Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер  378                                       08.12.2016г.                      град С.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, Втори състав

В открито съдебно заседание

на осми ноември 2016година

в следния състав :                         ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУМЯНА ТИХОЛОВА                                              

                                        ЧЛЕНОВЕ :           ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                                       СВИЛЕН ЖЕКОВ

секретар С.С.,

като разгледа докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ,

въззивно гражданско дело № 1374 за 2016г. по описа на съда,

за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл.258273 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК и във вр. с чл.77 от ЗС.

 

Въззивното съдебно производство е образувано по въззивна жалба и допълнение на въззивната жалба от Община- С. против първоинстанционно Решение № 592/08.06.2016г. по гр.д.№ 4560/2015г. по описа на РС- С., с което е признато по отношение на нея/Община- С./ и по отношение на Държавата, че ищецът РПК „Н."- С. е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ - I „ за селкооп, дом на ТКЗС, ресторант", кв. 11 по плана на с. Калитиново, общ.С.  с площ от 2 400 кв.м., в който са урегулирани - ПИ с пл. № 44 с площ от 1082 кв.м. и ПИ с пл. № 45 с площ от 1318 кв.м,, в кв.11 по регулационния план на с.К., одобрен със Заповед № 2410/04.12.1963г., при граници на УПИ- I: УПИ II- 46, УПИ IХ-144 и от двете страни улици. Счита това Решение за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, тъй като по делото са били приети като доказателства Акт за държавна собственост № ...г. за празно дворно място от 1176 кв.м., част от имот пл. № 44, кв.11 по плана на с.К. и акт за държавна собственост № 5260/18.04.1972г. за празно дворно място от 1410 кв.м., имот пл. № 45, като и в двата Акта РПК „Н." е бил записан само като ползвател на имота. Счита, че съгласно чл.17, ал.1 и 2 на Конституцията на НРБ от 1971г. Държавата е предоставяла на кооперациите/каквато е ищеца/ право на ползване върху определени държавни имоти, поради което с оглед на това, както и от записа в цитираните по- горе 2 бр. Актове за държавна собственост може да се направи извода, че имотите с пл. № 44 и пл. № 45 са собственост на държавата, а РПК „Н." е бил само техен ползвател. В тази връзка не отговаряло на действителността твърдението на РС, че РПК е собственик на процесното УПИ. А ищцовото твърдение, че е изплатила обезщетения на предишните собственици, /без дори ищецът да е представил платежни документи за това/, не обосновавал право на собственост за ищеца, а плащането/ако е имало такова/ е било само условие за започване на строителство в имота, като този извод можело да се направи и от приетите по делото доказателства. Счита, че 2 бр. имоти № 44 и имот № 45- и двата урегулирани в УПИ- I, кв.11 по плана на с. Калитиново, общ.С. са били общинска собственост по силата на закона, тъй като съгласно § 7, ал.1, т.6 от ЗМСМА (обн. в ДВ № 77/17.09.1991г., в сила от 17.09.1991г.) с влизане в сила на този Закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти- обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване. А съгласно § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗО (ДВ № 96/1999г., изм., бр.36/2006г., в сила от 01.07.2006г.) застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Ето защо счита, че процесиите имоти № 44 и № 45- и двата урегулирани в УПИ I, кв. 11 по плана на с. Калитиново се явяват общинска собственост по силата на закона. Поради което моли въззивния ОС- С. да отхвърли предявения от РПК „Н." иск, като неоснователен. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски по въззивното дело.

 

Първият въззиваем/ищеца/ РПК“Н.“- С./ищец по първоинстанционното гр.дело/, сочи в Отговора си на Въззивна жалба от Община- С., че моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да остави в сила обжалваното съдебно Решение като правилно, обосновано и законосъобразно, тъй като изложените от Община- С. оплаквания са неоснователни, като излага подробно своите съображения за това.  Счита, че не са налице сочените от в.жалбоподател пороци в атакуваното първоинстанционното Решението, поради което моли същото да се потвърди изцяло, ведно със законните последици от това. Претендира разноските си пред настоящата въззивна съдебна инстанция. В този смисъл е пледоарията на процесуалния й представител- юрисконсулт, както и предварителната му писмена защита по въззивното дело.

 

Вторият въззиваем/втория ответник/- Държавата чрез МРРБ- С., представлявана от Областния управител- гр.С. счита, че не са налице сочените от в.жалбоподател пороци в атакуваното първоинстанционно съдебно Решението, поради което моли същото да се потвърди изцяло, ведно със законните последици от това. Претендира разноските си пред настоящата въззивна съдебна инстанция. В този смисъл е пледоарията на процесуалния му представител- юрисконсулт, както и писмената му защита по въззивното дело.

Никоя от страните по делото не е представила писмена Защита в дадения им от въззивния съд срок до 15.11.2016г. включително.

 

След като се запозна с направените във въззивната жалба оплаквания, с мотивите на атакуваното първоинстанционно Решение, със становищата на страните и със събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице, въззивният ОС- С. счита за изяснено и доказано по несъмнен и безспорен начин следното :

Действително съгласно чл.17, ал.1 и ал.2 от предишната Конституцията на НРБ от 1971г. държавата е предоставяла на кооперациите и кооперативните организации право на ползване върху определени държавни имоти. По конкретния казус по делото обаче Община- С. в хода на първоинстанционното съдебно следствие с нищо не е доказала, че държавата е била собственик на тези 2 бр. недвижими урегулирани имоти, за да съществуват условия за приложението на тази тогавашна конституционна разпоредба. Напротив- процесните 2 бр. НИ са отчуждени от трети- частни лица със Заповед № 2410/04.12.1963г. за нуждите именно на въззиваемия РПК„Н."- С.  по реда на тогава действалите ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Съгласно изрината разпоредба на чл.42, ал.З от ЗПИНМ/отм./, мероприятията на кооперациите/каквато безспорно е ищеца- въззиваем/ са се осъществявали въз основа на улично-регулационни планове/УРП/. В настоящия случай по улично-регулационния план на с.К., общ.С., който е бил утвърден с посочената по- горе Заповед, е отбелязано , че имотите с пл.№ 44 и пл.№ 45 се урегулират в парцел- I, който се отрежда за „селкооп. дом на ТКЗС, ресторант". Самото отчуждаването е настъпило едва след изплащането на определеното парично обезщетение на отчуждените бивши техни частни собственици. Действително по делото не са представени конкретните платежни документи  за това плащане, но съвкупната преценка на всички събрани по делото пред РС доказателства водят до обоснования извод, че бившите отчуждени собственици са получили своите парични обезщетения. Те са се е считали за платени с превеждането им от РПК“Н.“- С. по специална сметка в ДСК- С. на разположение на правоимащите частни лица. По делото на РС са били приети като писмени доказателства писма №№ 6411/29.05.1972г., от които се установява по несъмнен начин, че паричните средства са били осигурени и депозирани на сметка в ДСК- С. от РПК„Н."- С.

Наред с това търговската сграда, за която е било извършено отчуждаването, е била реализирана на това място- което означава, че имотите са били заети, а заемането тогава е можело да става единствено  и само след пълното изплащане на паричните обезщетения предвид изричната норма на § 96 от ППЗСПЗЗ. Категорично доказателство в този смисъл е и безспорното обстоятелство, че бившите отчуждени собственици не са имали никакви парични претенции към РПК„Н."- С., от което следва единствения възможен фактически и правен извод, че още тогава всички отношения по заплащането на обезщетението са били изцяло и без остатък уредени. Тогава съществувалите и приложими по казуса законови и подзаконови норми в случая не са предвиждали актуване на отчуждените имоти като държавна собственост от трети лице.

В §100 от тогава действалия ППЗПИНМ е било изрично предвидено, че актове се издават само за отчуждени недвижими имоти за мероприятия на общините, държавните учреждения и държавните предприятия, а за отчуждените недвижими имоти за мероприятия на обществени организации/в т.ч. и кооперации по смисъла на закона/ нотариусите са издавали нотариални актове, след изпълнение на условията за заемане на имота. Кооперацията тогава не се е снабдила с нотариален акт за собственост, но това не я лишава от правото й на собственост върху терена/2 бр. НИ/, нито ограничава по какъвто и да е начин правото й на собственост, което в случая е възникнало по пътя на отчуждаването въз основа на улично-регулационен план по реда на тогавашните ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Следователно РПК"Н."- С. е пълноправен собственик на процесните 2 бр. НИ,         а не е само ползвател на имотите на основание на някакво никъде незаписано отстъпено й евентуално право на ползване от държавата. Още повече, че съгласно §81 от тогавашния ППЗПИНМ „Недвижимите имоти на частни лица /както е в случая/ и обществени организации, отредени за мероприятия по уличнорегулационен план, се считат за отчуждени от деня на обезщетяване на собствениците", и те като отчуждени в обществена полза по тогавашната законова терминология, са станали собственост на обществената организация- в случая РПК"Н."- С..

В трайната съдебната практика по чл.290 от ГПК е безусловно прието, че съгласно чл.5 от ЗОС, Актът за общинска собственост/АОС/ има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има провопораждащо действие, може да констатира собствеността на Общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличието на което, аналогично на посоченото в ТР № 11/2012г. по т.д.№ 11/2012г. на ОСГК- ВКС- С., на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на която актувания имот може да се счита за общинска   собственост до доказване на противното. В конкретния случай простото възпроизвеждане в АОС на общата законова разпоредба, по силата на която, определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние сам по себе си да обуслови извод за установяване на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които бившия държавен имот е станал общинска собственост. В приетите по делото 2 бр. Акта за държавна собственост/АДС/, които изрично са оспорени от ищеца още с ИМ, като основание за одържавяване на имота е посочена конкретната Заповед № 2410/04.12.1963г. на тогавашния ИК на ГОНС- С., като видно от съдържанието й, с нея се одобрява изменение на улична и дворищна регулация на с.К., общ.С., обл.С..

В тази връзка напълно обосновано и правилно РС е приел, че след като отчуждаването на процесните имоти е станало чрез изменение на уличнорегулационен план, одобрен с тази заповед, и по този план отчуждените имоти са предвидени за мероприятия на кооперацията като „обществена организация“ към онзи момент, то имотите не се придобиват от Държавата, а от кооперацията с изплащане на паричното обезщетение на отчуждените собственици, понеже липсва каквото и да е годно право основание, на което Община- С. да е придобила собствеността от Държавата- както въз основа на § 7, ал.1, т.6 от ЗМСМА, така и на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, тъй като процесните 2 бр. недвижими поземлени имоти никога не са били държавна собственост.

Относно направеното в допълнението към въззивната жалба искане на Община- С. за обезсилване на атакуваното първоинстанционно Решение поради липса на правен интерес за предявяване на настоящия иск, тъй като РС не бил изследвал наличие на правоприемство между РПК „Н.“, вписан като ползвател на процесните имоти в актовете за държавна собственост и ищеца по делото- въззивният ОС- С. счита, че това въззивно оплакване по никакъв начин не касае правилността на атакуваното Решение, а единствено и само процесуалната допустимост на предявения иск във връзка с наличието на правен интерес за РПК“Н.“- С. да предяви настоящия иск. Освен това направеното едва с допълнението към въззивната жалба оплакване, че РС не бил изследвал въпроса за правоприемството, не подлежи на въззивен контрол, тъй като до подаване на допълнението към въззивната жалба Община- С. не е правила възражение за липса на правоприемство по делото пред РС. Още повече, че РС не е формирал мотиви по непредявено възражение и по нетвърдяно обстоятелство, поради което във в.жалба се сочи обстоятелство, което не е нито ново, нито нововъзникнало по смисъла на чл.266, ал.2 от ГПК.

Във връзка с изложените по-горе мотиви, въззивният ОС- С. счита, че следва да постанови своето Решение, с което да остави без уважение в.жалба на Община- С. и да остави в сила в обжалваната от нея част атакуваното от нея Решение на РС, като правилно, обосновано и законосъобразно, ведно със законните последици от това, включително и разноските пред въззивната инстанция. В останалата част по същността на спора въззивният съд на осн. чл.272 от ГПК препраща към Мотивите на първоинстанционния РС- С..

 

Относно постъпилата по делото Частна жалба от Държавата чрез МРРБ- гр.С. против осъдителната част на първоинстанционното Решение в частта му за разноските от Държавата - въззивният съд счита, че същата е процесуално допустимо, подадена от страна по делото, която е засегната от атакувания с нея част от съдебния акт/Решението- имащо характер на Определение/ на РС- С., и тя е подадена в законния 1- седмичен срок. А разгледана по същество- същата се явява изцяло основателна и доказана, тъй като видно от материалите и доказателствата по делото, този ответник/Държавата/ по същество е признал иска по чл.77 от ЗС против нея, тя не е дала повод за завеждане на настоящото дело и за направените по него от ищеца/РПК/ разноски по делото пред РС по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК. Същевременно от своя страна самият ищец/РПК/ не се е възползвал своевременно от привилегированата за него разпоредба на § 26 от ПЗР на ЗК, за да поиска в законовия срок до 31.12.2007г. евентуално деактуване на процесните 2 бр. недвижими имоти, представляващи терени от построени от РПК сгради в тях, за които има по- рано изготвени съответните 2 бр. АДС. Поради което в тази му атакувана част Решението/Определението/ се явява неоснователно и недоказано, и следва да се отмени частично само по отношение на Държавата, ведно със законните последици от това, включително и чрез цялостната отмяна на изцяло негативното за въззивника/втори ответник/- молителя Държавата Определение от з.з. на 03.08.2016г. по реда на чл.248, ал.1 във вр. с чл.78, ал.2 от ГПК по същото гр.д.№ 4560/2015г. по описа на РС- С., ведно със законните последици от това, като за тези разноски се осъди другия/виновния/ ответник Община- С.

 

Относно разноските пред настоящата въззивна инстанция- с оглед изхода на делото пред ОС- С., и съгласно правилата на чл.78, ал.1 и 2 във вр. с чл.80 и във вр. с чл.273 от ГПК, въззивникът Община- С. следва да бъде осъдена да заплати на РПК“Н.“- С. разноските й по делото в размер на 500 лв. за възнаграждение на 1 адвокат- повереник, съгласно представения по делото Списък по чл.80 от ГПК.

 

Тъй като процесните 2 бр. УПИ са с данъчни оценки под 5 000 лв. всеки един от тях- съответно 2 160 лв. и 2 087, 70 лв./видно от 2 бр. Удостоверения за данъчни оценки на недвижими имоти от Община- С., съответно изх.№ Д0008859БФ/23.07.2015г. и изх.№ Д0008858БФ/24.07.2015г./, настоящото въззивно съдебно Решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2, т.1, пр.1 от ГПК.

 

Ето защо предвид всички гореизложени мотиви и на основание чл.258273 във вр. с чл.124, ал.2 от ГПК и във вр. с чл.77 от ЗС, въззивният Окръжен съд- С.

                                     Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ Решение № 592/08.06.2016г. по гр.д.№ 4560/2015г. по описа на РС- С. в частта му, с която Държавата чрез МРРБ- С. е осъдена да заплати на РПК“Н.“- С. разноските й пред РС- С. в размер на общо 810 лв.

 

ОТМЕНЯ Определение от 03.08.2016г, постановено по реда на чл.248, ал.1 във вр. с чл.78, ал.2 от ГПК по същото гр.д.№ 4560/2015г. по описа на РС- С., като ВМЕСТО него :

ОСЪЖДА Община- гр.С., бул.“Цар С.“ № ..., БУЛСТАТ- .... да заплати на РПК“Н.“- гр.С., ЕИК- ...., със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.“П.“ №. цялата сума от 810 лв./осемстотин и десет лева/ за разноски пред РС- С..

 

ПОТВЪРЖДАВА в останалата му част Решение № 592/08.06.2016г. по гр.д.№ 4560/2015г. по описа на РС- С..

 

ОСЪЖДА Община- гр.С., бул.“Цар С.“ № ..., БУЛСТАТ- .... да заплати на РПК“Н.“- гр.С., ЕИК- ...., със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.“П.“ № . сумата 500 лв./петстотин лева/ за разноски- адв.хонорар по въззивното дело.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 и 2 от ГПК.                           

 

 

 

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ :                   

 

 

 

 

                                 ЧЛЕНОВЕ :      1.

 

 

 

 

                                                            2.