Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

  Номер 395…………………21.12.2016 година………………..Град С.

 

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

С.Т ОКРЪЖЕН СЪД………………Втори граждански състав

На двадесет и втори ноември………………………………………….Година 2016              

В публичното заседание в следния състав:                                            

                                              

                                             

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА

 

                                               ЧЛЕНОВЕ:           ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

 

                                                                             СВИЛЕН ЖЕКОВ

                        

 

Секретар С.С.……………...……………………………………

Прокурор……………………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………………съдията Р.ТИХОЛОВА      

въззивно гражданско дело номер 1375……по описа за 2016……..……...година.

 

        Обжалвано е решение № 767 от 25.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1804/2016 г. на С. районен съд, с което са отхвърлени предявените от С.К.С. против ЕТ ”П.- Б.” гр.С. искове за заплащане на дължимото брутно възнаграждение за периода от м.01.2014 г. до м.02.2016 г. общо в размер на 11000 лева; дължимото обезщетение по реда на чл.224, ал.1 КТ в размер на 880 лева, както и дължимата законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, като неоснователни и недоказани.

 

        Въззивникът С.К.С., чрез пълномощника си адв.И.И., счита, че решението е неправилно. В тежест на ответника било да докаже изплащането на претендираните суми, но по делото не били представени  доказателства в тази насока. По отношение на иска по чл224, ал.1 КТ липсвали мотиви за отхвърлянето му. Освен заповедта за разрешаване на отпуск, следвало да е налице и молба от работника. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира за разноските по делото.

        Въззиваемият ЕТ ”П.- Б.” гр.С., чрез пълномощника си адв. Р.М., в отговора си по чл.263, ал.1 ГПК взема становище, че твърденията във въззивната жалба били изцяло неоснователни, поради което моли същата да бъде оставена без уважение и да бъде изцяло потвърдено обжалваното решение. Претендира за разноските пред въззивната инстанция.

 

        Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемия, намери за установено следното:       

 

        Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание  чл. 245, ал.1 и 2 КТ и чл. 224, ал.1 КТ. Ищецът С.К.С. твърди в исковата си молба, че е бил назначен с трудов договор от 13.01.2014 г. с основно месечно възнаграждение 440 лева на длъжността „шофьор на автобус" при ответника. Подал молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и е била издадена заповед № 2 от 01.03.2016 г., с която трудовия му договор бил прекратен. Твърди, че до датата на прекратяване не е получил дължимите трудови възнаграждения, както следва: за м.01.2014 г.- брутно трудово възнаграждение в размер на 300 лева и за месеците от февруари 2014 г. до м.02.2016 г. включително- по 440 лева брутно трудово възнаграждение за всеки месец или общо дължими възнаграждения за целия период в размер на 11000 лева. Твърди също така, че работодателят му дължал и обезщетения за неизползван платен годишен отпуск по реда на чл.224, ал.1 КТ в размер на 880 лева. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати дължимото брутно възнаграждение за посочения период от м.01.2014 г. до м.02.2016 г. общо в размер на 11000 лева; дължимото обезщетение по реда на чл.224, ал.1 КТ в размер на 880 лева, както и дължимата законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

 

        В отговора си по чл.131 ГПК ответникът ЕТ ”П.- Б.” гр.С., признава, че  с трудов договор от 13.01.2014 г. ищецът е бил назначен в предприятието му на длъжността „шофьор на автобус" при условията на чл.67, ал.1 КТ. Категорично оспорва твърдението на ищеца, че не му е било изплащано трудово възнаграждение. Всички назначени по трудов договор работници - шофьори на камиони и автобуси, редовно получавали трудовите си възнаграждения, независимо, че имало периоди от време, през които нямало работа и техниката била в престой. В съответствие с изискванията на закона своевременно на всеки от работниците се внасяли и дължимите здравни и социални осигуровки, за което в НАП- С. били подавани необходимите декларации обр.1 и обр.6. Когато получил исковата молба се обадил на счетоводителя М. К.- външно за предприятието лице, на което било възложено да води счетоводното обслужване на предприятието, включително да обслужване по ТРЗ, за да му представи ведомостите за начисленото и заплатено на С. трудово възнаграждение, социални и здравни осигуровки за целия периода, в който той е работил в предприятието. Тогава се оказало, че били налице РКО, с които управителят получавал парите от касата на дружеството и ги раздавал на работниците, но липсвали ведомостите за заплати, книгите за инструктажи, уведомленията по чл.62, ал.5 КТ и служебните бележки за проведените инструктажи, за периода 01.01.2014 г. - 30.04.2016 г. С писмо, вх.№ 10691/ 09.05.2016 г. уведомили  компетентната за това институция- НАП - С. и започнала процедура по възстановяване на изгубената документация. Със заповед на управителя на предприятието била назначена комисия, която да установи причините, довели до загубата на тази документация. Оспорва също така твърдението на ищцовата страна, че не е ползвал платен годишен отпуск през времетраенето на трудовия договор. Представя заповеди на управителя на дружеството, от които е видно, че за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. ищецът е ползвал целия полагаем му се отпуск, като дори за 2016 г. този отпуск бил повече от законоустановения.

 

        Не е спорно по делото, че ищецът С.К.С. е работил по трудов договор по чл.67, ал.1 КТ от 13.01.2014 г. в ответното дружество, на длъжността „шофьор на автобус” при 8 часа работно време и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 440 лв., с периодичност на изплащане окончателно всеки месец, и с право на 20 работни дни платен годишен отпуск.  Не е спорно също така, че трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.325, т.1 КТ и молба от 29.02.2016 г. със заповед № 2/01.03.2016 г.

 

        По делото са представени заповеди, РКО, счетоводни справки, Актуални състояния на данните, декларирани с декларация, обр.1 и обр.6 на НАП за ответника ЕТ “П.- Б.”.

 

        Вещото лице по назначената и изслушана в първата инстанция съдебно- икономическа експертиза установява, че при извършената проверка при ответника и по представените документи по делото е констатирал, че липсват ведомостите за заплати за периода 01.01.2014 г.- 30.04.2016 г. Вещото лице е извършило проверка в НАП- С. за подадени декларации обр.1 от ответника, представляващи справки за начислени и дължими трудови възнаграждения, както и за дължими данъци и осигуровки, при което е констатирал, че декларациите обр.1 са подадени от ответника към НАП офис С. за периода м.01.2014 г. до 02.2016 г./вкл./. В същите е посочено, и че е начислена нетна сума за получаване в размер на 8894.21 лв. Тъй като ведомостите липсват, вещото лице не може да отговори дали ищеца се е подписвал в тях за получените суми за работна заплата за процесния период. От представените заповеди за разрешен платен годишен отпуск било видно, че ищецът е ползвал общо 46 работни дни за периода 13.01.2014 г. до 29.02.2016 г. при право на общо 44 работни дни. Тъй като ведомостите за работни заплати са изгубени, а те са първичен счетоводен документ, доказващ начисляването и плащането на дните в платен годишен отпуск на ищеца, вещото лице не може да отговори дали ищеца се е подписвал във ведомостта за получена сума за изплащане на платен годишен отпуск за процесния период. Ответникът редовно и по месечно водил дневник на счетоводна сметка 420-Персонал, където е осчетоводявал задълженията си към персонала и начислените законови удръжки и изплатените нетни суми за трудови възнаграждения, съгласно разчетно- платежна ведомост. Управителят получавал с РКО по месечно цялата чиста сума за всички работници от касата на ЕТ и я раздавал срещу подпис на работниците във ведомостите- представени са 26 бр. РКО за изплатени работни заплати по ведомост за процесния период. По счетоводни данни към датата на проверката- 14.07.2016 г., експертизата не е констатирала задължения към персонала по счетоводна сметка 420-Персонал за процесния период. От ответното дружество на вещото лице са били представени банкови документи за внесени по месечно дължими осигурителни вноски и данък доходите на физически лица върху трудовите възнаграждения на работниците и служителите за периода 01.01.2014 г. до 29.02.2016 г. На база изготвена разчетно-платежна ведомост от ответника редовно и своевременно са подавани декларации обр.1 и обр.6 към НАП-С. за периода 01.01.2014 г.- 29.02.2016 г. съгласно Наредба Н-8 от 29.12.2005 г. За процесния период е посочено, че на ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 11346 лв. За процесния период ищецът има право на 44 дни пратен годишен отпуск и брутния размер на дължимото обезщетение за тези дни е 1018.60 лв.

 

        При така установените факти, от правна страна съдът приема следното: Съгласно чл.128, т.1 и т.2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да им плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ установява императивно начина на изплащане на трудовото възнаграждение: то следва да се извършва лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя- на негови близки, или да се превежда на влог в посочена от него банка. Във всички изброени случаи плащането се документира по надлежния ред. Непротиворечиво, в съответствие с разпоредбите на чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, съдебната практика приема, че за установяване на това обстоятелство свидетелски показания са недопустими /в този смисъл ОПР 1144- 2009- ІІІ г.о. на ВКС/.

 

        Безспорно установено е, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е бил изправна страна и е престирал труд. При така установеното, тежестта да докаже, че е изпълнил задължението си не само да начисли дължимите възнаграждения, но и да ги изплати, е върху ответника-работодател. Съгласно чл.164, ал.1, т.4 ГПК категорично е изключена допустимостта на свидетелските показания като средство за доказване погасяването на установени с писмен акт парични задължения, каквито безспорно са и задълженията на работодателя за изплащане на уговорени възнаграждения на работници и служители по трудов договор, особено като се имат предвид въведените императивни правила в закона по отношение на формата на сключване и задължителната последваща регистрация на трудовите договори /чл.62, ал.1 и 3 КТ/. При това положение, доказването на плащане на трудовото възнаграждение е допустимо със свидетелски показания само в хипотезата на чл.164, ал.2, вр. с ал.1, т.4 ГПК /при изрично съгласие на страните/, както и в хипотезата на чл.165, ал.1 ГПК /ако в хода на процеса бъде доказано, че съответният документ е загубен или унищожен не по вина на страната/. В конкретния случай нито една от двете хипотези не е налице. По делото е представено уведомително писмо, изхождащо от ответника, до ТД на НАП- С., вх.№ 10691/09.05.2016 г., с което същият уведомява директора на ТД на НАП “че е загубил” ведомостта за заплати на фирмата, включваща периода 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., книгите за инструктажи, уведомленията по чл.62, ал.5 КТ и служебните бележки за проведен инструктаж и че от същата дата започва процедура по възстановяване на загубената документация. Представен е и протокол от същата дата, подписан от управителя на ответния ЕТ, ръководителя на транспорта Силвия Петкова и М. К.- счетоводител. Без да посочи каквито и да било съображения относно допустимостта на гласни доказателства, районният съд е допуснал и разпитал като свидетели по делото посочените от ответника лица /без съображения е оставено без уважение и искането на ищеца в с.з. на 20.07.2016 г. за отмяна на определението за допускане на гласни доказателства/. Както бе посочено, съгласно чл.165, ал.1 ГПК, в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Документът е изгубен, когато страната не знае в чие държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи документът не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. В случая, не е доказано, че ведомостите за загубени. За това обстоятелство е налице само заявление на ответната заинтересована страна, на чиято е доказателствената тежест да установи плащането. Други доказателства за изгубването на ведомостите не са налице. Свид. М. К. /трето лице- обслужващата работодателя счетоводна фирма/ твърди, че не е намерила на обичайното им място в нейния офис ведомостите, касаещи точно процесния период, но че може “да я върнала на друга фирма по погрешка”. При това положение, не са били налице условията на чл.165, ал.1 ГПК за допускане на свидетелски показания. Освен това, в случай, че един документ е загубен или унищожен не по вина на страната, свидетелски показания се събират за установяване на съдържанието на документа. В конкретния случай това означава със свидетели да се установи, точното или най- общото съдържание на изгубения документ. Събраните гласни доказателства не са установили нито точното,  нито най-общото съдържание на изгубения документ.

 

        Съобразно оформянето на подадените справки-декларации в НАП /образец 1 и 6/, изготвени за ответника, на ищеца е било платено цялото дължимо трудово възнаграждение за процесния период; посочени са и суми за удържан данък след изплащането му. По делото, обаче, както бе посочено, не са представени счетоводни документи /ордери, банкови извлечения или ведомости за заплати/, установяващи заплащане на претендираните суми, т.е. в случая няма подпис на ищеца по ведомост за получаване на безспорно полагащото му се трудово възнаграждение за процесния период; липсват и писмени данни, които да се приравнят на разписка в смисъла, вложен в този термин от законодателя. Плащането на осигуровки /данък, респективно подаването на справка или декларация от работодателя, че трудово възнаграждение е платено/, не съдържат изявление на работника в този смисъл и не могат да се приравнят на разписка по смисъла на чл.270, ал.3 КТ - удостоверяваща от него получаването на полагащо му се трудово възнаграждение /Р 171-2016-ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/.

 

        Поради гореизложеното въззивният съд приема, че работодателят не е ангажирал доказателства за заплащано трудово възнаграждение на служителя през исковия период. Брутното трудово възнаграждение на ищеца за процесния период съгласно заключението на СИЕ възлиза на 11346 лв. Ищецът е претендирал за сумата 11000 лв., в какъвто размер този иск следва да бъде уважен, тъй като не може да бъде присъждан плюс петитум.

 

        По иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ. Районният съд не е изложил съображения за отхвърлянето на този иск. Законодателят е въвел ред за ползването на отпуските, включващ изискване за писмена молба на работника и заповед на работодателя, въз основа на която може да започне ползването на отпуска- чл.172 и следв. от КТ. Необходими са две насрещни писмени волеизявления на страните по трудовото правоотношение, които да съвпадат както относно основанието и размера на платения отпуск, така и за конкретния календарен период, през който работникът или служителят желае да го ползува, а работодателят да го разреши. По делото не са представени молби от работника /ищеца/ за ползване на отпуск за исковия период. Представени са само заповеди, с които е наредено ползване на такъв отпуск от ищеца. В случая, по надлежния процесуален ред ищецът е оспорил представените преписи от заповеди досежно тяхното съдържание. С тези заповеди работодателят е наредил ползване на платен годишен отпуск при липса на подадена молба от ищеца. Липсват доказателства категорично установяващи тези заповеди връчени ли са на ищеца и същият реално въз основа на тях ползвал ли е отпуск. Твърденията на свидетелите Михаил Михайлов и М. К. за установената при ответника практика молбата за ползване на отпуск да се отправя устно по телефона до работодателя, също не установяват, че ищецът в посочените в заповедите дни е отправял устна молба за ползване на отпуск. Свид. К. установява, че при проверка на Инспекцията по труда предписанието на инспектора е било “да има и молби за отпуск”. Не се установява ищецът да е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск през процесния период. Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Видно от заключението на вещото лице  за процесния период ищецът има право на общо 44 работни дни платен отпуск и брутния размер на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за тях възлиза на 1018.60 лв. Ищецът обаче е претендирал  сумата от 880 лв. обезщетение по чл.224, ал.1 КТ и в такъв размер този иск следва да бъде уважен.

 

        Пред вид гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено изцяло. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени в размер на 11000 лв.- неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2014 г.- 29.02.2016 г. и 880 лв. обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за същия период. На ищеца, сега въззивник, следва да се присъдят направените в двете съдебни инстанции разноски по делото в размер на 900 лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 475.20 лв.

 

        Водим от горните мотиви, Окръжният съд

 

                                             Р  Е  Ш  И :

 

        ОТМЕНЯ решение № 767 от 25.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1804/2016 г. по описа на С. районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

        ОСЪЖДА ЕТ ”П. - Б.”, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. “С.” № ., да заплати на С.К.С., ЕГН **********,***. /съдебен адрес:***- адв. И.И. ***/ сумата общо 11000 лв. /единадесет хиляди лева/, представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2014 г.- 29.02.2016 г., и сумата 880 лв. /осемстотин и осемдесет лева/, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 44 работни дни за периода 01.01.2014 г.- 29.02.2016 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 14.04.2016 г. до окончателното им изплащане, както и направените разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 900 лв. /деветстотин лева/.

 

         ОСЪЖДА ЕТ ”П. - Б.” гр.С., с посочен адрес, да заплати на Държавата по сметка на Окръжен съд- С. държавна такса в размер на 475.20 лв. /четиристотин седемдесет и пет лева и двадесет стотинки/.

 

        Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 ГПК, с изключение на частта по иска по чл.224, ал.1 КТ.

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ: