Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Номер 357                                      25.11.2016г.                       град Стара Загора    

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, Втори състав

На двадесет и пети октомври 2016 год.

В публичното заседание в следния състав:          

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

                                                        ЧЛЕНОВЕ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                                                                               СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.                                                                                                         

като разгледа докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1343 по описа за 2016 г.,

за да се произнесе съобрази следното :

        

         Производството е на осн. чл.269- 271 и чл.78, ал.1 и 2 от ГПК във вр. с чл.245 и чл.221, ал.1 от КТ.

        

          Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от бившата работничка П.Н.П. *** против Решение № 681/05.07.2016г. по гр.д. № 47/2016 г. по описа на РС- С., с което са отхвърлени като неоснователни обективно съединените осъдителни искове с правно основание по чл.245 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 70,85 лв. и по чл.221, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие в размер на 73 лв., като ищцата е осъдена да заплати на ответника- бивш работодател разноски по делото в размер на 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

          Във въззивната жалба се твърди, че неправилно първоинстанционния РС е приел, че служителката - ищца е прекратила незаконосъобразно трудовото си правоотношение с ответника- работодател по делото “И.“- ЕООД, гр.С.. Сочи се, че в трудовия договор и допълнителното споразумение към него било записано, че трудовото възнаграждение на служителката се изплаща с периодичност веднъж месечно, и поради това незаконосъобразно РС бил обосновал правните си изводи за липса на забава на работодателя при изплащане на трудовото възнаграждение на въззивната жалбоподателка от представените от работодателя вътрешни правила за  организация на работната заплата. Поддържа тезата си, че първоинстанционният РС неправилно е разпределил доказателствената тежест при докладване на делото по реда на чл.146, ал.1 от ГПК, тъй като ответникът е депозирал писмено възражение за незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителката и върху него било процесуалното задължение да докаже това свое възражение. Излага доводите си, че вследствие на това първоинстанционният РС е допуснал процесуално нарушение, като е следвало да укаже на ответното дружество да ангажира доказателства на коя дата е изплатил трудовото възнаграждение на ищцата за месец ноември 2015 г., както и дали към датата на подаване на Исковата молба в РС/22.12.2015г./ е имало неизплатени трудови възнаграждения на служителката. Сочи във въззивната си жалба и, че трудовото възнаграждение за месец ноември 2015г. е било изплатено едва на 06.01.2016г., ведно с паричното обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ. Счита, че поради това РС е следвало да осъди ответника да заплати всички разноски по първоинстанционното дело на основание чл.78, ал.1 от ГПК, тъй като той е дал повод с поведението си за завеждане на делото. Предвид изложеното жалбоподателката моли настоящия въззивен съд да отмени обжалваното изцяло отхвърлително Решение и да уважи изцяло предявените искове, както и да й присъди всички направени разноски пред двете съдебни инстанции. В този смисъл са пледоариите на процесуалния й представител- адвокат пред въззивния ОС- С.. Представила е предварително писмено становище по спора.

         Въззиваемото дружество “И.“- ЕООД, гр.С./ответник по исковете/ чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба и моли въззивния съд да я остави изцяло без уважение, а обжалваното с нея първоинстанционно Решение да бъде оставено изцяло в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд. В този смисъл са пледоариите на процесуалния му представител- юрисконсулт по делото.

 

Никоя от страните не е представила допълнително писмени Защити пред настоящия въззивен съд. Въззивният ОС- С., като прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, по свое убеждение и съобразно нормата на чл.12 от  ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено по несъмнен и безспорен начин следното:

Жалбата е подадена в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по съществото си е частично основателна поради следните съображения :

 

С Определение от з.з. на 19.09.2016г. въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на въззивницата, като е оставил без уважение оплакванията във въззивната жалба свързани с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест.

Съгласно нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му– само в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалбата. Процесното първоинстанционно съдебно Решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Въззивният ОС- С. споделя в тази им част мотивите на обжалваното първоинстанционно Решение във връзка с установените факти по делото, поради което и на основание разпоредбата на чл.272 от ГПК препраща към мотивите на РС- С. в тази им част.

 

Във връзка с изложените доводите във въззивната жалба следва да се вземе предвид и да се добави и следното :

 

Възражението относно законосъобразното/респ. незаконосъобразното/ едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на въззивницата- бивша служителка на въззиваемия- бивш работодател, на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ не е релевантно за разглеждания по делото правен спор. Първоинстанционният РС се е съобразил изцяло със задължителната практика на ВКС- С., обективирана в Решение № 87/11.05.2012г. по гр.д. № 219/2011г. на IV г.о. на ВКС, че страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудово правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект, като с това трудовото й правоотношение се прекратява, като в същия смисъл е и сочената в обжалваното съдебно Решение съдебна практика. Действително РС- С. е приел в мотивите на обжалваното му съдебно Решение, че въззивницата е прекратила незаконосъобразно трудовото си правоотношение и работодателят не дължи заплащането на обезщетение по реда на чл.221, ал.1 от КТ. Но при положение, че ищцата- работничка е предявила осъдителен иск, налице е реално плащане на обезщетението от работодателя, няма насрещни претенции от негова страна за връщане на заплатената сума /напр. насрещен иск, възражение за прихващане и други подобни/, то за основателността/респ. неоснователността/ на исковата претенция в настоящото въззивно съдебно производство този въпрос е без значение, тъй като не е възможно работодателят да бъде осъден да заплати за втори път същото обезщетение, което вече доброволно, макар и със закъснение вече е платил на бившата си работничка- ищцата. По същество във въззивната жалба са изложени доводи против мотивите на първоинстанционното съдебното Решение за отхвърляне на иска, но съгласно т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. по ТД № 1/2000г. на ОСГК на ВКС- С. страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява, като краен резултат, както изрично е посочено и в Решение № 141/14.07.2016г. по гр.д. № 7446/2014г. на ВКС- С..

 

Основателни са обаче направените оплаквания във въззивната жалба на бившата работничка- ищца единствено и само по отношение на разпределянето на разноските по гр.делото от РС, тъй като настоящата въззивна съдебна инстанция счита, че ответникът- работодател със закъснялото плащане на дължимите суми на ищцата- бивша работничка при него, е дал повод с поведението си за завеждане на делото в съда- независимо, че исковете правилно са отхвърлени, като неоснователни. В писмения трудов договор на ищцата е било изрично уговорено заплащане на трудовото възнаграждение в пари веднъж месечно- следователно трудовото й възнаграждение за месец ноември е следвало да бъде заплатено до края на същи този м.ноември, като падежът е бил на последната дата от този месец- 30.11.2015г. Тъй като самото плащане е направено по- късно/едва на 06.01.2016г./, след подаване на исковата молба в РС на 22.12.2015г. Неоснователен е довода на ответника- работодател, че сроковете за плащане на трудовите възнаграждения в „предприятието“ му са регламентирани в чл.18 от Вътрешните правила за организация на работната заплата/ВПОРЗ/, а именно в седмицата след последно число на месеца, следващ месеца, за който възнаграждението е начислено. Представените по делото ВПОРЗ са вътрешен акт на самото предприятието, утвърдени едностранно от него като работодател, които не могат да противоречат на нормативните актове, които уреждат тази материя, а разпоредбата на чл.270, ал.2 от КТ изрично регламентира ежемесечно плащане на трудовото възнаграждение на два пъти в рамките на текущия месец- авансово или окончателно. Наред с това съгласно нормата на чл.66, ал.1, т.7 от КТ, периодичността на изплащане на трудовото възнаграждение е част от същественото съдържание на самия писмен трудов договор между страните по трудовото правоотношение. Поради това, то не може едностранно да се променя с издадени от самия работодател ВПОРЗ по аргумента на разпоредбата на чл.118 от КТ. Следователно ответникът- работодател е дължал разноски на ищцата- работничка за първоинстанционното производство в размер на общо 450 лв. изплатени в брой- видно от писмения Договор за правна защита и съдействие от 16.12.2015г. по първоинстанционното гр.дело.

 

Поради гореизложените мотиви, обжалваното първоинстанционно Решение следва да бъде потвърдено по отношение на отхвърлените, като неоснователни обективно съединените искове с правно основание по чл.245, ал.2 от КТ и по чл.221, ал.1 от КТ, и да бъде частично отменено само относно присъдените разноски в първоинстанционното производство. В тази връзка ответникът- въззиваем по делото следва да бъде осъден да заплати на ищцата- въззивница общо сумата от 450 лв. разноски за първоинстанционното производство съгласно Договор за правна защита и съдействие от 16.12.2015г. /л.8 от гр. дело на РС/. В останалата му необжалвана част първоинстанционното Решение следва да се потвърди със законните последици от това.

 

А предвид приетото от настоящия въззивен ОС- С. по отношение на разноските в първата съдебна инстанция, следва въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати и дължимата Държавна такса/ДТ/ в размер на общо 100 лв./по 50 лв. за всеки един от двата обективно съединени иск/ по бюджетната сметка на ОС- С. в обслужващата го „Ц.- АД“, клон С., в приход на органите на съдебната власт. С оглед окончателния изход на настоящото въззивно производство на въззиваемата ищцова страна следва да бъде присъдена да заплати сумата от 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивната ответна страна на тази въззивна съдебна инстанция. Съгласно изричната законова разпоредба на чл.280, ал.2, т.2, пр.1 от ГПК, настоящото въззивно съдебно Решение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно касационно обжалване пред по- горен съд.

      

     Ето защо воден от горните мотиви и на осн. чл.269- 271 и чл.78, ал.1 и 2 от ГПК във вр. с чл.245 и чл.221, ал.1 от КТ, въззивният ОС- С.

 

             Р   Е   Ш   И :

 

     ОТМЕНЯ Решение № 681/05.07.2016г. по гр.дело № 47/2016г. по описа на РС- С., в частта, с която П.Н.П.- ЕГН ********** *** е осъдена да заплати на “И.“- ЕООД, ЕИК- ..., със седалище и адрес на управление в гр.С., кв.„И.“, ул.„П.“, Адм. сграда на завод “М.” сумата 300 лв., представляваща деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение пред РС- С., като вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ОСЪЖДА “И.“- ЕООД, ЕИК- ..., със седалище и адрес на управление в гр.С., кв.„И.“, ул.„П.“, Адм. сграда на завод “М.” да заплати на П.Н.П.- ЕГН ********** *** сумата 450 лв./четиристотин и петдесет лева/ деловодни разноски за адвокатско възнаграждение на 1 адвокат пред РС- С..

 

ОСЪЖДА “И.“- ЕООД, ЕИК- ..., със седалище и адрес на управление в гр.С., кв.„И.“, ул.„П.“, Адм. сграда на завод “М.” да заплати на Държавата по приходната сметка на ОС- С. Държавна такса 100.00 лв./сто лева/, за първоинстанционното производство.

 

ОСЪЖДА П.Н.П.- ЕГН ********** *** да заплати на “И.“- ЕООД, ЕИК- ..., със седалище и адрес на управление в гр.С., кв.„И.“, ул.„П.“, Адм. сграда на завод “М.” сумата от 300 лв./триста лева/ деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение на 1 юрисконсулт пред ОС- С..

        

         ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата му част.

       

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред по- горен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                  

 

                             

 

ЧЛЕНОВЕ :      1.

                                                        

 

                                                                                              2.