Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер 368……………………01.12.2016 година……………..Град Стара Загора    

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…… ..Втори граждански състав

На…първи ноември………….………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1320……по описа за 2016…………...година.

 

 

Производство е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ЕТ “С.-М.Д.“ чрез адв. Ц.М. против решение № 284/03.06.2016 г. по гр. д. № 2814/2015 г. на РС-Казанлък, с което е уважен конститутивния иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и е обявен за относително недействителен по отношение на Р.А.Р. договор за дарение на идеални части от недвижими имоти, подробно описани в диспозитива на съдебното решение, обективиран в нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от 29.09.2015 г. със страни К.Х.П.-дарител и ЕТ “С.-М.Д.“ – надарен.

Във въззивната жалба  се правят оплаквания против първоинстанционното съдебно решение свързани с приложението на материалния закон – чл. 135 ЗЗД и чл. 17 ЗЗД. Изложени са доводи, че симулация може да бъде разкрита не само чрез предявяване на нарочен иск, но и по пътя на възражението. Да се приеме противното би означавало да се обезсмисли института на симулацията въобще. Цитираната от районния съд съдебна практика на ВКС била неотносима, а изводите на съда противоречали на нормата на чл. 17, изр. 3 ЗЗД – в настоящия случай липсвала наложена възбрана върху имота от ищеца по делото. В резултат на тези правни изводи първоинстанционният съд неправилно не се е произнесъл дарението симулативна сделка ли е или не. Поради липсата на подобно произнасяне съдебното решение било недопустимо, а освен това съдът служебно следвало да следи за нищожността и да я прогласи в случай, че е налице такава. В хода на производството ищецът не е изменил основанието на иска си и не е атакувал продажбата на имота – прикритата сделка. Излагат се съображения, че дарствената сделка не уврежда кредитора, тъй като е нищожна и той има възможност да атакува продажбата като действителна сделка. Поради това чл. 17 ЗЗД защитавал само кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, но не и тези на прехвърлителя. Моли въззивния съд първоинстанционното съдебно решение да бъде обезсилено като недопустимо, респ. отменено като неправилно, претендира разноски.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от другия ответник в първоинстанционното производство К.Х.П. чрез адв. Н.А.И. е изложено становище, че първоинстанционното решение е неправилно, а доводите във въззивната жалба са основателни. Също се поддържа, че оспорената дарствена сделка е симулативна и е налице продажба. Преповторени са накратко съображенията изложени във въззивната жалба. Моли въззивния съд първоинстанционното съдебно решение да бъде обезсилено като недопустимо, респ. отменено като неправилно.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба и от ищеца в първоинстанционното производство Р.А.Р. чрез адв. Т.Й.Д.. В него е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба за непълнота на решението поради непроизнасяне от първоинстанционния съд по въпроса симулативна ли е дарствената сделка и следва ли да се прилагат правилата относно продажбата. Възражението за недействителност било обсъдено, правилно отхвърлено и поради това съдебното решение не било недопустимо. Сочи се, че с вписването на исковата молба по чл. 135 ЗЗД е бил постигнат същия ефект на възбраната и поради това такава не била вписана. Моли за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение, претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за обезсилването му, поради което следва да бъде извършена проверка относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по съществото на спора с оглед доводите, наведени в срока за въззивно обжалване, и относимите императивни норми на материалния закон, за чието приложение следи служебно, въззивният съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Р.А.Р. против К.Х.П. и ЕТ “С.-М.Д.“, за установяване относителната недействителност спрямо ищеца на извършените от ответниците сделки - договори за дарение на идеални части от недвижими имоти, обективирани в нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от 29.09.2015 г. по силата на които дарителят-ответник К.П. се е разпоредил в полза на дарения – ответник ЕТ “С.-М.Д.“ с притежаваното право на собственост върху идеални части от конкретните имоти. В исковата молба се твърди, че ищецът в качеството си на поръчител на първия ответник К.Х.П. е изплатил на кредитора „Банка .“ ЕАД сума в размер на 6312 лв. в рамките на образуваното изпълнително производство. Първият ответник му възстановил част от сумата, но останали неизплатени 2365 лв.

На 29.09.2015 г. били сключени процесните сделки, като първият ответник е знаел, според ищеца, че с извършваното действие уврежда интересите на кредитора, защото оставайки без активи за удовлетворяване на задължението, затруднява реализирането на правата на кредитора. Процесните сделки били сключени след снабдяване на ищеца със заповед за изпълнение № 1648/28.09.2015 г. издадена по ч.гр.д. № 2374/2015 г. на К. районен съд, връчена на длъжника П. на 29.09.2015 г.

Ответниците по иска – К.П. и ЕТ „С.-М. Д.“, са възразили против предявените искове. Сочат, че договора за дарение е симулативен и прикрива продажбено правоотношение, т.е. налице била относителна симулация. Поради това исковете са неоснователни, като насочени за обявяване на относителна недействителност на нищожна сделка.

В обжалваното решение първоинстанционият съд е приел, че ищецът е доказал съществуването на предпоставките на чл. 135, ал.1 ЗЗД - валидно възникнали и непогасени задължения; увреждане на кредитора поради невъзможността за удовлетворяване с оглед намаляване на активите на ответното дружество; знание у длъжника, че уврежда кредитора, като с оглед безвъзмездния характер на сделките знание у третото лице за увреждането не било необходимо.  С оглед практиката на ВКС възраженията за наличие на симулация на договора за дарение, като прикриващ продажба бил без значение за изхода на спора. Предявените искове се явявали основателни и поради това Казанлъшки районен съд е признал недействителността на процесните дарения.

Предявените при условията на обективно и субективно съединяване конститутивни искове са с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е обявил на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК за безспорни между страните обстоятелствата, че ищецът е кредитор на първия ответник К.П., че първият ответник е бил собственик на процесните ид. части от недвижимите имоти и предприети от ищеца действия за своето удовлетворяване.

От представения по делото нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от . г. по описа на нотариус Мариела Павлова с район на действие – Казанлъшки районен съд се установява, че К.Х.П. действащ чрез своя пълномощник Пламен Гаджев е дарил на ЕТ „С.– М.Д.“ 1/6 ид. части от редица недвижими имоти, представляващи земеделски земи. По делото е представено и обратно писмо от същата дата - . г., от което се установява, че К.Х.П. в качеството си на страна по договори за дарение от 29.09.2015 г., обективирани  в нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от 29.09.2015 г. по описа на нотариус М. П. с район на действие – К. районен съд и от друга страна - ЕТ „Слави – М.Д.“ - от друга страна в качеството му на дарен по сключените договори, са се съгласили правото на собственост върху даряваните и описаните по-горе недвижими имоти да се прехвърлят/продадат на приобретателя срещу заплащане на сумата от 750 лв. Сумата е заплатена на 30.09.2015 г. – разписка от същата дата.

По делото са разпитани св. П. Г. и Л. П. с оглед направеното оспорване от ищеца по делото на датата на обратното писмо. Двамата свидетели изясняват, че са присъствали при нотариуса в деня на сключване на сделките – 29.09.2015 г. и прехвърлителят К.П. е получил пари като цена на продадените от него ид. части от недвижими имоти. Св. П. сочи, че било подписано обратно писмо на същата дата.

От правна страна:

При така установените факти се налагат следните правни изводи - Преобразуващото право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на кредитора да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника възниква по силата на закона при наличието на следния фактически състав: действително вземане на кредитора, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска; извършване на действие, което уврежда кредитора и знание на длъжника за увреждането в хипотезата на безвъзмездни действия. Наличието на вземане е основна предпоставка за пораждане на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като титулярът и на парично, и на непарично вземане може да си служи с П. иск. Правото на кредитора да обяви за недействителни увреждащите го актове на длъжника възниква ex lege - при наличието на визираните елементи. Лице, което няма качеството на кредитор, не е носител на правото по цитирана норма. В случая от посочените елементи от фактически състав по чл. 135 ЗЗД е установено извършване на увреждащо действие - договор за дарение, намаляващ имуществото на прехвърлителя, и знание на последния за увреждането.

В разглеждания случай ищецът Р.Р. твърди, че има неудовлетворено парично вземане от К.П., произтичащо от заплатени задължения в качеството му на поръчител по договор за банков кредит сключен между „Банка .“ ЕАД и К.П.. Представя и влязла в законна сила заповед за изпълнение на парично задължение № … г. по ч.гр.д. № 2374/2015 г. на К. районен съд и издаден изпълнителен лист от 19.10.2015 г. по същото дело, с която първият ответник е осъден да заплати сумата в общ размер на 4171 лв. Претендираното вземане е признато от първия ответник и не се излага правопогасяващо възражение, поради което настоящият състав приема че то е действително и изискуемо. Възникнало е преди извършване на атакуваните сделки, обективирани в нотариален акт за дарение на недвижими имоти от 29.09.2015 г. доколкото от една страна заповедта за изпълнение е връчена на първия ответник на датата на сключване на договорите за дарение, а от друга при обявеното за безспорно обстоятелство между страните, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. преди сключване на договорите за дарение ищецът е канил първия ответник многократно да погаси задължението си. Ответникът не е оспорил задълженията си породени от заплащане на негов дълг по договора за банков кредит както и твърденията на ищеца, че задължението е възникнало преди сключване на договорите за дарение от 29.09.2015 г. Поради това съдът приема, че атакуваните сделки са осъществени след възникване на задължението и затова се налага извода, че е налице първият елемент от фактическия състав на чл. 135, ал.1 ЗЗД.

Извършването на действие, което да уврежда кредитора е следващият елемент от фактическия състав на конститутивния иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД. В правната теория и в съдебната практика се приема, че действието е извършен волеви акт от длъжника, от длъжника и трето лице, който може да бъде сделка, юридическа постъпка. С оглед практиката на ВКС, изразена в решение № 224/30.10.2014 г., постановено по гр. дело № 2310/2014 г., III г.о. по описа на ВКС увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или искът на кредитора за вземането бъде отхвърлен. С Решение № 48/21.02.2014 г., постановено по гр. дело № 4321/2013 г. IV г.о. по описа на ВКС е прието, че искът по чл. 135 от ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друга действие, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането, поради което всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и от момента на извършването на такова действие за последния възниква правото на иска отмяната му. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспобността си. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. В случая се атакува едностранна безвъзмездна сделка, сключена между ответниците, по силата на които длъжникът К.П.[фирма] е дарил продал на втория ответник ЕТ „С.- М.Д.“ ид. части от недвижими имоти, обективирани  в нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от 29.09.2015 г. по описа на нотариус М. П. с район на действие – К. районен съд. За да бъде отменено, действието трябва да уврежда кредитора, като между действието и увреждането е дължима причинна зависимост. В разглеждания случай несъмнено са установени по делото визираните действия, като увреждащият им характер се обуславя от самия факт на лишаване на длъжника от собственото му имущество. Дарението на недвижими имоти пряко намалява активите на длъжника, обеднява го, и ще доведе до затрудняване удовлетворението на кредитора предвид липсата на насрещна престация по дарението. В този смисъл въззивният съд приема, че е доказано твърдението на ищеца за увреждащия характер на атакуваните сделки.

Третата предпоставка за възникване на правото да се иска обявяване недействителността на действията на длъжника изисква установяването на знание за увреждането, т.е. има субективен характер. Не е необходимо да се съзнава увреждането на определен кредитор - достатъчно е само знанието у длъжника, че има кредитори и действията му ги увреждат. Намерението за увреждане или наличието на измама не е елемент от фактическия състав на правото по чл. 135, ал.1 ЗЗД. Съдът приема, че знание за увреждане е налице у длъжника К.П., а с оглед на безвъзмездния характер на сделките знание на приобретателя за увреждането не е необходимо. Безпротиворечиво съдебната практика приема, че искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка /или друго правно действие/, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка е извършена преди възникване на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Последното е потвърдено от ВКС и в Решение № 163 от 27.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 672/2010 г., III г.о. За основателността на иска по чл. 135 ЗЗД следователно е от значение доказване на знание за увреждането единствено по отношение на длъжника, но не и на правоприемника по сделката, поради безвъзмездния характер на дарението. При това положение, настоящата инстанция намира, че знанието за увреждане на приобретателя в случая не следва да бъде предмет на изследване.

Спорният въпрос по делото и предмет на въззивната жалба е този относно безвъзмездния характер на извършените между ответниците сделки. Въззивникът оспорва това обстоятелство и твърди, че договорите за дарение обективирани нотариален акт № ., том ., рег. № ., н.д. № . г. от 29.09.2015 г. прикриват договори за покупко-продажба. За установяване на това обстоятелство ответниците представиха обратно писмо, което е подписано от страните по сделката - от една страна – К.П. в качеството му на дарител и от друга страна – ЕТ „С. М.Д.“ в качеството му на дарен.

Настоящият съдебен състав намира, че предявеното правоизключващо възражение, формулирано с оглед последиците от твърдяната недействителност по смисъла на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, няма абсолютен характер и е непротивопоставимо на ищеца в производството по иск с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД. Преценката за добросъвестността е релевантна само при предявен срещу ответниците-приобретатели ревандикационен или установителен иск за собственост, но не и срещу кредитора по П. иск. Независимо от наличието или не на симулативност на дарението, въз основа на което са прехвърлени ид. части от недвижимите имоти обявената недействителност не може да засегне правото на кредитора по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД след като придобитият по нищожната сделка недвижим имот продължава да е в патримониума на третото лице - купувач по сделката с длъжника /в този смисъл и определение № 642/18.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 3513/2014 г., II т.о./.

Неоснователно въззивникът намира, че правните изводи на районния съд противоречат на нормата на чл. 17, ал. 3 ЗЗД, тъй като кредиторът не е наложил възбрана върху имота. Действително възбрана не е наложена, но такава не би и могла да бъде наложена, защото вписването на исковата молба по чл. 135, ал. 1 ЗЗД има оповестително-защитно действие и не е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана по вече образуваното исково производство пред К.  районен съд /така т. 4 от Тълкувателно решение от 14.03.2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. ОСГТК на ВКС/.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че наличието на привидна и прикрита сделка може да бъде разкрито само чрез иск по чл. 17 ЗЗД, а в действителност това можело да се направи и с възражение. Всъщност районният съд не е направил такъв правен извод, а съобразявайки задължителната практика на ВКС обективирана в решение № 134/15.04.2015 г. по гр.д. № 3288/2013 г., IV г.о. и определение № 566/22.04.2014 г. по гр.д. № 1855/2014 г., IV г.о. – която настоящият състав споделя, е посочил, че дори симулация да бъде налице, тя не може да се противопостави на трети добросъвестни лица, вкл. предявил иска си кредитор по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, преди длъжникът или третото лице да впишат искова молба за разкриване на симулацията, ако са налице условията на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Срещу кредитора ответниците могат да правят възражение за привидност на оспореното увреждащо действие, само ако преди това са вписали искова молба за разкриване на тази привидност. Твърдения в тази връзка по настоящето дело няма. При твърдяна от ответниците относителна симулация, в настоящия случай тя би следвало да бъде разкрита по исков ред, защото исковете за обявяване на привидността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл. 17, ал. 1 ЗЗД имат различен предмет – единият нищожността на явната сделка, а другият обвързващата сила на прикритото съглашение /така решение № 79/26.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 791/2011 г., III г.о., решение № 362/10.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 111/2011 г., III г.о./. В решение № 403/05.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 684/2009 г., III г.о е прието, че когато се твърди да е налице относителна симулация двата иска следва да бъдат предявени и да се разгледат заедно. Това е така, защото следва да бъде установено, не само че волята на страните не е такава каквато е отразена в договора, но и да се установи тяхната действителна воля и дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. Първоинстанционният съд не е бил длъжен да обявява симулация на договорите за дарения, от една страна поради неотносимост на възраженията в производството по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и от друга поради липсата на предявени искове от ответниците по делото. А непроизнасянето по наведени от ответниците възражения не водят до недопустимост на съдебното решение както се сочи във въззивната жалба, а евентуално до неговата неправилност, което не е налице в случая.

Отделно от дотук изложеното и във връзка с оплакванията във въззивната жалба за непроизнасяне от първоинстанционният съд по релевираните възражения за симулация, съдът намира, че не са налице основанията за нищожност поради наличие на относителна симулация на процесните дарения. Нормата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД разпорежда, че при относителна симулация се прилагат правилата за прикритото съглашение, само ако са налице условията за неговата действителност. В настоящия случай въззивният съд намира, че условията за действителност на твърдените покупко-продажби не са налице. Когато страните по сключен договор се съгласяват, че си дължат не уговорените в него престации, а други различни от тях, този договор е привиден. За пълно доказване на привидността му и действителното прикрито съглашение, страните изготвят обратно писмо. Като нарочно съставено, обратното писмо трябва да съдържа всички действителни уговорки, всички клаузи от съдържанието на прикрития договор – в случая покупко-продажба. Следователно в представеното по делото обратно писмо трябва да бъде посочена продажната цена на всеки имот поотделно. В представеното по делото обратно писмо от 29.09.2015 г. обаче е посочена обща продажна цена на идеалните части на петте недвижими имота предмет на дарението в размер на 750 лв. Поради това съдът приема, че съставеното между дарителя и надарения обратно писмо не съдържа всички елементи от съдържанието на твърдените прикрити договори. Продажната цена е съществен елемент от договора за покупко-продажба и когато тя не е указана в него, не е изпълнен фактическият състав на сключването му. По идентичен начин стои въпросът и с посочването на цената в обратното писмо /в този смисъл и решение № 19/13.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2159/2013 г., III г.о./. Следователно поради невъзможността да се приложат правилата за прикритото съглашение по причина липса на условие за неговата действителност – посочване на продажна цена на всеки имот, не може договорите за дарение да се приемат за нищожни. При това положение, съдът намира, че по делото не се установява сключените договори за дарение на ид. части от недвижими имоти да прикриват договори за покупко-продажба между страните по сделките, поради което и не може да се приеме, че тези договори имат възмезден характер. Следователно поради липса на валидно сключени договори за покупко-продажба кредиторът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е може да иска прогласяване на тяхната относителна недействителност както се твърди във въззивната жалба.

         По гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.

Предвид изхода на спора по настоящото производство, разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна Р.Р. на основание чл.78, ал. 3 ГПК в общ размер на 600 лв. – 400 лв. заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и съдействие от 27.07.2016 г. /л. 17 от настоящето дело/ - с отбелязването в договора е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС и заплатена допълнителна държавна такса за исковата молба в размер на 200 лв. Банковите комисионни в размер на 2.40 лв. не са разход във въззивното производство и не следва да се присъждат. Въззивникът ЕТ „С.– М.Д.“ следва да бъде осъден да заплати на особения представител на въззиваемата страна К.Х.П. – адв. Н. И. – Г. възнаграждение за особен представител в размер на 300 лв.

 

На основание чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.

 

Воден от горните мотиви, С. Окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 284/03.06.2016 г., постановено по гр.д. № 2814/2015 г. по описа на К.районен съд.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М.А.Д. с ЕГН: **********, действащ в качеството си на ЕТ „С. – М.Д.“ ЕИК: …и седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Х.“ № . да заплати на Р.А.Р. ЕГН: ********** *** сумата 600 /шестстотин/ лева, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция -  адвокатско възнаграждение и държавна такса.

 

ОСЪЖДА М.А.Д. с ЕГН: **********, действащ в качеството си на ЕТ „С. – М.Д.“ ЕИК: … и седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Х.“ № . да заплати на адв. Н.А. И. – Г.от АК – С., личен номер …. сумата 300 /триста/ лева, представляваща възнаграждение за особен представител на въззиваемата страна К.Х.П..

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:          1.                                                                                                              

 

 

2.