Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 393                              15.12.2016 година                     гр. Стара Загора

 

   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД     ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

Нa 16 ноември                                            две хиляди и шестнадесета година

В открито заседание в следния състав

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА

 

                                            ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                       

                                                                Н. УРУКОВ                

СЕКРЕТАР: П.В.

като разгледа докладваното от зам. председателя ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА

в.гр.д. № 1387  по описа за 2016 г., за да се произнесе съобрази:

 

Производството е образувано по въззивната жалба на МБАЛ – МК „СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ” ЕООД – гр. СТАРА ЗАГОРА против решение № 746 от 18.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1274/2016 г. по описа на Старозагорския районен съд.

          Въззивникът счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като съдът неправилно е изчислил и присъдил лихви за забавено плащане на трудови възнаграждения на ищцата. Освен това намира, че неправилно е определен размера на обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, както и че неправилно е присъдено обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, тъй като дружеството не дължи такова.        Моли съдът да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли изцяло предявените искове, ведно със законните последици от това.        

Въззиваемата М.В.Ц. чрез адв. И.П. изразява становище, че подадената въззивна жалба е неоснователна, голословна и неподкрепена с доказателства, а решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно и мотивирано. Намира за напълно неоснователни изявленията на ответника за неправилно изчисляване на дължимата лихва за забава, което напълно важи и по отношение на твърденията за неправилно определяне на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, както и твърденията относно неправилно определяне на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, тъй като те са определени на база заключението на вещото лице, което не е оспорено по делото. Излага съображения. Моли съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди изцяло първоинстанционното решение, като й присъди направените пред въззивната инстанция разноски.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за установено следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.245 КТ, чл.224 ал.1 от КТ и чл.221 ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.

Ищцата М.В.Ц. твърди, че до 01.03.2016г. е работила на длъжност „завеждащ отделение” към „Отделение Неврология” към „Многопрофилна болница за активно лечение - Медицински комплекс Свети Иван Рилски” ЕООД - клон Стара Загора, представлявано от управителя на клона - д-р Н.Н.С.. Твърди още, че трудовия договор между страните бил сключен на 27.11.2012г. на основание чл.68, ал.4 и във вр. с чл.90, ал.3 и чл.70, ал.1 от КТ - до провеждане на конкурс; започнала работа считано от 17.12.2012г. на длъжност "завеждащ отделение" към "Отделение по Неврология" на осем часов работен ден при договорено основно трудово възнаграждение в размер на 1700 лв.  месечно. Върху така уговореното основно трудово възнаграждение работодателят е следвало да й изплаща и допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа в размер на 1 % върху основното, за всяка прослужена година и допълнителни възнаграждения в размер на: 0,50 лв. - за всеки час нощен труд и 0,20 лв. - за разположение. Размерът на основния платен годишен отпуск бил 20 дни годишно. Определеното съгласно трудовия договор предизвестие за прекратяването му било три месеца, като срока бил еднакъв и за двете страни.Ищцата твърди също така, че от възникване на трудовото правоотношение до 01.03.2016г. не й били изплатени в пълен размер дължимите трудови възнаграждения за месеците: януари, март и май 2013г. в общ размер на 2885 лв., трудовото възнаграждение за месец февруари на 2014г. в размер на 270 лв. и трудовите възнаграждения за месеците: април, май, юни, август и септември 2015г. в общ размер на 2520 лв. Въпреки многобройните молби от нейна страна да й бъде заплатено дължимото възнаграждение за положения от нея труд до 01.03.2016 г., а и до датата на подаване на исковата молба това не било сторено от работодателя й. Поради тази причина на 02.03.2016г. ищцата подала до работодателя заявление вх.№37/02.03.2016г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ. Въпреки изричното искане на ищцата да й бъде издадена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, в която да бъдат отразени и полагащите й се обезщетения по чл.221, ал.1 от КТ и по чл. 224 от КТ и да й бъде надлежно оформена и предадена трудовата книжка, до момента тя не е получила от ответното дружество тези документи.След прекратяване на трудовото правоотношение ответникът не изплатил на ищцата Ц. нито полагащите й се трудови възнаграждения, нито дължимите обезщетения по чл.221, ал.1 от КТ и по чл. 224 от КТ.Ищцата претендира сумата от общо 5675,00лв., неизплатено възнаграждение за периода от месец януари 2013г. до месец септември 2015г. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати следните суми:сумата от общо 5675,00лв., неизплатено възнаграждение за периода от месец януари 2013г. до месец септември 2015г. /подробно посочени по месеци в обстоятелствената част/, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане и лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода януари 2013г. до месец септември 2015г. общо в размер на 1085,54 лв. /подробно посочени по месеци в обстоятелствената част/; 853 лв.,  обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за осем работни дни, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане и 3,32 лв., лихва за забава върху дължимото обезщетение по чл.224, ал. 1 от КТ от датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 02.03.2016г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 15.03.2016г.; 6713,40 лв. обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ в размер на три брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане и 26,14 лв. - лихва за забава върху дължимото обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ от датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 02.03.2016г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 15.03.2016г. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът „МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – МЕДИЦИНСКИ КОМПЛЕКС СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ” ЕООД  клон Стара Загора представя писмен отговор, в който прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираната част от трудово възнаграждение в размер на 910лв. за  месец януари 2013г., както и върху претендираната лихва за забава върху същото в размер на 281,40лв., като счита, че давностният срок е тригодишен /чл.358 ал.1 т.3 КТ/ и е изтекъл най-късно на 29.02.2016г., а исковата молба е подадена в съда след този срок. По отношение на останалите претендирани суми ответникът взема становище, че не оспорва иска.

От представените писмени доказателства по делото се установява, че ищцата е работила в ответното дружество по трудов договор, като трудовото й правоотношение е прекратено със заповед №3/02.03.2016г. на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, считано от 02.03.2016г. Видно от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение със същата работодателят е предвидил заплащане на работника на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 5 дни за 2015г. и 3 дни за 2016г. и обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ за три месеца.

Досежно исковете за неизплатено трудово възнаграждение, Старозагорския районен съд е установил следното: Съгласно разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя ежемесечно се гарантира изплащане на трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата установена за страната. Съдът е приел за безспорно установено, че ищцата добросъвестно е изпълнявала трудовите си задължения за процесния период, тъй като ответника не е направил възражение относно това обстоятелство, поради което същия дължи изплащане на разликата до пълния размер на трудово възнаграждение договорено между страните по трудовия договор. Трудовото възнаграждение за процесния период е било изискуемо с оглед установеното в чл.270 КТ задължение в тежест на работодателя да изплаща трудово възнаграждение авансово или окончателно всеки месец, доколкото не е уговорено друго. Трудовото възнаграждение е било изискуемо и ликвидно, установено по основание и размер.

За изясняване на обстоятелствата по делото е била назначена съдебно-счетоводна експертиза, която е депозирала писмено заключение. Същото е компетентно и добросъвестно изготвено, не е оспорено от страните, поради което правилно първоинстанционния съд го е възприел изцяло. От същото се установява, че размерът на начисленото, неизплатено трудово възнаграждение на ищцата за процесния период след приспадане на дължимите удръжки и аванси е както следва: 909,46лв., неизплатен остатък от дължимото трудово възнаграждение за месец март 2013г. По отношение претенциите на ищцата за неизплатено трудово възнаграждение за м.03.2013г., м.05.2013г., м.02.2014г., м.04.2015г., м.05.2015г., м.06.2015г. вещото лице дава заключение, че неизплатената част от трудовото възнаграждение за посочените месеци е изплатено от ответника на 26.04.2016г. /след завеждане на исковата молба на 16.03.2016г./. По отношение претенциите за неизплатената част от трудовото възнаграждение за м.08.2015г. и м.09.2015г.  вещото лице дава заключение, че към завеждане на исковете не е имало неизплатени остатъци от възнагражденията за тези месеци.

Ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за трудовото възнаграждение за м.01.2013г. на основание чл.358 ал.1 т.3 КТ. По направеното възражение съдът е направил павилни изводи, а именно: Съгласно разпоредбата на чл.358 ал.1 т.3 и ал.2 т.2 от КТ исковете по трудови спорове извън посочените в т.1 и т.2 се предявяват в 3-годишен срок, който започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежен ред. Безспорно хипотезата на чл.358 ал.1 т.3 КТ обхваща и трудовите спорове, касаещи вземания за трудово възнаграждение. От представения по делото трудов договор №2/27.11.2012г. е видно, че страните са уговорили трудовото възнаграждение да се изплаща до тридесето число на следващия месец. От горното следва, че трудовото възнаграждение за м.01.2013г. е следвало да бъде изплатено до 28.02.2013г., поради което тригодишната погасителна давност на трудовото възнаграждение за м.01.2013г. започва да тече от 01.03.2013г. и е изтекла на 01.03.2016г. Искът за неизплатено трудово възнаграждение за м.01.2013г. е предявен на 16.03.2016г., т.е. след изтичане на предвидения в чл.358 ал.1 т.3 КТ срок.

Предвид гореизложеното Старозагорският районен съд е приел, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за неизплатено трудово възнаграждение за м.01.2013г. е основателно и този иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.

По отношение на исковете за неизплатено трудово възнаграждение за м.03.2013г., м.05.2013г., м.02.2014г., м.04.2015г.,м.05.2015г., м.06.2015г., с оглед установеното от заключението на вещото лице е приел, че са погасени чрез плащане в хода на делото и като такива следва да бъдат отхвърлени.

По отношение на исковете за неизплатено трудово възнаграждение за м.08.2015г. и м.09.2015г. съдът е приел, че следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като от заключението на назначената по делото експертиза се установи, че към завеждане на исковата молба трудовото възнаграждение за тези месеци е било изплатено изцяло.

Горните изводи въззивния съд напълно споделя, като правилни и законосъобразни.

По отношение на исковете за лихва за забава в изплащането на претендираното трудово възнаграждение съдът е намерил, че претенцията за сумата от 281,40 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатената част от дължимото брутно трудово възнаграждение за м.01.2013г. в размер на 910 лв. от датата на забавата - 01.03.2013г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 15.03.2016г. е погасена по давност, тъй като с погасяване на главното вземане се погасява  по давност и акцесорното вземане за обезщетение за забава - чл.119 ЗЗД. Предвид горното съдът е  намерил, че възражението на ответника за погасяване на това вземане по давност е основателно, а този иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.

По отношение на претенциите на ищцата за лихва за забава в изплащането на трудово възнаграждение за м.03.2013г., м.05.2013г., м.02.2014г., м.04.2015г.,м.05.2015г., м.06.2015г., съдът е счел, че същите са основателни, тъй като по делото с установено, че заплащането на неизплатената част от трудовите възнаграждения за посочения по-горе период, е извършено в хода на делото – на 26.04.2016г., след завеждане на исковете, което е сторено на 16.03.2016г. При определяне на началната дата, от която се дължи лихва върху плащания по КТ Старозагорския районен съд е изходил от правилата на ЗЗД и поради това е приел, че ответника следва да заплати на ищеца лихва за забава върху дължимата главница, тъй като съгласно разпоредбата на чл.86 ЗЗД такава лихва се дължи при неизпълнение на парични задължения, като когато денят за изпълнението е определен длъжникът изпада в забава след изтичането му. В настоящия случай ответникът изпада в забава на 30-то число на месеца, следващ месеца за който се отнася възнаграждението. С оглед на това правилно е приел, че претенциите за лихва за забава в изплащането на дължимите главници за м.03.2013г., м.05.2013г., предвид обстоятелството, че ищцата не се е възползвала от правната възможност на чл.214 ГПК се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявените размери; претенциите за лихва за забава в изплащането на дължимите главници за м.02.2014г., м.04.2015г.,м.05.2015г., м.06.2015г., следва да бъдат уважени в размерите, установени от заключението на вещото лице, а в останалата част до претендираните размери следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

С оглед неоснователността и недоказаността на исковете за неизплатено трудово възнаграждение за м.08.2015г. и м.09.2015г., съдът е намерил, че неоснователно се явява и искането за присъждане на лихва за забава, тъй като се касае за акцесорно задължение, обусловено от наличието на главно задължение, каквото по делото се установи, че не е налице. Предвид това съдът е посочил, че исковете за заплащане на лихва за забава в изплащането на главниците за м.08.2015г. и м.09.2015г. следва да бъдат отхвърлени.

По отношение на искът за обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ е установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Критерий за определяне размера на това обезщетение е възнаграждението, определено по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. От представената по делото заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е видно, че в същата е предвидено изплащането на обезщетение по чл.224 КТ за неползван платен годишен отпуск за 5 дни за 2015г. и 3 дни за 2016г., поради което съдът правилно е приел , че претенцията е основателна. От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на начисленото, неизплатено обезщетение по чл.224 КТ е в брутен размер 809,82лв., а след приспадане на дължимите удръжки – 728,84лв. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че предявения иск е основателен и доказан в посочения размер. В останалата част до претендирания размер искът правилно е отхвърлен.

По отношение на иска за лихва за забава в изплащането на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 3,32лв. е  установено следното: При определяне на началната дата, от която се дължи лихва, следва да изхожда от правилата на ЗЗД. Ответникът следва да заплати на ищеца лихва за забава върху дължимата главница, тъй като съгласно разпоредбата на чл.86 ЗЗД такава лихва се дължи при неизпълнение на парични задължения, като когато денят за изпълнението е определен длъжникът изпада в забава след изтичането му. Видно от заключението на вещото лице размерът на лихвата за забава в изплащането на главницата от 728,84лв. за претендирания период 02.03.2016г. – 15.03.2016г. възлиза на 2,84лв., поради което Старозагорския районен съд правилно е счел, че иска се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен до този размер. В останалата част до претендирания размер искът е  отхвърлен.

По отношение на искът за обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ е установено следното: Съгласно чл.221 ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.327 т.2 и 3 КТ, работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение. Правопораждащ факт за възникване правото на обезщетение по чл.221 ал.1 КТ е прекратяването на трудовото правоотношение, което в случая е станало на 02.03.2016г. Този вид обезщетение се заплаща при прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника без предизвестие, поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение от страна на работодателя и поради промяна на мястото или характера на работа или уговореното трудово възнаграждение от работодателя /без право да извършва това/, както и когато не изпълнява други задължения, уговорени с трудовия договор или с КТД, или установени с нормативен акт. Видно от представената по делото заповед №3/02.03.2016г. трудово правоотношение е прекратено на основание чл.327 т.2 от КТ. В заповедта е посочено също, че на ищеца следва да бъде изплатено обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ за три месеца. Относно горните обстоятелства страните по делото не спорят. От заключението на назначената по делото експертиза се установява, че дължимото на ищеца обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ възлиза на 6723,51лв. брутен размер и 6051,19лв. чист размер след припадане на удръжки за данък доходите на физическите лица.

Предвид гореизложеното обективно съединения иск за обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен в размера, установен от заключението на вещото лице.

Ищцата претендира и лихва за забава в изплащането на дължимото обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ,  която с оглед основателността на иска за главница, както и предвид разпоредбата на чл.86 ЗЗД се явява основателна.  Размерът на лихвата за забава в изплащането на главницата от 6051,19лв. за периода 02.03.2016г. до 15.03.2016г., съгласно заключението на вещото лице възлиза на 23,58лв. Предвид горното правилно първоинстанционния съд е приел, че претенцията за лихва за забава в изплащането на обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ се явява основателна и доказана в установения от вещото лице размер. В останалата част до претендирания размер тази претенция е отхвърлена.

Предвид гореизложените съображения, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което  следва да бъде потвърдено като такова. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.

          Във въззивната жалба единствените доводи, които се излагат са в смисъл, че неправилно са изчислени от съда размерите на присъдените суми. Въззивният съд намира, че това възражение е неоснователно. Посочените размери съдът е съобразил с оглед констатациите, извършени от вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Това заключение не е оспорено от ответника. Впрочем не се сочат и пред настоящия съд конкретни оплаквания, поради което въззивинят съд намира, че следва да бъде оставена без уважение жалбата на ответника.

          Въззиваемата е направила искане за присъждане на разноските, направени  пред въззивната инстанция.  С оглед изхода на делото – неоснователност на въззивната жалба, следва въззивникът да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените разноски в настоящото производство, които са в размер на 740 лв. 

Водим от горните мотиви, Старозагорския Окръжен съд 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 746 от 18.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1274/2016 г. по описа на Старозагорския районен съд.  

 

ОСЪЖДА „МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – МЕДИЦИНСКИ КОМПЛЕКС СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ” ЕООД  клон Стара Загора, със седалище гр.Ст.Загора, ул.Г.Папазчев №1 и адрес на управление гр.Пловдив, бул.В.Левски №144 А-А, ЕИК 1157854190011, представлявано от Н.Н.С. – управител на клона, да заплати на М.В.Ц., ЕГН **********,***.Загора, съдебен адрес *** офис 9, адв.И.П. сумата 740 лв. /седемстотин и четиридесет лева/, представляваща направените разноски пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не  подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                  

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: