Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 361………………25.11.2016 година……………..Град С.    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и пети октомври………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1325……по описа за 2016…………...година.

 

         Производството е образувано по въззивна жалба подадена от Областна дирекция /ОД/ на МВР - С. чрез юрисконсулт М.А. против решение № 428/21.04.2016 г. по гр. д. № 6130/2015 г. на С. районен съд, с което е уважен установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ОД на МВР - С. дължи на И.Й.Д. законна лихва върху главница в размер на 14 184 лв. за периода 13.10.2015 г. до 18.12.2015 г. за изпълнението на което парично задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 3345/14.10.2015 г. по ч.гр.д. № 5246/2015 г. на С. районен съд.

         Във въззивната жалба  при безспорно установена фактическа обстановка е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд, че законна лихва върху главницата се дължи от дата 13.10.2015 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не от дата 31.10.2015 г. Въззивният жалбоподател счита за релевантна втората посочена дата, тъй като прекратяването на служебното правоотношение на ищеца е било на 31.07.2015 г. с връчване на Заповед № 349з-2120 от 13.07.2015 г., а съгласно чл. 230, ал. 2 ЗМВР служебното правоотношение се прекратявало от датата на връчването на заповедта. Сочи, че в разпоредбата на чл. 234, ал. 10 ЗМВР е намерил правна уредба срока за изплащане на полагащите се обезщетения, който е тримесечен от датата на прекратяване на служебното правоотношение – в настоящия случай тримесечният срок за заплащане на обезщетение на служителя е изтекъл на 31.10.2015 г. считано от 31.07.2015 г. Поради това намира, че от една страна претенцията била преждевременно предявена /искът бил поради това недопустим/ и от друга неправилно първоинстанционният съд е преценил, че законна лихва се дължи от 13.10.2015 г., като не било посочено в мотивите на съдебното решение от коя дата се приема да е изискуемо задължението за заплащане на обезщетение. Твърди, че падежът на задължението бил 31.10.2015 г. Моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение, претендира разноски.

         В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство И.Й.Д. чрез адв. Д.Г.. В него е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че са били неоснователни твърденията на ответника в първоинстанционното производство за преждевременно завеждане на иска, тъй като плащане е било извършено едва на 18.12.2015 г. Поради това правилно била определена дата за дължимост на законната лихва от 13.10.2015 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В тази връзка правилно са били присъдени и разноските в първа инстанция. Моли за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение, претендира разноски.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение във връзка с установените факти по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на С. районен съд в тази им част. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд процесуалният представител на ищеца е заявил оттегляне на претенцията за установяване по отношение на ответника, че дължи на ищеца главницата от 14 184 лв., и по отношение на мораторната лихва за забава в размер на 334.85 лв., като по отношение на посочените претенции производството е прекратено с влязло в законна сила определение. Делото е продължило само по относно претенцията за признаване за установено по отношение на ответника, че на ищеца се дължи законна лихва върху сумата от  14 184 лв. за периода 13.10.2015 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда/ до 18.12.2015 г. – датата на изплащане на обезщетение от 14 184 лв. на ищеца.

Във връзка с доводите релевирани във въззивната жалба следва да се добави и следното:

         Възражението за недопустимост на иска поддържано и във въззивната жалба поради неговото преждевременно предявяване е неоснователно. Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. Същото следва да съществува в полза на лицето от чието име искът се предявява и да бъде надлежно упражнено, за да породи искът целените с него правни последици. За да възникне право на иск в полза на определено лице, е нужно да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда. Условията, при които правото на иск, възниква в полза на определено лице са: правен интерес от защита, процесуална легитимация, процесуална правоспособност, подведомственост на делото на съдилищата /положителни процесуални предпоставки/. Пречка за съществуване правото на иск е силата на пресъдено нещо /отрицателна процесуална предпоставка/. С оглед изложеното следва да са налице кумулативно положителните процесуални предпоставки и да отсъства отрицателната такава. Отсъствието на която и да е от положителните процесуални предпоставки за съществуване правото на иск или наличието на отрицателната процесуална предпоставка относно съществуване правото на иск обуславя недопустимост на същия. Недопустимостта на предявения иск се обуславя и от условията за надлежно упражняване на правото на иск – липсата на положителни предпоставки - процесуална дееспособност и представителна власт или наличие на някоя от отрицателните процесуални предпоставки осуетяващи упражняването му, като наличие на договор за отнасяне на гражданския спор пред арбитражен или чуждестранен съд, наличие на висящ процес между същите страни относно същия спор или преюдициален такъв. Съществува ли право на иск и бъде ли то надлежно упражнено, предявеният иск задължава съда да постанови и да разреши със сила на пресъдено нещо правния спор, но ако правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено – правото на иск и исковия процес са недопустими, поради което отпада задължението за съда да предприеме действия насочени към разрешаване на гражданския спор и дава основание за прекратяване на образувано вече производство.

Поради това следва единствено да се анализират обстоятелствата по делото относно наличието респ. отсъствието на някоя от изброените по - горе положителни респ. отрицателни процесуални предпоставки обуславящи допустимостта на иска. В настоящия случай всички те са налице, а правния довод, че искът е процесуално недопустим като преждевременно предявен е неоснователен, с оглед на всичко изложено дотук. Отговорът на въпроса кога настъпва изискуемостта на вземането касае преценка на основателността на иска, която съгласно процесуалния закон съдът следва да извърши с решението по делото. В случай, че се установи, че кредиторът е предявил иск за изпълнение, преди вземането му да е станало изискуемо, искът трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не производството да бъде прекратявано като недопустимо с оглед преждевременното му предявяване. В този смисъл е и правната теория /Облигационно право, обща част, А. К., пето издание, издателство „Сиби“, 2007 г., стр. 264; както и Българско гражданско процесуално право, Живко Сталев, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, издателство „С.“ АД, 2012 г., стр. 191/. Отделно от това следва да се отбележи, че позитивното процесуално право не познава правно понятие „преждевременно предявен иск“. В ГПК са посочени условията за допустимост на иска и при наличие на предпоставките за това сезираният съд дължи разрешаване на спора с оглед разпоредбата на чл. 2 ГПК.

Въззивният съд намира, че възражението на въззивника по отношение на датата на падежа на задължението му и началната дата на изчисляване на законната лихва от този момент е основателно. Действително за ищеца е възникнало правото на получи обезщетение по чл. 234, ал. 3 ЗВМР в посочения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение респ. исковата молба размер. Ответникът, не оспорва възникването на това право, а е налице и факта на извършеното плащане. Поради това, съдът приема, че наредения на 18.12.2015 г. т.е. след предявяването на иска банков превод на сумата от 14 184 лв. представлява плащане на дължимо обезщетение. Плащането е имало погасителен ефект, който не се оспорва от ищеца.

Въпреки, че претенцията за главницата е била оттеглена от ищеца, това е направено с оглед приложното поле на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, която задължава съда, при разрешаването на спора да вземе предвид и фактите, които са настъпили след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 13.10.2015 г., каквото несъмнено е изпълнението в хода на процеса на претендираното задължение от страна на ответника, осъществено на 18.12.2015 г.

В заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ищецът е заявил, че претендира за осъждане на ответника да му заплати законната лихва върху сумата от 14 184 лв., за периода от подаване на заявлението до деня на окончателното плащане. Задължението за заплащане на лихва, произтича от забавата на кредитора, да изпълни свое изискуемо парично задължение. Претенцията за заплащане на законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата не съставлява самостоятелен иск /арг. чл. 214, ал. 2 ГПК/ за разлика от претенцията за обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД за период преди предявяне на вземането пред съда, но присъждането й е поставено в зависимост от съществуването на главно задължение, чиято съдебна защита е заявена с исковата молба, и с оглед забавата на ответника. Следователно, основателността на претенцията се определя от разрешаването на въпросите свързани с настъпването на изискуемостта на задължението за изплащане на обезщетение по чл. 234, ал. 3 ЗМВР и с момента на изпълнение на това задължение.

Юридическият факт, с чиито правни последици се свързва възникването на правото на обезщетение е Заповед № ...... При издаването на тази заповед е съществувала изрична правна норма, която определя падежа на споменатото задължение – това е разпоредбата на чл. 234, ал. 10 ЗМВР, /обн. в ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г./, според която обезщетенията се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Тази дата в случая е 31.10.2015 г., тъй като ищецът е освободен от длъжност считано от датата на връчване на заповедта – 31.07.2015 г., факт безспорен между страните. Към момента на изтичането на срока за изплащане на обезщетението по чл. 234, ал. 3 ЗМВР, паричната сума от 14 184 лв. все още не е била заплатена на кредитора – ищец по делото И.Й.Д.. По изложените съображения, съдът намира, че ответника в действителност е изпадал в забава за изпълнение на своето парично задължение и поради това дължи на ищеца лихва за забава. Спорен между страните е началния момент на дължимост на законната лихва. Въззивният съд намира, че началния момент на забавата на длъжника е 01.11.2015 г., а не както е приел районния съд – 13.10.2015 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/. Това е така, защото към момента на подаване на заявлението падежът на вземането не е бил още настъпил. Същото се потвърждава и от изричното изявление на процесуалния представител на ищеца по делото направено в откритото съдебно заседание пред първата инстанция проведено на 28.03.2016 г. – „единствената ни претенция е за законна лихва от 31.10.2015 г. до 18.12.2015 г. /л. 30 от първоинстанционното дело/, неотчетено от районния съд.

По изчисление, извършено от съда, размерът на законната лихва, за претендирания период от 13.10.2015 г.-18.12.2015 г., възлиза общо на 264,51 лв. Изчислението бе извършено с помощта на софтуерния продукт „калкулатор на лихви“, който е публично достъпен. С оглед на приетата от съда дата на забавата на длъжника, а именно 01.11.2015 г. законната лихва, която се дължи за периода 01.11.2015 г.-18.12.2015 г. е в размер на 189,50 лв., като претенцията е основателна в този размер и в тази част обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено. До пълния претендиран размер от 264,51 лв. т.е. за 75,01 лв. /периода 13.10.2015 г. – 31.10.2015 г./ претенцията за законна лихва следва да бъде отхвърлена и първоинстанционното решение отменено. Извършването на изчислението се налага, доколкото извършеното плащане на задължението след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение дава яснота за началото и края на лихвения период като се вземе предвид и началото на забавата на длъжника, а съдът е длъжен да отчита правното значение на този факт и правните му последици за определяне на конкретния размер на дължимата лихва.

С оглед изхода на правния спор, ищецът е легитимиран да получи от ответника направените съдебни разноски в първата инстанция, независимо от факта, че искът е оттеглен. Това е така, защото искът е оттеглен поради извършеното изпълнение на задължението, което е осъществено след предявяването на иска. Доколкото ответникът очевидно е дал повод за завеждането на делото, тъй като е извършил плащане след датата на предявяването на иска - той дължи да заплати на ищеца и сумата на направените съдебни разноски /в този смисъл и определение № 277/14.05.2014 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2432/2014 г., I г.о./. Ищецът е сезирал първоинстанционния съд с изрично искане в тази насока и при това е представил надлежно списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Общият размер на разноските, предвид и постъпилото своевременно възражение от страна на ответника възлиза на сумата от 1863 лева. Тъй като ответникът е бил осъден да заплати по-малка сума – 1855 лв. общо и при липса на молба от ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските /която възможност вече е преклудирана/ то разноските на ищеца за първа инстанция следва да останат в определения от районния съд размер. С оглед на резултата от въззивното производство и направеното искане от страна на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първоинстанционния съд на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 5 лв. съразмерно на отхвърлената част от иска.

По отношение на разноските пред въззивната инстанция на първо място основателно е възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна направено в откритото съдебно заседание. Предметът на делото пред въззивния съд е единствено за размера на законната лихва за периода 13.10.2015 г. – 18.12.2015 г., която както се посочи е в общ размер на 264,51 лв. Следователно адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено от 400 лв. до размера на 300 лв. – чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за МРАВ. С оглед изхода на делото пред въззивния съд и частичната основателност на въззивната жалба на въззивника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 85 лв., а на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 214 лв.

Не са налице основания за преразглеждане на въпроса с държавната такса, тъй като въпреки частичната основателност на въззивната жалба, ищецът е освободен от внасянето на държавна такса – чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и не следва да бъде осъден да заплати държавна такса независимо от изхода на делото.

 

       Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 428/21.04.2016 г. на С. районен съд постановено по гр. д. № 6130/2015 г., в частта с която е признато за установено по отношение на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. С., ул. “Г.“ № . съществуването на вземане за законна лихва по отношение на И.Й.Д. ЕГН: ********** и адрес: *** за периода 13.10.2015. г.- 31.10.2015 г., в размер на 75,01 лв., за изпълнението на което парично задължение е издадена заповед № 3345/14.10.2015 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5246/2015 г. по описа на С. районен съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ претенцията на И.Й.Д. ЕГН: ********** и адрес: *** по отношение на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. С., ул. “Г.“ № . за признаване за установено съществуване на вземане за законна лихва за периода 13.10.2015. г.- 31.10.2015 г., в размер на 75,01 лв., за изпълнението на което парично задължение е издадена заповед № 3345/14.10.2015 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5246/2015 г. по описа на С. районен съд 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Й.Д. ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. С., ул. “Г.“ № . сумата от общо 90 /деветдесет/ лева деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение – 5 /пет/ лева пред С. районен съд и 85 /осемдесет и пет/ лева пред С. окръжен съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. С., ул. “Г.“ № . да заплати на И.Й.Д. ЕГН ********** и адрес: *** сумата от 214 /двеста и четиринадесет/ лева деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред С. окръжен съд.

        

         ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

       

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

                                                                                              2.