Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Номер 405…………………21.12.2016 година……………..Град С.    

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…двадесет и втори ноември………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

Секретар С.С.………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1383……по описа за 2016…………...година.

 

         Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от П.Н.П. чрез адв. Д.Г. против решение № 539/25.05.2016 г. по гр. д. № 46/2016 г. на РС-С., в частта с което са отхвърлени като неоснователни обективно съединените осъдителни искове с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ – за заплащане на трудово възнаграждение за положен извънреден труд и чл. 221, ал. 1 КТ за обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие.

         Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд, че служителката-ищца е прекратила незаконосъобразно трудовото си правоотношение с ответника по делото “М.“ АД. В тази връзка излага доводи, че в трудовия договор и допълнителното споразумение към него било записано, че трудовото възнаграждение на служителката се изплаща с периодичност веднъж месечно. Поради това незаконосъобразно съдът обосновал правните си изводи за липса на забава на работодателя при изплащане на трудовото възнаграждение на въззивната жалбоподателка за месец ноември 2015 г., тъй като подобно твърдение не се съдържало в исковата молба. Трудовото правоотношение било прекратено поради неизплащане на възнаграждението за м. октомври 2015 г. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест при докладване на делото по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като ответникът е релевирал възражение за незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителката и нему била процесуалното задължение да докаже това свое възражение. Излага доводи, че вследствие на това първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е следвало да укаже на ответното дружество да ангажира доказателства на коя дата е изплатил трудовото възнаграждение на ищцата за месец октомври 2015 г., както и дали към датата на подаване на исковата молба – 20.12.2015 г. има неизплатени трудови възнаграждения на служителката. Освен дотук изложеното, във въззивната жалба се сочи, че трудовото възнаграждение за месец октомври 2015 г. е изплатено на 09.12.2015., а това за месец ноември 2015 г. е изплатено на 06.01.2016 г. ведно с обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ. Излага доводи, че длъжността на въззивницата попада в категорията „неовладян риск“, а от съдебноикономическата експертиза се установявало, че е полагала извънреден труд със знанието на работодателя. Моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното съдебно решение и да уважи предявените искове с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ – за заплащане на трудово възнаграждение за положен извънреден труд и чл. 221, ал. 1 КТ за обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие. Претендира разноски.

         В постъпилия отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство “М.“ АД е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че твърдения за забавено плащане на трудовото възнаграждение на ищцата за месец октомври 2015 г. не са изложени в исковата молба, а това е сторено за пръв път във въззивната жалба и като такива са недопустими на този етап от производството. Счита, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ. Споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно неполагане от въззивницата извънреден труд. Моли за оставяне в сила на съдебното решение с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ, претендира разноски.

         По делото е депозирана и насрещна въззивна жалба от “М.“ АД, против съдебното решение в частта, с която искът по чл. 245, ал. 1 КТ е отхвърлен като погасен чрез плащане след подаване на исковата молба. Твърди се, че искът е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като е бил предявен преди настъпване на изискуемостта на вземането. Оттам следва, че дружеството не  е дало повод за завеждане на делото и неправилно са му били вменени в тежест и разноските. Сочи се, че срокът за заплащане на трудовото възнаграждение е бил установен в чл. 16 от правилата за организация на работната заплата и е бил спазен от работодателя. Моли за отхвърляне на иска с правно основание чл. 245, ал. 1 КТ като неоснователен и да се присъдят разноските по този иск в тежест на ищцата. Претендира разноски.

         Постъпил е и отговор на насрещната въззивна жалба. В него се сочи, че се споделят мотивите на районния съд за забавено плащане на трудовото възнаграждение за м. ноември 2015 г. Моли за оставяне на съдебното решение в сила в тази му част, претендира разноски за отговора на въззивната жалба.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на ответните страни по жалбите, намира за установено следното:

По въззивната жалба:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение във връзка с установените факти по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на С. районен съд в частта относно фактите по делото.

Във връзка с доводите релевирани във въззивната жалба следва да се добави и следното:

По иска с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за положен извънреден труд:

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на С. районен съд в тази им част, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Тъй като по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта, т. е. процесуалното задължение за установяване на положения извънреден труд носи работника или служителя, е необходимо в съдебното производство той да установи осъществяването в обективната действителност на всички материални предпоставки, които обуславят извода за полагане на извънреден труд. С определение от 31.10.2016 г. въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на въззивницата във връзка с доказване на положен извънреден труд.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС, обичайната организационна форма на работното време е прекъсването му с една или няколко почивки /чл. 151, ал.1, изречение първо КТ/. При тази организационна форма е приложима разпоредбата на  чл. 151, ал.2 от КТ, според която почивките не се включват в работното време. С оглед естеството на работата обаче, работодателят може да организира непрекъсваем работен процес на смени /дежурства/. Разликата между двете организационни форми е, че в първата хипотеза работникът или служителят може да разполага, както намери за добре с времето за почивка, а във втория случай е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Разграничителният критерий за включване на почивките в работното време е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Ако работникът или служителят има такова задължение, цялото дежурство, включително и неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/, се счита за работно време.  Съдът намира, че поначало изпълняваната от ищцата длъжност „експерт здраве и безопасност при работа“ не предполага непрекъснато изпълнение на трудовите й задължения. От една страна това следва от режима на работа на ищцата, установен по делото - работа на нормален осемчасов работен ден. От друга страна това следва от естеството на извършваната работа, която е административна – не е необходимо ищцата да е на работното си място във всеки един момент, или да е на разположение на работодателя. Същевременно именно невъзможността на работника да ползва почивката си по избран от него начин представлява предпоставка за включването на нейната продължителност в работното време, съгласно цитираното тълкувателно решение. По делото не са установени такива обстоятелства от ищцата. Поради изложените съображения съдът приема оплакванията във въззивната жалба свързани с отхвърлянето на този иск за неоснователни, а и в самата жалба не са изложени различни или в повече доводи освен тези във връзка с направеното доказателствено искане, оставено без уважение като преклудирано.

По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие:

Въззивният съд намира оплакванията във въззивната жалба за основателни. Действително първоинстанционният съд се е съобразил изцяло със задължителната практика на ВКС обективирана в решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г., IV г.о., че страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудово правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект - трудовото правоотношение се прекратява. В същия смисъл е и сочената в обжалваното съдебно решение съдебна практика. Неправилно обаче, е счел за релевантно единствено обстоятелството, че от значение за отхвърляне на иска е заплащането или не на трудовото възнаграждение за месец ноември 2015 г. В подадената от ищцата молба /л. 4 от първоинст. дело/ е посочено единствено, че трудовото правоотношение се прекратява на основание незаплащане на трудови възнаграждения, същото е посочено в исковата молба. Следователно работодателят следва да установи по този довод, че е заплатил всички дължими трудови възнаграждения на ищцата в срок. Поради това възражението в отговора на въззивната жалба, че не следвало да се преценява заплащането или не на други възнаграждения освен това за месец ноември през, който е подадена молбата е неоснователно. Не се спори по делото, че трудовото възнаграждение за м. октомври 2015 г. е заплатено на ищцата на 06.12.2015 г. – след подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно към момента на подаване на молбата работодателят е бил в забава за неговото изплащане. В трудовия договор и допълнителното споразумение към него, на ищцата е уговорено заплащане на трудовото възнаграждение веднъж месечно, следователно трудовото й възнаграждение за месец октомври е следвало да бъде заплатено до края на месец октомври – падежът е бил на 30.10.2015 г. Това е сторено на 06.12.2015 г., след подаване на молбата от 27.11.2015 г. Неоснователен е довода на въззиваемия в тази връзка, че сроковете за плащане на трудовите възнаграждения в „предприятието“ му са регламентирани в чл. 16 от Вътрешните правила за организация на работната заплата/ВПОРЗ/, а именно в седмицата след последно число на месеца следващ месеца, за който възнаграждението е начислено. ВПОРЗ са вътрешен акт на предприятието, утвърдени от работодателя, които не могат да противоречат на нормативните актове, а разпоредбата на чл. 270, ал. 2 КТ регламентира ежемесечно плащане на трудовото възнаграждение на два пъти - авансово или окончателно. Отделно от това съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, периодичността на изплащане на трудовото възнаграждение е част от същественото съдържание на трудовия договор. Поради това, то не може едностранно да се променя с издадени от самия работодател ВПОРЗ /арг. чл. 118 КТ/. Съдът като взе предвид и извършеното плащане на това обезщетение от ответника по делото след подаване на исковата молба, което се установява от заключението на съдебно-икономическата експертиза намира, че искът е неоснователен, но като погасен чрез плащане до размера на 470 лв., а до размера на 1410 лв. е неоснователен. Този правен извод обуславя само присъждане на разноски в размер на още 67 лв. за първата инстанция на ищцата.

По насрещната въззивна жалба:

Жалбата е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

С оглед на приетото от въззивния съд, че в трудовия договор и допълнителното споразумение към него, на ищцата е уговорено заплащане на трудовото възнаграждение веднъж месечно заплащането на трудовото възнаграждение за м. ноември 2015 г. след подаване на исковата молба обуславя възлагане на разноските по иска за заплащане на трудово възнаграждение за посочения месец в тежест на ответника. Въззивният съд напълно споделя приетото от районния съд за неоснователност на иска, но като погасен чрез плащане. Неоснователни са доводите на въззиваемия, че сроковете за плащане на трудовите възнаграждения в „предприятието“ му са регламентирани в чл. 16 от Вътрешните правила за организация на работната заплата/ВПОРЗ/, а именно в седмицата след последно число на месеца следващ месеца, за който възнаграждението е начислено. Както се посочи ВПОРЗ са вътрешен акт на предприятието, утвърдени от работодателя, които не могат да противоречат на нормативните актове, а разпоредбата на чл. 270, ал. 2 КТ регламентира ежемесечно плащане на трудовото възнаграждение на два пъти - авансово или окончателно. Отделно от това съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, периодичността на изплащане на трудовото възнаграждение е част от същественото съдържание на трудовия договор. Поради това, то не може едностранно да се променя с издадени от самия работодател ВПОРЗ /арг. чл. 118 КТ/. Следователно ответникът дължи разноски по този иск на ищцата за първоинстанционното производство.

         Поради изложените съображения, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.

         С оглед изхода на въззивното производство на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, а на въззиваемата страна по насрещната въззивна жалба 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

       Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 2, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                   Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 539/25.05.2016 г., постановено по гр. дело № 46/2016 г. по описа на С. районен съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П.Н.П. ЕГН: ********** *** да заплати “М.“ АД, ЕИК: …, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „И.“, ул. „П.“ сумата от 300 /триста/ лева деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение пред С. окръжен съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК “М.“ АД, ЕИК:…, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „И.“, ул. „П.“ да заплати на П.Н.П. ЕГН: ********** *** сумата от 400 /четиристотин/ лева деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред Старозагорски окръжен съд и сумата от още 67 /шестдесет и седем/ лева деловодни разноски пред С. районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

                                                                                              2.