Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Номер 388…………………14.12.2016 година……………..Град Стара Загора    

 

 

С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД…………..Втори граждански състав

На…петнадесети ноември……………………………………………..Година 2016

В публичното заседание в следния състав: 

                                             

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА                                                        

 

                                                      ЧЛЕНОВЕ:        ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ     

                        

                                                                                   СВИЛЕН ЖЕКОВ

 

 

Секретар С.С.…………………………………………………………….                                                         

Прокурор……….…………………………………………….………………………..                                               

като разгледа докладваното от………………………………съдията Св. ЖЕКОВ                                                    

въззивно гражданско дело номер 1398……по описа за 2016…………...година.

 

 

         Производството е образувано по въззивна жалба подадена от “С.“ ООД против решение № 563/31.05.2016 г. по гр.д. № 170/2016 г. на С. районен съд, с което е отхвърлен осъдителния иск с правно основание чл. 220, ал 1 КТ предявен срещу Л.Е.Д..

         Във въззивната жалба се сочи, че след подаване на предизвестие от Л.Д. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото служителката е престанала да се явява на работа. Твърденията й, че е отработила предизвестието си останали недоказани. В издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, връчено на служителката, било посочено, че тя дължи обезщетение за неспазено предизвестие, бил посочен и размерът на обезщетението, като възражения от нея не постъпили. Въззивникът счита, че с преустановяване явяването си на работа служителката недвусмислено е изявила воля за прекратяване на трудовото си правоотношение без спазване на срока на предизвестие. Издадената от работодателя заповед № 309/22.11.2013 г. имала само констативен характер. Освен това в посочената заповед бил определен дължимия размер на обезщетението. Заповедта била връчена на служителката на 25.11.2013 г. лично, не била оспорена в законоустановения срок и поради това била влязла в сила. Моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното съдебно решение като уважи предявения иск, претендира разноски.

         В постъпилия отговор на въззивната жалба от ответницата в първоинстанционното производство Л.Е.Д. чрез адв. Л.Д. е оспорена подадената въззивна жалба, като се сочи, че са били неоснователни твърденията на ищеца в първоинстанционното производство за неспазено предизвестие, защото в заповед № 309/22.11.2013 г. изрично било посочено, че трудовото правоотношение се прекратява считано от 23.11.2013 г. поради това трудовото правоотношение било прекратено на 23.11.2013 г., а не на 24.10.2013 г. както се поддържало във въззивната жалба. От неоспорването на заповедта не можело да се правят изводи за признаване на претенцията на въззивника. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.

С. окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение във връзка с установените факти по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на С. районен съд в тази им част.

Във връзка с доводите релевирани във въззивната жалба следва да се добави и следното:

         Съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя. В решение № 873/18.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1757/2009 г., IV г.о. е прието, че предизвестието по естеството си представлява уведомление отправено от едната страна в трудовото правоотношение към другата, съдържащо решението на първата да упражни потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, като то съдържа и посочване на срок - датата, от която започва да тече предизвестието, или срокът, след изтичане на който трудовият договор ще бъде прекратен. В случаите, когато по силата на закона страната може да прекрати трудово правоотношение с отправяне на предизвестие, според чл. 335, ал. 2 КТ, трудовият договор се прекратява с изтичане на срока на предизвестието, а при неспазването на срока на предизвестието - с изтичане на съответната част от срока на предизвестието. Неспазването на срока на предизвестието означава, че някоя от страните по трудовото правоотношение решава да не изчака неговото изтичане, а то да бъде прекратено преди този момент. Ако страната в трудовото правоотношение реши да се възползва от тази законова възможност, то трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната, поискала прекратяването на договора преди изтичането на срока на предизвестието, е посочила. Следователно, меродавен е моментът на прекратяването на трудовото правоотношение, посочен от страната, която е поискала прекратяването му чрез неспазване срока на предизвестието. В случай, че предизвестие по силата на закона се дължи, но страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната е определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение и страната дължи заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ.

С оглед на тези съображения въззивният съд приема, че при отправено от работника или служителя до работодателя предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение е необходимо изрично волеизявление на работника или служителя, в случаите когато не желае да спази изобщо срока на предизвестието или на част от него – т.е. абсолютно задължително е работникът или служителят да посочи дата от която се счита, че трудовото правоотношение е прекратено. Това е така, защото отправеното предизвестие определя със сигурност края на съществуването на трудовото правоотношение, като съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2 КТ трудовият договор се прекратява с изтичане на срока на предизвестието, а при неспазване на срока на предизвестието - с изтичане на съответната част от срока на предизвестие. В случаите, когато страната упражнява правото си за прекратяване на трудовия договор преди изтичане срока на предизвестие, трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната, поискала прекратяването на договора, е посочила. Следователно във всички случай когато не е налице изявена изрична воля в предизвестието се счита, че прекратяването на трудовото правоотношение ще настъпи с изтичане на пълния срок на предизвестие уговорен от страните по трудовия договор. В този смисъл е и решение № 573/30.10.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5163/2008 г., II г.о., в което е разяснени изискванията към волеизявлението на работника или служителя в случай, че не желае да спази срока на предизвестие изцяло или частично – „Неспазването на срока на предизвестието“ означава, че страната, която го отправя или страната, към която е отправено, предпочита да не изчака неговото изтичане, а да го прекрати преди този момент. Когато това право на прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока на предизвестието е използвано, трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който е посочила страната, поискала прекратяването преди изтичане на срока на предизвестието. Това е изтичането на последния ден от срока на предизвестието, през който то е било „отработвано“. Ако то изобщо не е било „отработвано“, трудовият договор, макар и прекратяван с предизвестие, се прекратява от деня на връчване на предизвестието. Във всички тези случаи меродавен е моментът на прекратяването на трудовия договор, посочен от страната, която е поискала „преждевременното“ прекратяване на трудовия договор.

         В настоящия случай служителката Л.Е.Д. е отправила предизвестие /именувано молба/ до работодателя “С.“ ЕООД, в което се сочи, че ако молбата да бъде освободена от заеманата длъжност „мениджър офис“ по взаимно съгласие, същата да се счита за предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ. В чл. 2, ал. 3 на сключения между страните трудов договор е посочено, че срокът на предизвестие за двете страни е 30 дни. Други волеизявления на служителката не се съдържат в предизвестието – не е посочила, че не желае да отработи срока на предизвестие изцяло или частично. По време на срока на предизвестието също не са правени изявления от страна на служителката, че не желае да спази неговия тридесетдневен срок. Работодателят е поставил върху молбата резолюция – едномесечно предизвестие и също не е правил други изявления. Действително служителката е престанала да се явява на работа, но с оглед изискването за изявяване на изрична воля като се посочи дата от която трудовото правоотношение се счита прекратено, а такава дата не е посочена нито от служителката, нито от работодателя следва да се приеме, че срокът на предизвестието е следвало да бъде отработен реално, а при неявяване на работа от страна на служителката е можело да бъде дисциплинарно наказана. Това е така, защото в периода до изтичане на срока на предизвестието служителят е длъжен да изпълнява трудовите си задължения и да спазва трудовата дисциплина. През това време на общо основание работодателят има право да налага дисциплинарни наказания, включително и уволнение, при нарушение на трудовата дисциплина, като съвкупност от всички трудови задължения на работника или служителя, извършени преди или след предизвестието. Сочената от въззивния жалбоподател съдебна практика на окръжни съдилища и ВКС е неотносима към настоящия правен спор, защото е постановена при различни факти от тези по настоящето дело. Разликата се състои в това, че в разгледаните правни спорове страна по трудовия договор изрично е посочила в предизвестието дата от която се прекратява трудовото правоотношение, нещо което не е налице в настоящия случай. Въпреки това в тези съдебни актове също е застъпено принципното разбиране, че трудовото правоотношение се прекратява с изтичане на срока на предизвестие, ако някоя от страните по трудовия договор изрично не заяви, че не иска да го спази, като посочи и датата от която трудовото правоотношение се прекратява.

         Доводът свързан с липса на оспорване от служителката на задължението си по чл. 220, ал. 1 КТ установено с връчената й заповед № 309/22.11.2013 г. е неоснователен. Съгласно изричната разпоредба на  чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, конститутивното действие на прекратяването на трудовоправната връзка настъпва с изтичането на срока на предизвестието. В тези случаи, ако след изтичането на срока на предизвестието е издаден и връчен, и друг писмен акт /заповед/ за прекратяване на трудовото правоотношение, той има само констативен характер и е без правно значение - няма конститутивно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение /в този смисъл решение № 264/10.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1222/2015 г., IV г.о./. Самият въззивник също сочи, че тази заповед има само констативен характер, макар от друга страна да твърди, че тази заповед е влязла в сила. Въззивният съд приема, че поради констативния характер на тази заповед тя не подлежи на оспорване по никакъв ред и не влиза в сила. Не може да бъде направен извод, че ответницата по делото се е съгласила или признала своето задължение след като не е оспорила тази заповед. Всъщност оспорване от ответницата е налице точно поради незаплащане на твърдяното това парично задължение.

         Поради неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемата страна по правния спор, но с оглед на липсата на искане и представени доказателства за реално извършени разноски от нея, то и съдът не следва да присъжда такива за въззивното производство.

        

       Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 2, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

 

        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение 563/31.05.2016 г. по гр. д. № 170/2016 г. на С. районен съд.

   

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ:                    1.

 

 

                                                                                              2.