало период на неработоспособност и лечение след претърпените леки телесни увреждания. Твърди се, че не инцидентът е бил причина ищецът да се премести да живее в гр. София, а това било съзнателен избор на поведение съобразно икономическата обстановка в страната. Прави се анализ на показанията на св. А. Х. – брат на ищеца като са изложени съображения за избирателност на изнесените от свидетеля пред съда факти и оттам се навеждат доводи за недостоверност на показанията. Изяснява, че ищецът не се е затворил в себе и не е ограничил социалните си контакти, липсвало чувство на страх. Ищецът поддържал отношения с брата на ответника Р. – пътували заедно от гр. С. към гр. С. за заседание по образуваното срещу въззвиника наказателно дело. Инициираното от ищеца наказателно производство срещу ответника също било доказателство за активен живот на ищеца и липса на чувство за безпомощност у него.

         По отношение на насрещния иск във въззивната жалба са изложени оплаквания срещу изводите на районния съд, че поведението на Х. не било от естество да провокира Р. към употреба на физическо насилие. Твърди се, че използваните от ответника по насрещния иск изрази са засегнали честта и достойнството на Р. и това поведение е продължило въпреки отправените забележки. В тази връзка се прави анализ на показанията на св. М. Р., които потвърждавали изложените обстоятелства.

         Въззивникът моли съда да постанови решение с което да отмени първоинстанционното решение, да отхвърли предявения от А.Х. осъдителен иск, алтернативно да присъди адекватен размер на обезщетението за неимуществени вреди в посока намаление и да уважи предявения насрещен иск. Претендира разноските за двете съдебни инстанции.

         В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство и ответник по насрещния иск А.А.Х..

В частта, в която първоначалният осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен до пълния претендиран размер от 5000 лв. /при уважени 3000 лв./, първоинстанционното решение е влязло в законна сила като необжалвано.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

С. районен съд, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове /първоначален и насрещен/ с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

По първоначалния иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД:

Предявеният пред първоинстанционния съд иск, предмет на разглеждане в настоящото производство, намира своето правно основание в чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав, пораждащ облигационното правоотношение с източник непозволено увреждане, включва следните елементи: противоправно поведение, вреда, причинна връзка между поведението и вредата, вина. Тези елементи се уреждат от чл. 45 ЗЗД, който установява деликтната отговорност като санкция за извършеното правонарушение. Задължението за обезщетяване има вторичен, санкционен характер, възниква от общото задължение „да не се вреди другиму“, произтичащо непосредствено от закона. Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че виновното и противоправно поведение на Л.Д.Р. е установено с влязла в сила присъда по н.ч.х.д № 1156/2014 г. на С. районен съд, с което е признат за виновен за това, че на 26.12.2013 г. причинил лека телесна повреда на А.Х. изразяваща се в „оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, оток и кръвонасядане по устните на устата, разкъсно-контузна рана по горната устна на устата, оток и кръвонасядане по лявото коляно“, с което осъществил състава на престъпление по чл. 130, ал.1, НК, като на основание чл. 78А НК е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – глоба в размер на 1500 лв. Освен това делото са разпитани свидетели. От показанията на свидетеля А. Х. /брат на ищеца/ се установява, че инцидентът от 26.12.2013 г. се отразил освен на физическото здраве на ищеца, също и на психическото му състояние. Свидетелят заявява, че след инцидента ищецът се чувствал зле, отложил празненствата по случай настъпващата нова 2014 година. Изяснява, че се чували всеки ден и брат му се оплаквал, че постоянно го боли коляното. Прибирал се рядко в С., ограничил излизанията си по заведения. Свидетелят М. Р. /брат на ответника/ сочи, че при инцидента ищецът се заяждал с ответника, подхвърлял му обиди, но не помни точно какви. Въпреки направена забележка от страна на ответника, ищецът продължил да се заяжда се него. Изяснява, че след инцидента се е виждал с ищеца /пътували са заедно/ и той изглеждал и се държал нормално – говорел, шегувал се. Безспорно посочените обстоятелства създават вероятност и двамата свидетели /братя на страните по делото/ да има житейски интерес от изхода на спора, което ги прави заинтересовани свидетели по смисъла на чл. 172 ГПК. Процесуалният закон обаче не създава изрична забрана такива лица да бъдат конституирани от съда и разпитани като свидетели, поради което единствено заинтересоваността в полза или вреда на една от страните не може отнапред да обуслови извод за недостоверността на свидетелските показания. Затова съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на заинтересованите свидетели, а съгласно чл.172 ГПК е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички останали доказателства по делото, при отчитане на възможната необективност на свидетеля. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Ако свидетелят има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му, съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни /в този смисъл са Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1/2013 г. на ІV г.о.; Решение № 338 от 20.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1269/2012 г. на ІV г.о.; Решение № 34 от 22.02.2016 г.  на ВКС по гр.д. № 4657/2015 г. на І г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК/.

Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Законът изключва свободата на преценка на доказателствата и задължава съда относно фактите, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда, да съобрази присъдата. Относно обстоятелствата посочени в чл. 300 ГПК, присъдата се ползва със силата на присъдено нещо, като задължителната й сила се отнася до всички елементи на престъпния състав. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 413 НПК, решение № 47/23.04.2012 г. на ВКС по т.д. № 340/2011 г., І т.о.

Както бе изяснено, въззивният съд се произнася само по наведените във въззивната жалба доводи, като действа като апелация /т. нар. ограничен въззив - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК/, поради което спорът по делото се съсредоточава по отношение на обстоятелството дали определеното заместващо обезщетение съобразно действително причинените на ищеца неимуществени вреди отговаря на законоустановения критерий за справедливост, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и дали ищецът със своето противоправно поведение е допринесъл за настъпване на процесния вредоносен резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Според  чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило значение и е задължително за съдилищата, както и съгласно константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.; решение № 93/26.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение № 59/29.04.2011 г. по т.д. № 635/2010 г., ІІ ТО; решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г., ІІ т.о., решение № 16/06.03.2012 г. по т.д. № 461/2011 г., ІІ т.о., решение № 129/29.11.2012 г. по т.д. № 346/2011 г., ІІ т.о. и др., понятието „справедливост“ по смисъла на  чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване на здравето, осакатявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време. С оглед на това следва да се преценят като релевантни степента на уврежданията, които е получил ищецът, а именно - лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, оток и кръвонасядане по устните на устата, разкъсно-контузна рана по горната устна на устата, оток и кръвонасядане по лявото коляно. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете фактът, че нарушаването на телесната неприкосновеност на пострадалия е предизвикало комплекс от отрицателни емоции у последния, породени от физическите болки и душевния дискомфорт. От показанията на свидетеля Х. - брат на ищеца, се установи, че след инцидента неговият брат ограничил излизанията си, оплаквал се от болки в коляното, не празнувал Нова година, бил в болнични. Съдът, при анализ на тези свидетелски показания по правилата на чл. 172 ГПК, ги приема за частично достоверни - по отношение на изживените болки и страдания и  психически дискомфорт  непосредствено след инцидента и първите седмици след това. Но с оглед представеното писмено доказателство по делото – справка от НАП /л. 60 и л. 61 от първоинстанционното дело/ не кредитира показанията на св. Х. относно наличието ползване на отпуск за временна неработоспособност от ищеца по делото. С оглед на това писмено доказателство необоснован е и фактическия извод на районния съд за наличие на оздравителен процес за едно от нараняванията., като настоящата инстанция приема, че не е бил налице период на лечение след инцидента. Показанията на св. Р. в частта им относно психическото състояние на ищеца са от негови преки впечатления по повод на пътуване за открито съдебно заседание по н.ч.х.д. № 1156/2014 г. насрочено за 16.10.2014 г. Тези впечатления обаче са придобити от свидетеля близо година след инцидента, противно на твърденията в жалбата, че е скоро след него. Поради това не могат да обосноват изводи за състоянието на ищеца след инцидента. С оглед на тези съображения съдът приема, че възраженията в жалбата относно проведеното насрещно доказване от ответника за психическото състояние на ищеца след инцидента са неоснователни. По делото бяха ангажирани доказателства относно обстоятелствата, свързани с интензивността и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, като по безспорен начин беше доказан факта на получената увреда, както на физиологичното здраве на ищеца, така и претърпения психически стрес. Въззивният съд напълно споделя изразеното от първата инстанция разбиране, че извършването на деянието на публично място следва да се вземе предвид при определяне на размера на вредите. В същото време обаче следва да се отчете обстоятелството, че не е бил налице възстановителен период на здравето на ищеца, към настоящия момент то е напълно възстановено, без трайни негативни последици. Предвид младата възраст на ищеца, пълното му здравословно възстановяване, обществено - икономическата среда към датата на извършване на деликта, съдът намира, че сумата от 2 000 лв., представлява справедливо, съобразно с критерия на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди.

Ответникът е възразил, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, каквито оплаквания се съдържат и във въззивната жалба. Ако се установи, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението за вреди следва да се намали, като намаляването е въпрос на преценка във всеки конкретен случаи в зависимост от събраните доказателства. Това е така, защото съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вредите, причинени на увредения може да се намали само ако той сам е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 г. Граматическото и логическо тълкуване на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД показват, че релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало да настъпване на вредоносния резултат. Така е разрешен въпроса и в практиката на съдилищата. Според нея не всяко поведение на пострадалия /действие или бездействие/, дори ако не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. Подобно разбиране, свързано с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, макар и в различни от разглежданата хипотези, е застъпено в множество постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: решение № 39 от 16.07.2010 г., по т. д. № 551/2009 г. на ІІ - ро т. о.; № 25/2010 г., по т. д. № 211/2009 г.; решение № 97/2009 г., по т.д. № 745/2008 г. на ІІ - ро т. о., решение № 59/2011 г., по т. д. № 286/2010 г. на І - во т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ІІ т. о. По този въпрос съдът взема предвид и ТР № 1/7.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, в чиито мотиви е отразено следното: „Съгласно чл. 51, ал.2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен“. Следователно, съобразно трайно установената практика на ВС и ВКС, съпричиняването има обективен характер. Такова ще е налице само когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно. В решение № 734/14.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1166/2009 г., IV г.о. е прието, че „за съпричиняването, е необходимо поведението на пострадалия да е предизвикало поведението на делинквента, в резултат на което да е настъпило и увреждането“. Като съобрази всички събрани по делото доказателства, настоящият състав не споделя извода, до който е достигнал С. районен съд, че пострадалия А.Х. със своето поведение по време на събитието не е допринесъл за възникналите вреди по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Настоящата инстанция намира за неправилен извода на районния съд, че не е налице съпричиняване от страна на ищеца по делото. Ответникът е възразил, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец, а именно: поведението на същия, който му отправил множество обидни реплики и с отношението му към него, което го предизвикало да реагира. Въпросът за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия като основание за намаляване на дължимото обезщетение на вреди - чл. 51, ал.2 ЗЗД, е извън приложното поле на чл. 300 ГПК, поради което подлежи на установяване в граждански процес, освен ако не е елемент от престъпния състав. Самият ищец признава в исковата си молба, че е отправил към ответника репликата „На празна плевня покрив не й трябва“, като било налице неколкократно закачане от страна на ищеца. В показанията си св. Р. също твърди, че е налице непристойно поведение от страна на ищеца към ответника, с което е предизвикал противоправното поведение на ответника. Съдът взе предвид и обстоятелството, че ищецът е съзнавал, че дразни ответника, поради наличието на данни по делото /показанията на св. Р./, че ответникът е предупредил и показал недвусмислено на ищеца раздразнението си от отправените към него реплики – отправил му е забележка да престане. Въпреки това ищецът не е променил поведението си спрямо ответника. Предвид всичко изложено въззивният съд приема, че е налице съпричиняване, в размер на 10 %. Дължимото на увреденото лице обезщетение, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да се намали с този процент съпричиняване. Сумата от 2 000 лв. следва да бъде намалена с процента на съпричиняване, като в резултат искът е основателен за сумата от 1800 лв.

Следователно, първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в частта, в която е уважен първоначално предявения иск от А.Х. срещу Л.Р. с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за сумата над 1800 лв. до присъдения размер от 3000 лв.

По насрещния иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД:

Въззивната инстанция намира, че искът е допустим, тъй като не е задължително пострадалият от обидните изрази да е реализирал правата си по наказателноправен ред за извършено престъпление по смисъла на НК. Негово право е да избере пътя си на защита – наказателно или гражданско правен /в този смисъл решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС по гр.д. № 449/2012 г., III г.о./. В случая не се цели установяване на престъпен състав по НК, в частност този на обидата по чл. 146 НК.

Както вече се посочи, елементите на непозволеното увреждане включват извършване на виновно противоправно деяние, в причинна връзка с което са настъпилите вреди. Противоправността се свързва с нарушаване чрез извършване на действия или бездействие на определени правни норми, а вината се предполага до доказване на противното. За да е основателна претенцията по предявен иск за непозволено увреждане, в тежест на страната, която го е предявила е да докаже чрез пълно и главно доказване, кумулативното наличие на всички елементи, сочещи на това, че противоправното деяние е извършено от страната при условията на пряка причинна връзка, виновно и от това са настъпили имуществени или неимуществени вреди за другата страна. Неустановяването на който и да е от елементите води до неоснователност на претенцията. По аргумент от чл. 51, ал.1 ЗЗД, където е казано: „… последица от увреждането“, правнозначимата неимуществена вреда е неблагоприятна последица от противоправно и виновно засягане на идеални блага, които са предмет на абсолютни лични права или най-общо на някакъв правнозащитим интерес или ценност - живот /чл. 28 КРБ/, лична неприкосновеност, свобода/ чл. 30, ал.1 КРБ/, телесно и психическо здраве, чест, достойнство, добро име/  чл. 32, ал.1 КРБ/, тайна на информацията/ чл. 34, ал.1 КРБ/, душевно спокойствие и др., като проявлението им, подлежащо на зачитане/ признание/ според обществените разбирания за справедливост е когато човешкият индивид действително понася някакви съществени нравствени, емоционални, психически терзания/ душевни страдания/ и физически болки.

С оглед петитума на предявената претенция за обезвреда, в случая се касае за претенция за нанесена обида от страна на въззиваемия А.Х.. Обидата няма своя правна дефиниция в гражданскоправната материя, но е уредена в наказателноправната. Съгласно разпоредбата на  чл. 146 НК: „Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие...“ се наказва за обида. Обидата може да бъде отправена чрез думи - епитети, псувни, ругатни, сравнения, квалификации или действия - жестове, мимики или др., които са унизителни за пострадалия. Тя може да се осъществи, както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от конкретно физическо лице лично или опосредено, т.е за да е налице обида следва определено лице да бъде засегнато от конкретни злепоставящи го изказвания или действия, които са го накарали да се почиства унизен и оскърбен. Признакът „унизителност“ от понятието обида по смисъла на чл. 146 НК означава годност според трайно утвърдените до някаква степен на цивилизованост, разбирания в обществото, съставено от конкретен по манталитет народ, да засегне/ оскърби сериозно достойнството на конкретен човек, вследствие на употреба на определени отрицателни епитети и оценки /квалификации/ за личността му. Унизителният характер на казаното обективно следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Същото се приема и в правната теория, като обидата се свързва с прокламираните и защитени от Конституцията лични права на българските граждани, едно от които е правото на чест, достойнство и добро име – чл. 32, ал.1 предл. 2 от Конституцията на Република България. Умишленото унизяване и накърняване на чувството за лично достойнство и добро име посредством груби и охулващи изказвания, насочени към определено лице и достигнали до неговото възприятие и знание, съставляват обида. По настоящото дело, за да се обсъдят гражданскоправните последици и наличието на претърпени от Р. вреди в резултат от репликите на Х., следва на първо място да се установи нанасянето на обида, тъй като се твърди това да е противоправното поведение, довело до нанасяне на неимуществени вреди.

Ищецът по първоначалния иск е признал в исковата молба, че е отправил към ответника фразата „на празна плевня покрив не й трябва“. Във въззивната жалба се съдържат доводи, че ищецът е отправил към ответника и думите „плешив“, „тъп“, „селянин“, „простак“, но въззивният съд напълно споделя фактическите изводи на първата инстанция, че подобни епитети не са били отправени от ищеца към ответника. Това е така, защото св. Р. е  заявил, че не си спомня точните думи и изрази, а други доказателства ищецът по насрещния иск не е ангажирал за доказване на това свое твърдение. Следователно за преценка на основателността на насрещния иск следва само да се прецени дали процесното изявление „на празна плевня покрив не й трябва“, за което по делото е установено, че се отнасят за ищеца по насрещния иск, е противоправно. В светлината на изложените по-горе теоретични разсъждения относно деянието обида, съдът приема, че от обективна страна е налице поведение - изявление, което съдържа обидна оценка. Както става ясно от изложеното, за да е налице обида е нужно да са изречени досежно личността на обиденото лице, унизителни епитети, отразяващи отрицателна оценка, респ. унизителни разсъждения за личностните качества на пострадалия. Съдът приема, че обидно значение има използваното словосъчетание „на празна плевня покрив не й трябва“, тъй като в него се съдържа дума даваща оценъчна характеристика с уронващо честа значение. Безспорно е, че посочената фраза е станала достояние на въззивника и той ги е възприел. Същите са станали достояние и на неопределен кръг от лица, тъй като за изречени в компания намираща се по това време в заведение. Тази оценъчна характеристика е вследствие от външния вид на ищеца по насрещния иск Р. и цели осмиването му по външни белези - в исковата молба се сочи, че Р. бил с прическа „нула номер“ и това провокирало репликите на Х.. Безспорно плешивостта е естествен етап от развитието на организма, но е нормално тя да се появява в по-късна възраст. Нейното появяване в по-млада възраст означава различие, невъзприемане за нормално и оттам повод за подигравки. Отделно от това, използвайки опитните правила съдът стига до извода, че с израза „празна плевня“ се има предвид „празна глава“. В този смисъл са й показанията на св. Р., който е заявил, че не помни точните обидни думи, но изяснява, че те определяли брат му като „глупав“. Поради това фразата е годна да накърни достойнството на ищеца по насрещния иск, тъй като тя е едновременно свързана с външния вид и нивото му на интелект. Безспорно обществено укоримо се явява поведение, при което за постигане на личностно удовлетворение се създават условия за осмиване на едно лице пред близки хора – брат, приятели. Следва още да се изтъкне, че използваната в фраза „на празна плевня покрив не й трябва“ според настоящия състав е натоварена с пародийно значение относно външния вид и нивото на интелект на въззивника и има негативен, осмиващ и опозорителен характер. Използваната от Х. реплика в дадения контекст действително внушава, че въззивникът е плешив и глупав. Подобни личности не се уважават в обществото. В тази връзка използвайки тези епитети по отношение на човек с когото не са приятели, ответникът е обективирал свое мнение, с което е уронил честта и достойнството на въззивника. Отделно от това районният съд е игнорирал два релевантни факта при преценката за наличието на обида – 1/ ищецът и ответникът не са били приятели, за да може да се приеме, че тези „шеги“ са нещо нормално между тях и 2/ отправените забележки от страна на Р. към Х. да престане да се обръща повече към него. Поради това съдът приема, че деянието по естеството си е противоправно, тъй като обективно е годно и е довело до накърняване честта и достойнството на ищеца. Поради липса на доказателства за изключване на вината на Х. и предвид презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме, че деянието е умишлено. Ирелевантно е в случая какъв е бил поводът за употребата на подобни думи. Той може да бъде преценен само при определяне на тежестта на нарушението и размера на отговорността, а и факт е, че по делото не се установи такъв да е поведението на въззивника. От значение в случая е, че деянието е извършено пред множество хора в заведение. Подобно поведение се преценява като недопустимо. Във всеки случай е оказало влияние върху респекта и уважението, с които следва да се ползва сред приятелите и брат си, доколкото е демонстрирано неуважително такова отношение от страна на почти непознат човек. Вината се предполага до доказване на противното, а в случая тази презумпция не е опровергана. Случилото се е предизвикало негативни емоционални и психически изживявания за въззивника, поставили са го в състояние на нервност, раздразнителност. Унизено е било достойнството му приятели и роднини. Негативното отражение на случилото се върху душевния мир на въззивника е установено от събраните гласни доказателства, които установяват, че от тази фраза въззивникът се е почувствал огорчен, омерзен и обиден, /показанията на св. Р./. Затова и следва да се приеме, че Р. е търпял неимуществени вреди, в резултат на противоправното поведение на Х.. Паричният еквивалент, служещ за репарирането им се определя в съответствие с принципа на справедливостта, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Преценявайки всички посочени обстоятелства, които са свързани и са от значение за тези търпени вреди, настоящият състав намира, че за търпенето им следва да се присъди обезщетение, чийто справедлив размер определи в размер на сумата от 200 лева. Както е поискано, като законна последица от уважаване на исковата претенция, така определеното обезщетение следва да се присъди ведно със законната лихва. Над този размер до претендирания от 500 лв. за претърпени неимуществени вреди съдът намира искът за неоснователен и в тази част следва да бъде отхвърлен.

С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че решението на районния съд следва да се отмени и в частта, с която е отхвърлен насрещния иск предявен от Л.Р. срещу А.Х. с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като бъде осъден ответника да заплати на ищеца 200 лв. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане на 26.12.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.12.2013 г. - датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на спора, съобразно уважената част от предявения от А.Х. срещу Л.Р. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, определението, обективирано в обжалваното решение, с което са присъдени в полза на ищеца съдебни разноски следва да бъде отменено над сумата от 360 лв. до присъдения размер от 720 лв., представляваща сборът от сторените от ищеца съдебни разноски пред С. районен съд, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивника, съобразно уважената част от предявената въззивна жалба, трябва да се присъдят съдебни разноски в размер на сумата от още 840 лв. съобразно отхвърлената част от първоначалния иск. По уважената, респ. отхвърлена част от насрещния иск не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не е установено такива да са били извършени от страните по делото. В договора за правна защита и съдействие от 13.10.2015 г. сключен между Л.Р. и адв. С.Р. /л. 24 от първоинст. дело/ е уговорено възнаграждение единствено за изготвяне на отговор на исковата молба и процесуално представителство по образуваното дело, но не и за действия свързани с предявяването на насрещния иск. Същото важи и за договора за правна защита и съдействие от 14.08.2015 г. /л. 19 от първоинст. дело/ сключен между А.Х. и адв. Т.С. – изготвяне и подаване на искова молба и процесуално представителство по делото, но не и за защита по насрещния иск.

        С оглед изхода на делото, решението следва да бъде отменено и в частта, в която въззиваемият е бил осъден да заплати държавна такса в размер на  120 лв. за първоинстанционното производство, над сумата от 72 лв. до 120 лв., съразмерно на отхвърлената част от първоначалния иск. По отношение на държавните такси А.Х. е освободен от заплащане на държавна такса по първоначалния иск /чл.83, ал. 1, т 4 ГПК/, но не и по насрещния по който е ответник. Поради това следва да бъде осъден да заплати държавна такса по насрещния иск за двете инстанции в минимален размер на 75 лв.

       В останалата обжалвана част решението като правилно следва да бъде потвърдено.

        Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Цената на предявения първоначален иск е определена в размер на 5000 лв., а на насрещния – в размер на 500 лв. Посочената разпоредба, според която решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева включително, не подлежат на касационно обжалване, е ясна, а съдебната практика по нея е постоянна и безпротиворечива. Съгласно тази практика, по аргумент за противното от  чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК, на касационно обжалване подлежат само въззивните решения по дела с цена на иска над 5000 лева. Цената на исковете е под установения в закона минимум, тъй като решенията по искове с цена до 5000 лв. включително, не подлежат на касационен контрол /така определение № 423/23.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4061/2015 г., I г.о., определение № 1/05.01.2015 г. на ВКС по гр.д. № 7178/2014 г., IV г.о., определение № 345/09.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4984/2015 г., IV г.о., определение № 423/23.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4061/2015 г., I г.о., определение № 305/17.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 517/2016 г., III г.о.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 588/06.06.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 4025/2015 г., в частта с която е уважен искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД предявен от А.А.Х. срещу Л.Д.Р. за сумата от 1800 /хиляда и осемстотин/ лв. до 3000 /три хиляди/ лв., както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л.Д.Р. против А.А.Х. насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 /петстотин/ лв., както и за сумата над 360 лв. до 720 лв. - деловодни разноски в първоинстанционното производство, присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А.А.Х. и за сумата над 72 лв. до 120 лв. - държавна такса в първоинстанционното производство, която Л.Д.Р. е осъден да заплати по сметка на С. районен съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А.А.Х., ЕГН **********, постоянен адрес: *** срещу Л.Д.Р., ЕГН **********, постоянен адрес: *** иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над 1800 /хиляда и осемстотин/ лв. до присъдения размер от 3000 /три хиляди/ лв. /за разликата от 1200 лв./, представляваща обезщетение за причинени на Л.Р. неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие травматичното увреждане причинено на ищеца от ответника на 26.12.2013 г., изразяващо се в  оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, оток и кръвонасядане по устните на устата, разкъсно-контузна рана по горната устна на устата, оток и кръвонасядане по лявото коляно, ведно със законната лихва, считано от 26.12.2013 г. – датата на деликта до окончателното изплащане на цялата дължима сума.

ОСЪЖДА по насрещния иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД А.А.Х., ЕГН **********, постоянен адрес: *** да заплати на Л.Д.Р., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, сумата от 200 /двеста/ лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди изразяващи се в накърняване на честта и достойнството, в резултат на използване на обидни думи – „на празна плевня покрив не й трябва“ извършено на 26.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2013 г. до окончателното плащане на цялата дължима сума;

ОСЪЖДА А.А.Х., ЕГН **********, да заплати на Л.Д.Р., ЕГН **********, сумата от още 915 /деветстотин и петнадесет/ лв., представляваща разноски за двете съдебни инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска /за адвокатското възнаграждение/ и уважената част от насрещния иск /за държавната такса/.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 588/06.06.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 4025/2015 г., в останалата обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО в необжалваната отхвърлителна част по първоначалния иск за сумата над 3000 лв. до претендираните 5000 лв. е влязло в законна сила.   

  

         Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.