Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер 363…………………25.11.2016 година……………..Град Стара Загора    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и пети октомври………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                          

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1319……по описа за 2016…………...година.

 

         Производството е образувано по въззивна жалба подадена от И.Е.Д. чрез адв. Ж.Е. против решение № 310/17.06.2016 г. по гр. д. № 930/2016 г. на К. районен съд, с което въззивницата е осъдена да заплати на адв. П.П.С. сумата от 23 100 лв. представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение за положен труд в изпълнение на договор за поръчка сключен на 21.09.2014 г., ведно със законната лихва от 04.02.2016 г. до окончателното й изплащане.

         Във въззивната жалба  са изложени подробни оплаквания срещу правния извод на районния съд, за съответствие на сключения договор за поръчка с добрите нрави. Въззивницата счита, че договорът е нищожен поради противоречие с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като се позовава на задължителна практика на ВКС. Твърди, че процесуалното представителство по наказателното дело – н.о.х.д. № 402/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив не било включено в предмета на договора за поръчка, той като не било насочено към получаване на обезщетение и освен това въззивницата заплатила на ищеца сумата в размер на 3000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в наказателния процес. Предприетите от застрахователното дружество действия за извънсъдебно уреждане на спора не били сведени до знанието на доверителката от довереника. Оспорва правния извод на районния съд относно признаването на валидността на процесния договор с извънсъдебно писмо от ответницата. Счита решението за неправилно постановено в частта му за разноските. Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на предявения иск, претендира разноски за двете инстанции.

         В постъпилия отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство П.С. чрез  мл. адв. Д.С. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение. Счита, че правилно е даден ход на съдебното заседание съгласно нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК. Излага подробни доводи за неотносимост на цитираната във въззивната жалба съдебна практика и счита, че меродавно за определянето на възнаграждението по всеки конкретен случай е постигнатото съгласие. Изяснява, че процесуалното представителство по наказателното дело представлява предпоставка за по-късното присъждане на обезщетение. Присъдените разноски по наказателното дело били по повод неизпълненото задължение на ответницата за заплащане на адвокатското възнаграждение. Позовава се на съдебна практика на ВКС, съгласно която размерът на възнаграждението не противоречи на добрите нрави. Моли за потвърждаване на съдебното решение, претендира разноски.

С определение от 15.09.2016 г. и определение от 13.10.2016 г. въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на въззивницата и въззиваемата страна по делото.

          Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

К. районен съд, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 36 от Закона за адвокатурата.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че между страните е сключен договор за поръчка, по силата на който ищецът се е задължил да извърши всички необходими фактически и правни действия за получаване на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на дъщеря й настъпила на 14,09.2014 г. в резултат на ПТП от ответницата по делото. Ответницата се съгласила да заплати възнаграждение в размер на 33 % от полученото обезщетение. Не се спори по делото и първоинстанционният съд е приел за установено, че по процесния договор не са извършени плащания. Преценил е за неоснователни възраженията за нищожност на договора поради липса на съгласие и противоречието му с добрите нрави. Не било налице и разваляне на договора от страна на доверителката поради неговото неизпълнение.

Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация /т. нар. „ограничен въззив”/. В този смисъл е и задължителната за въззивните съдилища практика на ВКС, фор-мирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК, в което се приема, че „въззивният съд дължи произнасяне с решението си само в пределите на въззивната жалба, с която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т. е. той може да се произнася само по онези части от първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивната жалба, съответно не може да разглежда доводи по искания, които не са разгледани от първата инстанция. Въззивният съд …дължи произнасяне само по наведените в жалбата доводи - чл. 269 ГПК.”; Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК, в което се приема, че „въззивният съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на жалбоподателя, както е посочено и в чл. 269, изр. 2 ГПК - ограничен от посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство. Вярно е, че той има правомощието на самостоятелна преценка на доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, но в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му, определен в първоинстанционното производство.”.

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила или не е приложил правилно материалния закон.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания. В нея са релевирани оплаквания относно процесуални нарушения свързани с доказването в процеса, противоречието на договора с добрите нрави и наличието на признание на иска от страна на ответницата.

От фактическа страна:

Предмет на договора от 21.09.2014 г., наименован договор за поръчка е правна помощ, изразяваща се в извършване на всички необходими правни и фактически действия за получаване в полза на доверителя на обезщетение за имуществени/неимуществени вреди, повод за което е смъртта на дъщеря ми Стефка Д. починала при ПТП, станало на 15.09.2014 г., като на довереника е предоставена преценката дали да участва лично или чрез друго лице при изпълнение на поръчката. С този договор доверителката е поела задължение за заплащане на възнаграждение в размер на 33% от размера на присъденото или доброволно платено общо обезщетение по всички претенции, ведно с присъдените лихви, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции. Срокът на плащане е незабавно след влизане в сила на решението по делото или незабавно след сключване на съдебна, извънсъдебна спогодба, предварително изпълнение.

Не е спорно между страните, че ищецът е представлявал ответницата по пълномощие в образуваното досъдебно производство, както и в образуваното въз основа на него н.о.х.д., по което не е предявен граждански иск от адв. С. в качеството му на пълномощник на И.Д., а последната е била конституирана само като частен обвинител.

След приключване на наказателното дело И.Д. чрез пълномощника си адв. С. е подала искова молба срещу ЗАД “Б.“ АД ДЗИ - Общо застраховане" АД за заплащане на сумата от 200 000 лева /предявена като частична претенция от 400 000 лв./ за ищцата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на дъщеря й Стефка Кънева Д. вследствие на ПТП, настъпило на 15.09.2014 г., като е било образувано гр.д. № 979/2015 г. по описа на СГС. С определение от 22.12.2015 г. гражданско дело № 979/2015 г. по описа на СГС, производството е прекратено поради отказ от иска.

Не се спори между страните, че застрахователното обезщетение в размер на 80000 лв. е преведено от ЗАД „Б.“ по банкова сметка ***. 

С декларация от 04.12.2015 г. И.Д. е снела всички права и оттеглила всички пълномощия дадени на адв. П.С. и адв. Гергана С..

От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебнографологична експертиза, допусната от въззивния съд и извършила анализ на представените по делото доказателства – процесния договор за поръчка, се установява, че ръкописната част от процесния договор за поръчка е изпълнена от ищеца по делото. Вещото лице не е могло да даде категоричен отговор на въпросите кога е бил положен подписа под договора на ответницата И.Д. и кога във времето е записан процента на възнаграждение от адв. С..

От правна страна:

От представения договор от 21.09.2014 г. се установи, че ищецът и ответницата били в облигационни правоотношения, произтичащи от сключен помежду им договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, като предметът му включвал извършването на фактически и правни действия, свързани с осигуряване на застрахователно обезщетение за причинените на доверителя вреди, произтичащи от застрахователно събитие - извършено ПТП на 15.09.2014 г., при което настъпила смъртта на дъщерята на ответницата. Страните били уговорили заплащането на възнаграждение, съгласно изискванията на чл. 286 ЗЗД, което било в размер на 33% от присъденото обезщетение и всички деловодни разноски. Доколкото изпълнението на част от действията по договора /напр. воденето на граждански дела срещу застрахователя/ изисква адвокатска правоспособност и тези договор бил сключен с ищеца именно в качеството му на адвокат, то приложими са и специалните правила на Закона за адвокатурата /ЗА/ относно заплащането на възнаграждение. Съобразно разпоредбата на ал. 1 от чл. 36 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а според ал. 4 това възнаграждение може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, като в конкретния случай в е уговорено именно при условията на чл. 36, ал. 4 ЗА, като размерът му е определен на 33% от сумата и лихвата определена на доверителя от съда, като обезщетение за нанесените му имуществени и неимуществени вреди ведно с всички деловодни разноски. С оглед предмета на договора и уговорките на страните, по предявения иск с правно основание чл. 36 ЗА в тежест на ищеца е да докаже наличието валидно облигационно отношение /в случая договор за поръчка/, по който е изпълнил точно и за ответника е възникнало задължение за заплащане на уговорената сума.

В тежест на ответника е да докаже наведените правоизключващи и правопогасяващи възражения.

Съдът намира за неоснователно възражението на въззивницата, че не е била запозната със съдържанието на договора и с неговите условия както и че предвид състоянието си след смъртта на дъщеря си не е разбрала какво подписва. Неоснователни са възраженията на въззивницата за липса на постигнато съгласие между страните, което се опровергава както от съдържанието на обсъдените вече разпоредби в договора, така и от волята на страните, която е съвсем ясна и недвусмислена - да се защитят пълно и в най- голяма степен правата на пострадалото лице във всяко едно отношение и пред всяка институция/лице, които имат връзка с определяне, присъждане и получаване на обезщетение от деликта. В допълнение, следва да се посочи, че твърдението на въззивницата за особеното й състояние при подписване на процесния договор не е подкрепено от никакви доказателства. По делото не се доказа при условията на пълно и главно доказване, че ответницата се е подписала на бланка на договора, върху която впоследствие ръкописно е добавено възнаграждение в размер на 33%. По отношение на твърденията за неизпълнение на договора дори да се приемат за верни, те не могат да обусловят неговата нищожност, а само неговото разваляне. Твърдения за разваляне на договора поради неизпълнение обаче не са изложени в цялото съдебно производство.

Съдът намира за основателно наведеното от ответницата/въззивница възражение за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговореното адвокатско възнаграждение, изискуемо след постановяването на окончателния съдебен акт в полза на доверителя, накърнява добрите нрави поради неравностойност на насрещните задължения по договора. Като резултат изплащането на това възнаграждение би довело до несправедливо обогатяване на довереника, който има право да получи насрещна престация, но срещу своя труд /аргумент чл. 36, ал. 1 ЗА/. Добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява добрите нрави, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага /в този смисъл е определение № 581 от 23.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1746/2011 г., III г.о./. Според съда в случая е налице неравностойност на насрещните задължения по сключения между страните договор и присъждането на претендираната сума би довело до несправедливо обогатяване на ищеца. Страните са уговорили възнаграждение, чиято изискуемост настъпва при осъществяването на отлагателно условие – получаване на обезщетение за имуществени/неимуществени вреди от ответницата по повод смъртта на дъщеря й причинена в резултат на ПТП от 15.09.2014 г. В случая от приетите за установени фактически положения се налага извода за нееквивалентност на престациите по договора и така възнаграждението се явява необосновано и несправедливо с оглед възложените правни и фактически действия. Извършените от адвокат С. действия условно могат да се разделят на две групи – участие в наказателен процес образуван поради смъртта на Стифка Д. и участие в граждански процес – подаване на искова молба и допълнителна искова молба преди прекратяването на гражданското дело поради отказ от иска.

Съдът намира за неоснователни доводите на ищеца/въззиваема страна, че при тълкуването на процесния договор за поръчка по реда на чл. 20 ЗЗД следва при определяне на възнаграждението да бъдат включени правните и фактически действия извършени от адв. С. в рамките на наказателния процес, тъй като те подготвяли получаването на обезщетението за неимуществени вреди. Това е така, защото подобно тълкуване изложено от въззиваемата страна, от една страна пряко противоречи на нормата на чл. 36, ал. 4 ЗА, а от друга страна поради липсата на конкретно определяне в договора на обема от правни и фактически действия, които следва да се извършат. Не може да се очаква от съда при наличието на посочените две обстоятелства /законова забрана и липса на конкретност/ да тълкува договора в противоречие на законови забрани според тезите на едната страна от него. Съгласно цитираната разпоредба „възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес“. В същия смисъл е и чл. 17 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, според която „недопустимо е договаряне на резултативен хонорар по наказателни дела, включително и за граждански иск, предявен в наказателния процес“. Визираните норми са от императивен характер и ограничават свободата на страните да договорят възнаграждение по наказателни дела с оглед изхода на делото като процент върху определен интерес. Следователно за извършени правни действия във връзка с образуваното наказателно дело съществува законодателна забрана за уговаряне на резултативно възнаграждение и поради това тези действия не могат да се вземат предвид при преценката за еквивалентност на престациите по договора. Отделно от това в представения договор за поръчка възнаграждението на адвоката е уговорено като процент от получената сума по доброволно или присъдено общо обезщетение по всички претенции. Не е уговорено разграничаване на действия, които е следвало да извърши адв. С. по наказателното и впоследствие гражданското дело, респ. на възнаграждението за тези действия /дори да се приеме за вярна тезата на въззиваемата страна за включване на действията в рамките на наказателния процес в предмета на договора/ и оттам неразграничаване на възнаграждението е още едно основание на нищожност на договора – определение № 950/18.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 495/2014 г., IVг.о. Съдът споделя правния извод в посоченото определение на ВКС, че противоречието на договорката за цената дори само в отделна част с чл. 36, ал. 4 ЗА води до нищожност на целия договор. Отделно от това в договора се сочи само едно дело, което в светлината на чл. 4, 5 и 6 от договора и изложените дотук съображения е по характера си гражданско, с оглед на конкретните уговорки. Не е бил предявен граждански иск в наказателния процес. С оглед на изложените съображения при така уговорен резултативен хонорар в договора за поръчка, не може да се счете, че страните по него са имали намерение да включат към правните и фактически действия процесуалното представителство осъществено от адвоката в рамките на наказателния процес. При сключване на договора те са длъжни да съблюдават императивните правни норми вкл. и забраната за уговаряне на резултативно възнаграждение за защита по наказателни дела. С оглед изложените аргументи, съдът приема, че клаузата на чл. 3 от договора от 21.09.2014 г., предвиждаща определяне на възнаграждението на довереника като процент от получената сума за обезщетение не включва действия извършени в рамките на наказателния процес и те не следва да бъдат вземани предвид при преценката за еквивалентност на престациите по договора. На второ място и независимо от дотук изложеното следва да бъде подчертано обстоятелството, че в рамките на наказателното дело са присъдени и заплатени от ответницата на ищеца 3000 лв. адвокатско възнаграждение /платежно нареждане, л. 44 от първоинст. дело/, което е още един решаващ аргумент, че представителството в наказателното производство е извън предмета на договора за поръчка и за него е дължимо и заплатено отделно възнаграждение. Обстоятелството, че ответницата е заплатила на ищеца сума в размер на общо 3000 лева за процесуално представителство по наказателно дело, образувано за същото престъпление, от което ответницата е пострадала, срещу същия подсъдим заедно с претенция за дължимост на още едно възнаграждение от 33% за същите действия е в коренно противоречие с принципа за спазване на добрите нрави при сключване на договора.

Процесуалните действия по гражданското дело свързани с изготвяне на искова молба и допълнителна искова молба, заедно с формални действия за освобождаване на ответницата от заплащане на държавни такси, са чисто формални и се характеризират с изключително ниска сложност. Адвокат С. не се явявал в открити съдебни заседания, не е било необходимо да изразява становище по процесуалните действия на другата страна в съдебни заседания т.е. участието му е било минимално и формално. Извършването на други действия по защита правата на доверителката не са доказани. Изложените от районния съд решаващи мотиви, преповторени в отговора на въззивната жалба за обвързаност на възнаграждението с крайния резултат – колкото по-добре бъдат защитени правата и интересите на доверителя и бъде постигнато по-висок размер на обезщетението, толкова по-щедро да бъде възнаграден довереника категорично не се споделят от въззивния съд. Тези правни изводи на първоинстанционния съд директно противоречат на задължителната практика на ВКС обективирана в решение № 153/24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014 г., III г.о., в което е прието, че липсата на еквивалентност не се опровергава от това, че размера на обезщетението се определя от усърдието на довереника. Това е така, защото и при нисък размер на обезщетението и положени минимални усилия от страна на довереника, сумата на възнаграждението остава в същия процент, което означава, че размерът е неадекватен и неморално висок. Настоящият съдебен състав напълно споделя и тезата изразена в посоченото решение, че нарушаването на добрите нрави идва и от това, че предмет на договора е договаряне на обезщетение, което ответницата следва да получи от застрахователя за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейната дъщеря загинала при ПТП. Практиката на ВКС обективирана в това решение е относима към настоящия спор с оглед на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, а именно – налице ли е еквивалентност на престациите по договора предвид договорения размер на възнаграждението – 25% от полученото обезщетение за неимуществени вреди и работата на довереника.

Независимо от дотук изложеното съдът съобразявайки чл. 3 от договора намира, че е налице сериозно нарушение на еквивалентността на престациите по двустранното облигационно отношение и поради наличието на следната уговорка в посочения чл. 3 – „за така конкретизираната поръчка доверителят ще заплати на довереника възнаграждение в размер на 33% от размера на присъденото или доброволно платено общо обезщетение, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции“ /цит. дог./. Тази клауза грубо нарушава моралната категория добри нрави и еквивалентност поради обстоятелството, че съгласно уговорката довереникът адв. С. веднъж ще получи 33% от присъденото обезщетение за извършване на правните и фактически действия за получаването на сумата за обезвреда и втори път ще получи всички следващи му се адвокатски възнаграждения - наречени в договора „разноски по производството“, за извършването на същите тези правни и фактически действия с цел получаване на същата сума за обезвреда. Не може да се приеме, че това на практика двойно заплащане на услугите на адв. С. отговаря на добрите нрави и не нарушава еквивалентността на престациите по договора. Ако се следва обратната логика би се стигнало до правния абсурд един упълномощен адвокат да има правото освен адвокатското си възнаграждение да има право да получи и част от стойността на предмета на спора. При липсата на яснота какви точно действия и в какъв обем ще извърши довереника подобна уговорка за двойно заплащане категорично нарушава възприетите от обществото морални и етични норми. Налице е явна нееквивалентност на престациите по договора. Съдът намира за необходимо да посочи, че адв. С. е получил 3000 лв. адвокатско възнаграждение за представителство по наказателното дело /платежно нареждане, присъда № …г. па Пловдивски окръжен съд/, получил е адвокатско възнаграждение по гражданското дело – в изготвената от самия адв. С. искова молба /л.48 от делото/ недвусмислено се претендира заплатен адвокатски хонорар.

По отношение на представената от въззиваемата страна съдебна практика на ВКС съдът намира, че тя е неотносима към сега разглеждания правен спор. Това е така, защото в решение № 86/20.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 143/2012 г., IV г.о. касационно обжалване е допуснато по въпроса – следва ли въззивният съд да разглежда непредявените основания и служебно да установява нова фактическа обстановка, различна от приетата за безспорна между страните по делото и подкрепена с писмени доказателства, неоспорени от ответника, а в решение № 233/17.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1588/2010 г., IV г.о. касационно обжалване е допуснато по въпроса – дължи ли се адвокатско възнаграждение, уговорено с договор между адвокат и клиент с оглед изхода на едно гражданско дело, ако по това дело документът, с който договорът е оформен, не е бил представен. Освен това второто посочено съдебно решение не е постановено дори по аналогичен случай, а при постановяване на първото решение въпросът за съответствие на уговореното възнаграждение с добрите нрави не е поставян.

Ето защо и съдът в настоящото производство приема, че уговореното възнаграждение в размер на 33% от полученото обезщетение, изискуемо след постановяването на окончателен съдебен акт или доброволно плащане в полза на ответницата ведно с всички деловодни разноски, накърнява добрите нрави – налице е явна неравностойност на насрещните задължения по договора. Следователно правоизключващото претендираното право възражение на процесуалния представител на въззивницата, основано на нормата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, е основателно. По делото няма данни и изразени становища, че договорът за поръчка би бил сключен и без клаузата за възнаграждение /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, още повече, че както в наказателния, така и в гражданския процес адв. С. е получил адвокатско възнаграждение, поради което нищожността е налице по отношение на целия договор.

Поради недоказването наличието на първия елемент от фактическия състав на иска - валиден договор между страните, предявеният иск с правно основание чл. 36 ЗА следва да бъде отхвърлен.

С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че решението на районния съд следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което предявеният иск с правно основание чл. 36 ЗА да бъде отхвърлен като неоснователен.

При този изход на спора, въззиваемата страна П.С. дължи на И.Д. но основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК разноски в размер на 3342 лв. – 2600 лв. адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции /1300 лв. за всяка/, 280 лв. възнаграждение за вещо лице и 462 лв. държавна такса. Направеното възражение за прекомерност от мл. адв. С. на адвокатското възнаграждение на адв. Е. пред въззивната инстанция съдът намира за неоснователно. Заплатени са 1300 лв., а минималния размер определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1223 лв. Този размер не следва да бъде намаляван, защото от една страна е близко до минимума, а от друга по делото за извършени множество процесуални действия вкл. и провеждане на още едно открито съдебно заседание на 15.11.2016 г. за поправка на протокол по инициатива на мл. адв. С.. Отделно от това процесуалния представител на въззиваемата страна не сочи аргументи за намаляване на адвокатското възнаграждение на адв. Е..

       

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                  Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 310/17.06.2016 г. на К. районен съд постановено по гр. д. № 930/2016 г., по описа на същия съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от П.П.С., ЕГН: ********** и адрес: ***, офис . срещу И.Е.Д., ЕГН: ********** и адрес: *** иск с правно основание чл. 36 ЗА за сумата от 23 100 лв. представляваща неизплатено възнаграждение, по договор за поръчка сключен на 21.09.2014 г. с предмет извършване на правни и фактически действия за получаване на обезщетение поради смъртта на С. Д. от ПТП на 15.09.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 04.02.2016 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на цялата дължима сума.

ОСЪЖДА П.П.С., ЕГН ********** и адрес: ***, офис ., да заплати на И.Е.Д., ЕГН ********** и адрес: ***, сумата от 3342 лв. /три хиляди триста четиридесет и два лева/, представляваща разноски за двете съдебни инстанции.

 

Решението може да се обжалва пред ВКС на Република България в месечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.    

        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:                   1.

 

 

 

                                                                                               2.